Ампутацията. Година първа

1733 0
post-b

Автор: Ана Данилова
Източник: pravmir.ru
Превод: Андрей Романов

Първата година след смъртта на мъжа ми.

Дълго време се съмнявах да пиша ли този текст.

Не, това не е история за надмогване, не е нито “как аз преживях загубата”, нито “10 начина да се справиш с мъката”. Строго погледнато, изобщо не ми се полага да пиша каквото и да е, прекалено рано е, ако това изобщо може да не е рано – да “споделяш опит”. Година е прекалено малко време. Трудно е да описваш своя живот публично и пред всички.

Няма общи рецепти за това как да страдаш, няма две еднакви истории на страдалци. Едни могат да говорят много и подробно за загубата си, други да не промълвят и дума години наред. Едни се ровят в снимките и видеозаписите, други и след десетилетия не могат да отворят фотоалбума. Едни плачат, други се вкаменяват.

Аз просто ще опиша някои моменти от първата на година на моя живот след ампутацията на по-важната и по-добрата част от мен. И ще споделя онези близки на мен мисли, които прочетох в дълбоката и точна книга на Мириам Неф “С какво една вдовица може да помогне на друга”. Няма да превеждам тази книга, ще преразкажа отделни фрагменти от нея достатъчно свободно и в съкратен вид.

Единственото, поради което реших да запиша своите мисли, въпроси и невинаги вразумителни отговори, е това – жените, които неочаквано са станали вдовици, да знаят, че не са сами. Че това вече се е случвало и на други. Че така или иначе всички сме заедно. Бих дала много, за да нямам причина да пиша този текст и другите да не го прочетат никога. Но това не зависи от нас. Разбира се, ще съм благодарна да чуя жив отклик на моите думи.

Моят съпруг Анатолий Данилов почина неочаквано и внезапно посред пълно здраве. Остра белодробна недостатъчност, казаха експертите. Току-що беше навършил 42 години, аз скоро трябваше да стана на 32, нашата дългоочаквана дъщеричка – на 6 месеца. След като си поехме дъх след първите трудни, но и толкова щастливи месеци с малката, ние се готвехме за първото си отиване на море в троен състав, подготвяхме редизайн на Правмир, Анатолий задействаше новия си бизнес. Замисляхме се за второ, трето и четвърто дете.

Първите дни

Първите дни се движиш в абсолютна мъгла. Струва ти се, че сънуваш прекалено проточил се кошмарен сън. По всички правила на жанра – лепкав, ужасен, съвсем реален, когато изглежда, че не можеш да се събудиш, че всичко е наяве. Но нали трябва просто да направиш усилие, да се събудиш – и всичко ще бъде по старому. Отново всичко ще бъде добре. Отново любимият съпруг ще заведе дъщеричката ви сутринта да си поиграе половин-един час, докато ти работиш, отново ще се върне вечерта вкъщи и в средата на деня ще напише на двете ви смешен есемес.

Това не се случва. Ти заспиваш и се будиш, заспиваш и се будиш, а кошмарът все не се отива. И всеки нов ден те отнася все по-далеч от последната ви среща, влакът заминава, а ти не си успяла да се качиш на него.

В деня, когато най-скъпият човек си е заминал от този свят, сякаш се е разкъсало пространството между този и другия живот, сякаш се е открехнала врата, а ти се отдалечаваш все повече от нея… Все по-малко са шансовете да я задържиш отворена, да си го вземеш обратно…

Трудно е да го повярваш. По-точно не можеш да го повярваш още много време – ето, вече година е минала, а аз все не вярвам. Но през първите дни не осъзнаваш какво се е случило. Затова през първите дни много хора не плачат. За пръв път четох за сухите очи на близките и усмивките на лицата им в репортажа за роднините на подводничарите от потъналата подводница «Курск» – те пътували за Видяево, смеели се, шегували се – хората наоколо не могли да повярват, че това са близките на загиналите. “Това е висша степен на стреса – каза тогава лекарят психолог. – Когато човек се смее, това означава свръхстрес. Когато им стане по-леко, ще се разреват, ще започне истерия”.

Ето това спокойствие на първите дни мнозина наричат сила. “Как се държи! Колко е силна!” Не. Държат се не защото са силни. Защото все още не са проумяли случилото се, не са го осъзнали, все още се гледат отстрани и не вярват.

Смъртта винаги идва неочаквано. Вика Стронина, вдовицата на Александър Стронин, разказваше, че дори в онова тежко състояние, в което е бил Саша през последните седмици, никой не е очаквал, че той изведнъж ще умре. Че смъртта ще дойде точно на рождения му ден…

“Милосърдният Господ не разтрогна съюза ни тогава, когато това би било за нас много болезнено, би ни съкрушило. Не, тази раздяла се подготвяше бавно, години наред. И в това аз виждам великата мъдрост на Създателя. Той не изтръгва любимия от сърцето, предано на Него, а постепенно, изпълвайки това сърце с духовни изживявания, сякаш изтласквайки с тях плътските чувства”, пише презвитера Наталия Соколова в своята удивителна книга “Под закрилата на Всевишния”.

И буквално не успя тази книга да излезе на бял свят, когато в автомобилна катастрофа загина обичаният от всички отец Фьодор Соколов, а половин година след това от сърдечен пристъп почина и средният ѝ син – владика Сергий Соколов… Горчиво, неочаквано, рязко… И примерът на Соколови за много хора стана пример за живот, вяра, любов…

Първите седмици

Малко по малко идва осъзнаването. Започваш да плачеш – постоянно, постоянно, постоянно. През първите месеци е опасно да ти задават въпроса “Как си?” Искаш да отговориш на него, замисляш се как си и можеш само да се разревеш. Няколко пъти аз събирах себе си парче по парче, отивах на някакви работни срещи и видът ми беше дори достатъчно позитивен, но този първи въпрос ме изкарваше напълно от строя. И на всички – и на мен, и на питащия – им ставаше много неловко.

Епископ Пантелеймон (Шатов), също рано погребал жена си, ми каза, че през първите месеци след загубата животът е черно-бял. Да, това е най-точното описание. Животът, който още вчера е бил цветен, радостен, щастлив, изведнъж става черно-бял. Не разбираш защо самата ти продължаваш да живееш, защо не сте загинали заедно в автомобилна катастрофа. Защо си се молила така преди пътувания и полети… И защо всички останали си живеят живота, защо самата ти си жива, а най-скъпия човек го няма.

Освен това владиката ми каза, че смъртта на съпруга е като ампутация. Ти си живееш и не мислиш за своя крак – просто си го имаш. Понякога той боли, понякога убива, понякога се уморява. А след това клъц – ампутират ти го! И чак тогава осъзнаваш колко важен е бил  твоят крак. Крак… а тук са ти ампутирали половината ти душа.

Или са ти отрязали ръката и ти казват: свири по-нататък пиеса за четири ръце…

Да свириш с четири ръце

Свирене с четири ръце – на това може да се оприличи животът на двама много близки хора. Когато той без думи знае къде и как да подържи слинга, с който омотаваш детето. Когато без думи го взема при себе си, чувайки, че ти звънят по работа. Ти знаеш кога той сменя обектива и непроизволно идваш да му помогнеш… Без напомняния. Такъв един автоматизъм, сякаш ръцете му са наистина твои. Вие вършите едно и също нещо, гледате в една посока и виждате къде трябва да се подкрепите взаимно.

А след това две от тези четири ръце биват ампутирани и ти трябва да продължиш да свириш сама. И не това е сложното, че и слингът не е лесно да се омотае, и много други неща трябва вече да правиш сама, а това, че до теб го няма онзи, с когото си била до такава степен в унисон. С когото свиренето изобщо е имало смисъл.

Какво е да си вдовица и да чуваш  съболезнования

Много хора ти казват думи на съчувствие, много хора се опитват някак да те утешат. И много хора се обръщат при това към собствения си опит, разказвайки как са преживели загубата на близък човек. Строго погледнато, вдовицата с нейната загуба може да бъде подкрепена само от друга вдовица. Думи на подкрепа могат и трябва да се казват, но едва ли точно тези: “Знаете ли, и аз погребах любимия си прачичо. Той, разбира се, беше на 98, но ние много тъгувахме, аз ви разбирам!” Човекът се опитва да те подкрепи, благодарна си му за това, но, уви, той изобщо не разбира през какво минава жена, която е загубила любимия си съпруг, и го е загубила не в края на живота, когато той вече е изживян, а по никое време, когато целият живот още предстои.

Толик беше за мен едновременно всичко. Най-добрият приятел, с когото можех да обсъдя  ВСИЧКО, да споделя ВСИЧКО, да разкажа всичките си преживявания и проблеми, и знаех, че той ще ме разбере и ще ги съпреживее с мен. Любимият мъж и най-добрият възможен баща на детето ми, който ни носеше и двете на ръце. Колега, с когото обсъждахме работата 24 часа на денонощие. Началник, който винаги предлагаше единствено правилния вариант. Морален авторитет и отчасти дори духовен наставник – именно той подсказваше как трябва да се постъпи в различни непонятни ситуации и именно неговите думи бяха правилните.

Затова и загубата му стана едновременно загуба на всичко. С баба и дядо нещата бяха други – те си имаха свое собствено място в живота. Аз загубих близък колега, мъдър началник, най-добър приятел, любим човек – и всичко това наведнъж.

ИЗ КНИГАТА НА МИРИАМ НЕФ

Не обичам да съм в компанията на християни, които не са преживели истинско страдание. Те често напомнят за приятелите на Йов, дават плоски съвети, тълкуват неправилно Божия замисъл. Те приличат на хората от Притчи: “Каквото е оня, който съблича дрехата си в студен ден, каквото е оцет на рана, това е онзи, който пее песни на едно натъжено сърце” (Притч. 25:20). Но колко удивително е да бъдеш с хора, които са преживели страдание…

Ако човек не е губил съпруг или съпруга, той няма да разбере онези, които са ги губили. Хората от най-добри подбуди се обръщат към своя опит на загуба на близки. Загуба на дядо, приятел, брат или сестра. Слушам ги и поклащам глава. Надявам се, че те няма да говорят прекалено много. Лягат ли си те вечер в празно и студено легло?

Отиват ли в магазина за пай с месо, за да разберат още на касата, че няма кой да го яде?

Стоят ли пред хладилника, опитвайки се да разберат каква храна обичат самите ТЕ? Не съпругът, а те?

Оправяйки косата си, разбират ли, че отсега нататък само техните пръсти ще се докосват до нея в този простичък и мил жест?

Искали ли сме тази свобода?

Не.

Бихме ли се отказали от тази свобода в замяна на възможността да бъдем отново със съпруга си?

Да.

Но никой не ни дава възможност за избор. Тази свобода ни е дадена, независимо дали го искаме или не.

Не ми трябваха всички тези възможности за избор – в магазина, в избора на нова кола, пък и в просто за кое време да навивам будилника. Трябваше ми стабилността, неизменността и комфортът на предишния ми живот, живота със съпруга ми. Този опит прилича по нещо на опита на развода. В процеса на развод обаче ние сме усещали промените предварително и отчасти сме били готови за разпада на семейството. Имали сме възможност за избор. Да си вдовица – това не е избор. Това е факт, и ние оставаме тук, мъчително размишлявайки кога и какво сме сторили не така, както трябва. Не, мой скъпи приятелю…

Сънищата

Много се надявах да видя съпруга си насън. И, уви – той ми се присъни само един или два пъти. Само. При това той се присънваше на много приятели, че дори и решаваше заедно с тях някакви житейски проблеми. Ден преди погребението, например, моя приятелка сънувала, че се срещат между Даниловото и Донското гробище (тогава тъкмо се решаваше окончателно къде ще бъде погребението), и Толик бързал да направи ремонт в новата къща, показвал бялата боя, с която ще боядисва стените. А аз почти не съм го сънувала. И презвитера Галина Соколова, както разказват децата ѝ, не е сънувала често о. Фьодор. И Вера Аделгейм е сънувала отец Павел едва на четиридесетия ден.

Защо е така? Разбира се, ние, православните, знаем, че не си струва да вярваме на сънища и не трябва да търсим някакви откровения. Но за себе си аз реших следното (не претендирам за някакво богословско мнение, само споделям своя начин да осмисля нещата – може би неправилен начин). Ние кой знае защо оставаме да живеем тук и кой знае защо не ни е било дадено да си заминем заедно. Ако бях сънувала Толик често, аз навярно щях да спя през цялото свободно време. Тоест щях да живея в нереалния свят на сънищата. Не тук, където аз кой знае защо трябва да живея, а там – в илюзорния свят. Навярно затова не го и сънувам. За да живеят живите тук, а не там…

Права ли съм – не знам, но си го обяснявам така.

Календарът

Сред най-страшните неща са дневниците, електронните подсещания и електронната поща.

В деня на погребението в календара на Толик изскача подсещане – да плати почивката на море. На сутринта след погребението идва писмо с потвърждение за резервация в любимия ни петербургски хотел, където само преди година бяхме ТОЛКОВА щастливи и където той трябваше да отиде за няколко дни по работа.

Три дни след погребението… а календарят му напомня какво да купи в магазина, до кого да напише молба за отпуска и какво да не забрави да вземе със себе си на морето. Оттам, от онзи щастлив и безоблачен живот, пристигат писма и подсещания, и ти се струва, че всичко това се случва не с теб, че в действителност ти си там, в онзи свят на несбъднати планове.

Твърде скоро подсещанията ще станат редки, а после и ще свършат напълно. Да, МНОГО боли, когато в навечерието на своя рожден ден виждаш подсещане “Цветя за жена ми” и отговаряш на телефонно обаждане: “Здравейте, мога ли да говоря с Анатолий? Това е службата за доставка на цветя! В графика ни е отбелязана ежегодна доставка на букет, какъв букет бихте искали да поръчате тази година?” – “Не, благодаря, тази година букет няма да поръчваме”.

Познатите места

Няколко седмици след погребението двете с Наташа излязохме за пръв път в парка. Тя беше в слинг под якето ми и аз не можех да си представя как бих могла да я преместя в количката и да не я притискам с всички сили към себе си…

Местата, където сме били заедно, са още едно тежко изпитание. Някои хора дори променят своето местожителство – прекалено тежко е да ходиш сама по НАШИТЕ улици. Ето тук ние се срещнахме миналата седмица – той се връщаше от работа, а ние с детето бяхме на разходка. Ето тук той снимаше Наташа. Ето тук се срещнахме с негов приятел от детинство. Ето тук провеждахме редакционно съвещание и той купи торта за редакцията. Ето на този кръстопът спорехме – дали да отидем до басейна по дългия или по късия път. А ето по тази пътечка ние бавно кретахме, когато бях бременна в осмия месец, и мечтаехме, че ще дадем детето в школа за фигурно пързаляне. Всеки милиметър около дома спотайва в себе си някаква обща история.

Някои хора напускат такива места, където всяка пътечка е спомен за любимия… Щеше да ми е още по-тежко, ако заминех. Но с времето старите пътечки се облякоха в нови спомени. Ето тук ние не само карахме ски с него, но и приятелката ми се опитваше да довлече количката с близнаците си. Ето по тази пътечка ние не само отивахме с него към басейна, но и играехме двете с дъщеря ми…

Неочаквано – много нови места могат също да носят болка. През лятото аз за пръв път заведох детето на море. И през първите дни колко тежко ми беше да съзнавам, че не татко я е довел тук, че не татко ѝ показва морето, че не той играе с нея върху пясъка на брега… Че това трябваше да направи той, той трябваше да ѝ покаже всичко това, а го правя единствено аз…

Дрехите

Дрехите раздадох много бързо. Тежко ми беше да гледам старите – толкова любими, с които са свързани толкова спомени. Тежко беше да гледам онези, които не са били много обличани, за които нерядко сме спорели: “Абе не искам го да нося тоя пуловер с ромбчета!” Тежко беше да гледам съвсем новите: “Дай засега да не разопаковаме това яке, кога ще си купя такова!”

Но всеки избира онова, което е най-добро за него. Някой, напротив, държи дълго всички дрехи непокътнати и се страхува да ги докосне, за да не разруши чувството за присъствие. Друг бърза да раздаде всичко.

Главното е решението да вземате единствено вие, без да се подчинявате на нечий натиск: “Виж колко дрехи са ти останали, я ги раздай по-скоро”. “Извинявайте, но засега не съм готова” – можете да отговаряте на всяко предложение, с което не чувствате вътрешно съгласие.

ИЗ КНИГАТА НА МИРИАМ НЕФ

Вдовиците много ценят онова, което им напомня за реалността на съпруга. Той толкова много ни липсва. Дупката, останала след загубата му, е толкова огромна. Толкова празна, толкова незапълнима. Затова толкова ни радва възможността да научим нещо ново за него, което да запълни поне малко тази дупка. Може би някой ще ми разкаже за него история, която не съм чувала преди? Или аз ще видя онова, което е виждал той, като посетя мястото, където той е живял много време?

А каква радост носи всяка намерена бележчица, запис или забравен есемес! Ами когато успяваш да намериш писма, които си смятала за изгубени… Ами когато изведнъж в чекмеджето на скрина намираш бележник, а в него толкова много записи!… В един стар комуникатор аз открих трогателен запис, в който съпругът ми се надява, че ще умрем в един и същи ден. Дори помня как той ми прочете тези думи. И колко горчиво ми е, че… не се сбъдна неговата надежда…

На всички им е добре, само на нас ни е зле

Освен това ти забелязваш, че нещастието е сполетяло само теб, че страда само твоето семейство. Че всички останали си живеят живота. Защо точно аз? Защо точно ние?

През онази есен си бях направила инстаграм. Бързо се формира групичка от майки с шестмесечни дечица, всички си имаха щастливи млади семейства, обичливи татковци. Когато две седмици след погребението намерих сили да вляза в инстаграм, разбрах, че почти всички са на море, заедно с татковците учат бебоците да се къпят в морето и се радват на живота. А твоят живот е спрял… Ти страдаш, а наоколо – радост и радост.

Ето това е много неправилна мисъл. Скръбта наоколо е не по-малко от радостта. Преди два месеца, абе буквално вчера и ние също се радвахме безгрижно на живота, достатъчно бързо забравяйки за чуждата мъка. И сега не виждаме колко много другари по нещастие има наоколо…

А след това аз се запознах по-отблизо с много нови приятелки – млади майки, и да – оказа се, че твърде много от тях вече имат зад гърба си трудния опит на загубата. Мнозина бяха погребали родители, близки, най-добри приятели, братя и сестри… С мнозина говорим за едно и също нещо и на един и същ език…

Да, струва ви се, че сте на необитаемия остров на нещастието посред всеобща радост. И няма по-погрешно чувство от това.

Ако имаш вяра и кажеш на планината…

В някакъв момент неприемането се сменя с гореща молитва-вопъл, с отчаян опит да измолиш обратно времето, да го върнеш с една година назад, за да прокараш съпруга си по всички лекари, за да го… удържиш за ръка и да не го пуснеш. И нали е казано за вярата колкото синапено зърно, че тя може да премества планини. Но твоята планина не се премества, нищо не се случва…

Късна вечер. Детето спи. И ти се струва, че ако сега напрегнеш цялата, цялата, цялата си вяра, ако замижиш с всички сили, набереш повече въздух в дробовете и се напрегнеш толкова силно, нечовешки силно, че да разкъсаш тази стена между пространствата, да я разкъсаш и… е, как са се озовавали в Нарния? Ето така да пробиеш тази преграда. Просто за да изскърца изведнъж ключа в бравата и Толик да каже както винаги от прага: “Уфф. Стигнах най-после. Как я карате, мили мои?”

Кому е по-зле

Свикнали сме да сравняваме всекиго с всички. И дори в нещастието сме свикнали да се сравняваме с другите, решавайки кому от нас е по-зле. Нещо повече, другите правят сравнения – абе ти всъщност не си толкова зле, а виж, аз…. Другите ще си мислят, че на вас не ви е толкова зле, а вие ще сте сигурни, че точно на вас ви е най-зле.

Онези, които нямат деца, си мислят, че са по-зле от многодетните – виж само колко дечица имат те от любимия човек…

Онези, които имат много деца, са сигурни, че им е най-зле: да отглеждаш сама толкова деца не е шега работа…

Онези, които са живели със съпруга си цял живот, са сигурни, че им е най-зле, та нали целият им живот е минал само с него…

Онези, които са живели със съпруга си малко време, знаят, че им е по-зле: да умреш по никое време не е като да си заминеш на почтена възраст. Нищо от онова, което е трябвало да стане, не е станало. Не е станало, и няма да ги има онези 30 или дори 60 години заедно…

И тъй нататък…

Но всеки си има собствена чаша страдания. И всяка от тях е най-тежка. И всекиму е даден кръст, както казват, според силите му. Затова не бива да правим сравнения. Няма еднакъв опит на мъката. Няма еднакъв опит на радостта. Има различни пътища – при всекиго свой. Защо? Ние не знаем отговора…

ИЗ КНИГАТА НА МИРИАМ НЕФ

Когато вълната ви прекатурва

И вие ли открихте, че чувствата ви имат такава сила, каквато не сте усещали никога преди? Мъка, самота, отчаяние – това не са нови за вас чувства. Новото е колко мощно те завладява това чувство, как те притиска с такава сила, че вече не си способна на нищо. Понякога тези чувства те заливат едновременно, понякога едно по едно.

– Нашите емоции ни прекатурват. Защо? Двамата сме били едно, и половината от нас е ампутирана. Променя се всичко, всичко, всичко в нашия живот, харесва ли ни това или не, готови ли сме за това или не.

– Трябва да си признаем чувствата си. Отрицанието не е метод. Да признаем това, което чувстваме, е вече крачка към движение напред.

– Нашите чувства могат да ни дадат сили и енергия, позитивен импулс да се движим напред. Трудно е да се повярва в това през първите месеци и дори първите години след загубата.

Хората наоколо

Тук ще има доста изненади.

Много приятели и дори роднини, хора, за които вашият съпруг е правел много, след като изчакат определена пауза, ще ви се обаждат само по работни и делови въпроси: “Здравей, много ни е мъчно за теб! Как си? Слушай, я дай някакъв съвет кой може да ми подпише тези документи? А кога ще излязат документите от нотариуса? А кой може да ми реши сега ето този въпрос?”

И неочаквано до вас ще се окажат хора, с които дори не сте се и познавали много-много, само “здрасти и довиждане”, или дори сте ги познавали само от социалните мрежи, които ще застанат до вас спокойно, ненатрапчиво и постоянно. Така беше и при мен – хора, които двете с дъщеря ми дори не бяхме виждали преди, събраха толкова много пари за нас, че аз получих възможността изобщо да не мисля за материалната страна през първите месеци, когато дори и да работя не можех като хората, а трябваше да заведа детето през лятото на почивка. Позната от Фейсбук, с която се запознахме едва на погребението, редовно идва у дома да поседи с детето, за да мога аз да отида на работа. Виртуални познайници подариха на Наташа толкова много прекрасни дрешки, че тя и досега е най-гиздавото момиченце “в махалата”. Много, много хора се занимаваха с нас толкова много и всеотдайно, че аз дори не съм и предполагала, че това е възможно – хората така да дават всичко от себе си. И тъй нататък.

А виж, Мириам Неф е сигурна, че след смъртта на съпруга трябва да си създадеш съвсем ново обкръжение. Тя използва термина борд на директорите – хора, които ще ви помогнат да се справите с проблемите във вашия живот.

Друга вдовица

Именно вдовица. Има разлика между опита на вдовицата и опита на човек, преживял друга загуба.

В деня, когато почина Толик, по план в публикациите ни стоеше интервю с Вика Стронина, изпратила съпруга си Александър в последния му път преди три години. Няколко часа преди това аз редактирах нейното интервю. Тя стана един от най-близките ми хора – въпреки че се срещнахме само веднъж и си писахме само няколко пъти – но всичките ѝ думи се оказаха за мен много, много важни, а нейният пример и подкрепа ми донесоха мъничко спокойствие. В деня, когато починал Саша Стронин, Вика получила разрешение за осиновяване на мъничката Леночка със синдрома Даун. “Никъде няма да ѝ бъде толкова добре, като при вас”, казал на Стронини отец Владимир Воробьов.

“Няколко месеца след смъртта на Саша аз забелязах, че в храма са започнали да ме поздравяват жени, с които по-рано не съм се познавала. След това разбрах, че това са вдовици и майки на особени деца”, разказваше Вика. Мъката сплотява и ни носи нови приятелства.

С една друга моя приятелка, която много ме подкрепи и ми помогна да устоя, се запознахме случайно в групата “Дечица” в една социална мрежа. Година преди това Евгения бе погребала мъжа си и сега отглежда две прекрасни момиченца. С нея дори не сме говорили кой знае колко за нашите загуби, но това чувство, че не си сама, е много, много важно.

Вдъхновител

Ако има човек, който ви ободрява, който вярва във вас и ви обича, значи сте голям късметлия. Ако искате да помогнете на вдовиците, казвайте им истината. Не ни трябват пластмасови усмивки и формални думи.

“Мислех си за теб днес”.

“Моля се за вас”.

“Моля се за вашите деца”.

“Ти ставаш по-силна – виждам го”.

Вашият нов борд на директорите

Може би не ви трябва помощ за воденето на финансите, може би не ви трябва помощ в къщната работа, но със сигурност ви трябва някой, който ще ви каже: “Ама ти добре възпитаваш децата си, браво!” Една такава кратка и честна фраза може да придаде нови сили на жена, която вече не вярва в себе си и е напълно отчаяна.

Практичен човек

Практичният човек е още един чифт очи, уши и най-важното – още една глава. Това е онзи, който ще погледне отстрани това, което правите, и ще ви подскаже правилното решение. Онзи, който ще ви помогне да си смените колата, да извършите ремонта и да решите онези въпроси, които по-рано е можел да реши само съпругът ви.

Веднъж двамата с Анатолий се запознахме с млада вдовица на свещеник. Не беше минала и седмица след погребението на отеца, и презвитерата му – все още в пълно недоумение – казваше, че всичко в къщата е било в ръцете на мъжа ѝ. “Не знам нито как да плащам сметките, нито как да нахраня рибките в аквариума! Нищо не умея, с всичко се занимаваше мъжът ми!” Скоро тя овладя всичко това – и как да храни рибките, и как да изхранва децата си, – но през първите месеци тя, както и всеки от нас, се нуждаеше остро от такъв помощник. И не се срамувайте да молите! Не се срамувайте да искате помощ! Между другото, има и един отличен сайт – youdo.com, където можете, за пари наистина, да намерите майстори и помощници за всеки битов проблем.

Човек, който разбира от финанси

Воденето на бюджета, разпределението на средствата, оцеляването са сред най-сложните въпроси за жената, която е останала сама. Как правилно да планира всичко и да не извърши грешки? Тук ще ви потрябва помощ на човек, който може да ви даде правилни съвети.

Духовен наставник

Да имаш духовен наставник е рядък дар. Успешните бизнесмени си имат гуру, който им помага да преодолеят всички трудности. Спортистите си имат треньори. Готвачите се учат на готвене от главния готвач. Свещениците се учат от по-старите свещеници. И в нашия духовен път ни трябва наставник. Търсейки духовен наставник, трябва да намерите такъв, който ще ви помогне във вашата, именно във вашата ситуация. Част от тази задача може да изпълни свещеник, но в условията на големите градове, където енориашите са много, а свещениците са малко, това не е лесно да се направи. Решение на този проблем са малки енорийски групи към църквата, групи, в които има хора, минали през това, през което са минали и вие, които могат да споделят своя опит. Изследванията потвърждават, че вдовици, които участват в такива групи и такава мрежа за подкрепа, не страдат толкова много от депресия.

Роднина, за когото вашето благополучие е приоритет

Ако сте били за околните помощник и отдушник, ако сте помагали на другите, ако сте ги слушали и утешавали, то е възможно да не сте изградили с никого такива отношения, при които именно вие можете да поплачете и да се излеете мъката.

Трябва да ограничите контактите си с хора, които опустошават вашия резервоар на сили, а не го попълват.

Децата

Не знам какво да ви посъветвам за това – как да разкажете на децата за смъртта на баща им. Дъщеря ми расте, вече знаейки, че татко го има само на снимка, в албума, на видеофилм. На децата, които са пораснали достатъчно, за да разбират всичко, е по-трудно да загубят родител. Но от самия момент на смъртта на моя съпруг просто ме подлудяваше несправедливостта на това, което се случи на дъщеря ми. Тя имаше най-любящия татко, който толкова я обожаваше, че никога не съм виждала по-топло чувство. Той трябваше да я снима по-добре от всички, да ѝ покаже морето и да я учи на история… Трябваше да се запознае с нейния годеник и да бъде на абитуриентския ѝ бал. И ето че тя в един миг се лиши от всичко това. И няма да разбере напълно колко я е обичал татко: разказите, снимките и видеото съвсем не са онова, което трябва… Защо е така, защо точно на нея? Как да компенсирам тази загуба?

Тя не може да се компенсира никак.

Но на един американски форум за вдовици аз прочетох много хубави думи, които ме сепнаха. Пишеше мъж, рано загубил баща си: “Беше ми много мъчно от загубата, но решаващо за мен беше това в какво състояние се намира майка ми, дали е в депресия или не. Когато мама беше наред, аз също бях наред. Когато мама не беше наред, аз също не бях наред”.

Изминаха три или четири месеца след 12 септември, когато изведнъж си помислих каква автобиография ще напише някога дъщеря ми. Ще бъде ли тя такава:

“Татко умря, когато бях на 6 месеца, и мама така страдаше, че изпадна в депресия, винаги плачеше и нищо не я радваше в този живот. Възпитаваше ме баба ми, а за мама помня само изгасналия ѝ поглед и унилия ѝ вид”.

Или такава:

“Татко умря, когато бях само на 6 месеца. На мама ѝ беше много мъчно, но тя винаги много ме обичаше, ние винаги си спомняхме за татко и бяхме много задружно, весело и любящо семейство”.

Досещате се какво избрах.

Кризата на вярата и Тайнството Брак

Това, разбира се, е криза на вярата.

Когато човек не е кръстен, не ходи на църква, страданието е за него стъпало към храма, то е възможност да отиде в него, да се помоли и да получи облекчение. То е осъзнаване на греховете му и живота без Бога и надежда, че с Бога в неговия живот всичко ще бъде по-иначе.

А тук, обратно, ти се стараеш да живееш според заповедите (да, че сме много, много грешни, е ясно, че единствено гордостта е страшен грях, това също е ясно, но…), някак по протестантски… или не, някак по детски се надяваш, че щом се стараеш да изпълняваш всичко и да правиш всичко както трябва, то всичко ще бъде добре, обещават ти го в много книги и проповеди… И изведнъж се оказва, че всичко това не е помогнало… ЗА КАКВО е била нужна тази раздяла и тази мъка – не е ясно.

Удивително точно пише за това изпитание отец Георги Чистяков: лесно е, хубаво е да си вярващ, когато вървиш лете през полето, камбаните бият, в небето облаци и слънце, и всичко в живота ти е добре и според заповедите. А когато си се стараел да вършиш всичко според заповедите – и изведнъж те сполита такова изпитание на вярата ти?… Любещият и Всеблаг Бог ни отнема “друга моего и искренняго моего”, оставя ни сами… Защо е така? Отде да почерпим надежда? Ние стоим пред затворената врата към другия свят, откъдето никой не се е върнал, и, разбира се, искаме да се надяваме, но откъде да почерпим УВЕРЕНОСТ? И ВЯРА… Откъде да почерпим онази първохристиянска увереност “Тя е жива!”, написана върху саркофазите на първите християни?

И главният въпрос – а ТАМ ще има ли среща? Ще се погледнем ли още веднъж в очите? Ще го има ли някога отново онова свирене с четири ръце? А какво става ТАМ с Тайнството Брак?… И пак няма еднозначни отговори. Освен само едно утешение – нали неслучайно все пак изобразяват светите съпрузи заедно върху иконите? Нали това не е просто така? Значи има някаква надежда…

И на този въпрос лично аз си отговарям тъй (моля това да не се смята за богословие, а само за лично мое обяснение за самата мен – то може и изобщо да не е вярно).

Човекът е свободен. Ако ние със сигурност, на 100 % знаехме, че, например, Тайнството Брак продължава и след смъртта, то тогава останалият жив съпруг едва ли би бил пълноценен член на обществото. Той/тя не би могъл да създаде ново семейство, пък и изобщо бихме стигнали до езическите практики на редица култури, в които убиват жената, ако умре нейният съпруг, и ги погребват заедно (да, на много вдовици тази идея би се харесала много, сигурна съм).

Не всички бракове и не всички отношения си струва да бъдат пренесени ТАМ. Има бракове, в които хората са си напълно чужди един на друг. А има такива съюзи на две души, когато дори и брак не е имало, а хората много се обичат: спомнете си матушка Адриана (Малишева) – през целия си живот тя запази любовта си към своя годеник Миша, убит в самото начало на войната, с когото дори не са успели да се целунат. И когато беше на 90 години, в килията ѝ стоеше неговият портрет, и тя повтаряше: “Мишенка мой”. А виж, една моя приятелка, която се разведе с мъжа си, но мина през венчило, попита ужасена: “Аз какво, и на оня свят ли ще трябва ДА ГО ГЛЕДАМ ПОСТОЯННО? Ако Тайнството Брак продължава там?” И една друга приятелка – с не по-малък ужас: “Че той и след смъртта ми ще продължи да ми лази по нервите?! Кошмар!”

Ето защо ми се струва, че тук няма автоматизъм. Има свобода. Ще има, дай Боже, среща с онези, които са ни скъпи и с които сме познали чувствата любов, привързаност и щастие. Вътрешно аз съм напълно уверена, че матушка Наталия Николаевна Соколова се е събрала с любимите си синове отец Фьодор и владика Сергий, с мъжа си отец Владимир. Че матушка Адриана се е събрала със своя Мишенка, дал живота си за вярата и отечеството… За себе си аз нямам такава увереност. Но може би и не трябва да я имам?

ИЗ КНИГАТА НА МИРИАМ НЕФ

Сега вече не е страшно

Отправих се с платно в открито море. Това не може да се опише с думи – ти си сама сред вълните, вятърът ти духа в гърба, ти се носиш по Атлантика… “Скъпи, виждаш ли ме?” – изкрещях към небето. И сякаш чух отговора: “Ти ще направиш това и много други неща, скъпа, аз не се учудвам”. По-късно моят внук ме попита не ме ли е било страх да предприемам такова рисковано пътешествие. “Не – твърдо отговорих аз. – При несполука щях да се удавя и да се срещна с твоя дядо. А при победа щях да придобия ново умение”.

“Нямам какво да губя, скъпи приятелю – мога да отговоря аз. – Гледахме смъртта в очите и все още сме тук, приятелю мой. Ти ще можеш, ще надделееш, ще издържиш. Няма от какво да се страхуваме. И нека топлият мек въздух на свободата те води по-нататък”.

Първата година

Трудни са празниците. Трудни са годишнините. Трудни са дните, които винаги сте прекарвали заедно. Много трудни бяха дните, които през предишната година бяха последни дни на моята бременност. Помня всяка секунда от тези дни, а когато минавам край “Сеченов”, сякаш виждам Аня и Толик. Ето ги – разхождат се по заледените пътечки пред болницата. Ето ги – седят на пейка до самия край на приемните часове. Ето – запътили са се към храма за литургия в деня преди раждането…

Понякога те се струва, че ти е олекнало, а след това осъзнаването на това, което се е случило, те залива с нова сила…

А сега накъде?

Не знам. Изглежда, че трябва просто да продължавам да живея по-нататък всеки ден – от сутринта до вечерта, заспивайки и събуждайки се, чакайки своя ден и час. И отново няма да кажа по-добре от Мириам Неф:

Нашето основание и опора е вярата в това, че Господ е знаел за подземието, че Той е бил там заедно с нас и че Той повече не иска да оставаме там.

Бог е благ. Бог е велик. Вярата в това ни дава възможност да получим от Него такова утешение, което не може да се обясни с думи. Не може да се измери с никакви психологически инструменти и е независимо от нашите тукашни обстоятелства.

Помислете за това колко много велики добри дела са започнали с нещастие, с криза, която е станала мисия. Групи за борба с рака, родители, борещи се за правата на особени деца, организации, занимаващи се с търсене на изчезнали хора… Всички тези и много други забележителни движения са започнали не с това, че някакъв успешен и доволен от живота си човек е казал: “Я да направя едно добро дело днес! Нямам си друга работа, имам време, сили и излишни пари. Я да привлека вниманието на хората към един огромен и много сериозен проблем. Ще вложа време, сили, сам ще купя марки и бензин. И резултатът ще бъде огромен и видим за всички”.

Не, великите мисии едва ли израстват от благоприятни обстоятелства.

Такава беше за мен първата година от ампутацията.