Апокалипсис на малкия грях

3054 0
apakalipsis

Автор: архиепископ Йоан (Шаховский)
Източник: Azbuka.ru
Превод: Силвия Николова


“Но имам нещо против тебе, задето остави първата си любов” (Откр. 2:4)

Малкият грях е като тютюна. Той до такава степен е навлязъл в навиците на човешкото общество, че то му предоставя всички удобства. Къде ли няма цигара! Навсякъде има пепелници, навсякъде има специално оборудвани стаи, вагони, купета „за пушачи”. Дори няма да преувеличим, ако кажем, че целият свят сам по себе си представлява една огромна стая, по-скоро един огромен вагон в междузвездните сфери „за пушачи”. „Пушат” – по малко и спокойни грешат всички: стари и млади, болни и здрави, учени и прости … Преди изпълнението на смъртната присъда позволяват на смъртника да си запали цигара. Сякаш въздухът е малко в земната атмосфера или е прекалено свеж – трябва да си го направим задимен, отровен и да дишаме, да дишаме тази отрова, опивайки се от дима. И ето, всички се опиват. Защото „непушачът” е явление твърде рядко, както и този, който „никога не лъже”, или който „не се превъзнася” … Тютюневият пазар е един от най-значимите в световната търговия. Всяка година милиони хора се трудят, за да имат възможност други милиони и милиони да вдишват отровния дим, да замайват главите си с наркозата му и да тровят организмите си.

В човешката природа ли е да се греши малко, наркотично, да се „пуши”? Самият въпрос е странен. Това в природата ли му е или е против нея? В природата ни ли е да се наркотизираме сами себе си?

Правителствата забраняват услаждането с кокаин, а с тютюн поощряват. Човешките закони позволяват малките грехове, тъй като се смята, че те не вкарват в затвора. Всички са провинени в тях, но никой не иска да хвърля камъни по тях. Тютюнът е като „малък кокаин”, позволен е като малката лъжа, като незабележимата неправда, като убиването на човек в сърцето или в утробата. Но, не това казва Откровението Божие – волята на Живия Бог. Господ не се помирява нито с малката лъжа, нито дори само с едната единствена убийствена дума, нито с едничък прелюбодеен поглед. Малката тревичка на беззаконието е толкова окаяна пред Господа, колкото е и голямото дърво на престъплението. Многото малки грехопадения, разбира се, тежат повече на човешката душа, отколкото няколкото големи, които са всякога в паметта ни и могат всякога да бъдат извадени за покаяние. Разбира се, светецът не е този, който върши велики дела, а който се въздържа дори от най-малките престъпления.

По-лесно е да поведеш борба срещу големия грях, по-леко е да възненавидиш неговото приближаване. В този смисъл е известен случаят с праведния Антоний Муромски. При него дошли две жени: едната била съкрушена само за един свой голям грях, а другата самодоволно свидетелствата за своята несъпричастност към никакъв голям грях. Като ги посрещнал на пътя, старецът заповядал на първата да потърси и донесе голям камък, а другата да събере повече малки камъни. Жените се върнали след няколко минути. Тогава той казал: „Сега вземе тези камъни и ги занесете на местата, откъдето сте ги взели”. Жената с големия камък лесно намерила мястото, откъдето го била взела. Другата обаче, се въртяла напред-назад, нагоре-надолу, търсейки гнездата на своите камъчета, и в края на краищата, се върнала при него със своите камъни. Прозорливият Антоний им обяснил какво изобразяват тези камъни… При втората жена те представлявали многобройните грехове, с които тя била свикнала, нямала ги за нищо и не се каела за тях. Тя не си спомняла своите малки грехове и избухването на страстите, а те изразявали безотрадното състояние на нейната душа, която била неспособна на покаяние. За разлика от нея първата жена, помнейки своя грях, боледувала заради него и го свалила от душата си.

Многото малки, недостойни навици са тиня за душата на човека, ако той ги затвърждава в себе си или ги осъзнава като „неизбежно” зло, против което „не си струва” и „не е необходимо” да се бори. Ето от тук и душата се задвижва в посоката на врага Божий. „Аз не съм светец”, „аз живея в света”, „аз трябва да живея като всички хора” – така успокоява себе си повяхващата съвест на вярващия човек. Човекът е човек, разбира се, ти не си светец, разбира се, ти „живееш в света”, и „трябва да живееш като всички хора”. И после, раждай се, като всички хора, умирай като тях, гледай, слушай, говори като тях, но защо ти е да престъпваш Закона на Бога „като тях”? Защо не ти харесва да благоухаеш „като тях”? Замисли се над това, човеко!

Колко трудно е само да се раздвижи душата с лъжливите, но обичайни за нея мисли. Психологията на атеистичния свят така се е врязала в съвременния човек, че по отношение на греха и престъпленията против Божиите Закони почти всички хора действат еднакво – „според щапмата”. Най-печалното е, че злото е внушило на хората да виждат греха като „необходимост на природата”.

Изискванията на природата е да диша, да се храни според нуждите си, да отделя част от денонощието за сън, но не и да наркотизира своя организъм, да се привързва безсмислено към миражи, към дима.

Ето защо трябва да се замисляме често над въпроса, как злото само изплува на повърхността на съвестта. Работата е в това, че съвременният човек понякога се замисля над единствено важният въпрос, отнасящ се до 60-70-е години живот, до вечността и нейното безсмъртно съществуване в новите, големите условия. Погълнат от напълно превратното разбиране на „практиката”, съвременният човек, претоварен на практика със своя земен живот си мисли, че самият той на практика е „практичен”. Това е горчиво заблуждение! В минутата на своята неизбежност (тя всякога е много близо до него), той ще се срещне очи в очи с т. нар. смърт, ще види колко малко е бил практичен, като проумее, че е свързвал практичността само с потребността на стомаха си и съвсем е забравил своя дух.

Ще дойде момент, в който човек ще се „замисли” действително над елементарните нравствени закони, действащи в живота му. И, нещастникът ще страда невъобразимо, като дете, плачещо след опарване от огън. Човечеството се докосва непрекъснато до огъня на греха и похотта, и плаче и страда, но отново и отново се докосва …като не разбира своето състояние на духовно детство, което в Евангелието се нарича „слепота”. Действително, има слепота на сърцето, независимо от наличието на физически очи.

Човечеството се убива само чрез греха, като и всеки един човек поотделно. Като иска да владее, вълнува се от злото, но разюздава нисшите си инстинкти, човечеството само си подготвя страшна съдба, както и всеки човек, който върви по този път. Тези, които сеят вятър, ще пожънат бури. Ето над тези неща, над тези единствено важни неща трябва да се замислиш „понякога” … „Живей за мига”, „каквото ще става, ще става” – оттласква се душата от самата истина, макар и тя да говори вътре в нея, че трябва да излезе навън. Но, ако се съсредоточите и огледате към какво се е привързано сърцето ви, ще започнете да мислите за своята вечна участ. Творецът на света заповядва на човека да се грижи само за деня, а светът заповядва да се грижи само „за мига”, като така потапя човека в морето от грижи за целия живот!

Темата за нравствеността въобще не е дребна. Тя съдържа отражението на апокалиптическия упрек на Божия християнски свят, че той „е забравил своята първа любов”. Колко само чисто и високо нравствено за човека може да залитне нашата природа, от която е създадено тялото ни. Като чист камък, готов да говори против хората, които не въздават слава на Бота, като чисти цветя и дървета в своя чуден кръг на живота, като великолепно покорни на Закона на Твореца зверове в своята чистота.

Божията природа не пуши, не приема наркотици, не развратничи, не отравя плодовете, дадени ни от Бога. Безсловесната природа учи човека как трябва да носи Кръста на послушанието към Бога сред всичките бури и страдания на този живот. Човек трябва да се замисли върху всичко това.

Някои си мислят, че случващото се тук, на земята, няма да има никакви последствия. На човека с нечиста съвест, разбира се, е приятно да си мисли така. Защо обаче, той трябва да лъже сам себе си? Рано или късно ще трябва да види ослепителната тайна на чистото мироздание.
Ние усещаме себе си като „живот”. Нима ние се оценяваме така ниско и толкова повърхностно разбираме Този, Който е сътворил света, че да мислим за тази земна жизнена суета като за битие на човека? Ние сме много повече и превъзхождаме това, към което сме свикнали тук, на земята, пресмятаме не само своя живот, но дори и своите идеали. Но, не сме зърно, положено в земята. И затова сега ние не виждаме повърхността на вселената, тази истинска картина на природата, която се открива пред нашите очи в минутата, наричана смърт, т.е. скоро за всички ще настъпи пролетта.

Какво е смъртта? Смъртта съвсем не означава ковчег, гроб, не е траурна лентичка на ревера. Смъртта – това е, когато прорастъкът на нашия живот се покаже на повърхността на земята и започне да се изправя под преките лъчи на Божието слънце. Трябва още тук, на земята зърното на живота да умре и да покълне. Това е така нареченото в Евангелието „раждане от дух”, ”второ раждане” на човека. Смъртта на тялото е кълн в земята, излизане от земята. Всеки човек, получил, макар и най-малка духовна закваска, макар и най-незначителния евангелски бисер „вътре в себе си”, съвсем не очаква смъртта, дори е далече от смъртта. За мъртвите духом, разбира се, ковчегът, гробът, черните лентички – всичко това е реалност. И техният дух не излиза на повърхността на истинския живот, защото те са живели на земята само за себе си, и за своите грехове не са умрели.

Подобно на яйце, тялото ни е закрито от другия свят с тънка черупка. Нашите черупки се удрят една о друга … Блажен е човекът, който се окаже жив, оформен организъм за бъдещия живот. Достойно за плач е това състояние, което ще се окаже безформена течност … и дори може да бъде отвратително по своя отвратителен нравствен мирис! Тук, на земята, ние наистина сме в тъмнотата на духа, в неговата „утроба”. Та, нима не е престъпно, да сме в такова състояние, да не се подготвяме за своето сегашно раждане, а да смятаме собствения си мрак или за идеално, за радостно място за живот (както смята оптимистичният атеизъм), или за непонятно място за безсмислени страдания (както смята песимистичният атеизъм)?

С физическите очи смисълът, разбира се, не се вижда, но в него много лесно, по-лесно е да се повярва, като се замисляме за себе си и над Евангелието. За този смисъл крещи цялата природа. За него започва да крещи всяка пробудила се човешка душа. Как само предпазливо и внимателно трябва да се отнасяме ние, „не покълналите” хора, един към друг …. Как само трябва да пазим един от друг своето покълване, за да има то излаз на свеж въздух под Божието слънце!

Човек е твърде, до страшност отговорен за всичко. Трудно е дори теоретично да си представим нещастието му, ако той е живял на земята атеистично, „така, сякаш няма нищо”, сепва се изведнъж и се изправя лице в лице с реалността – не толкова ярка, колкото е нашата земя, но превъзхождаща всички наши понятия за реалност … Та нима не за тези души страда Господ в Гетсиманската градина? Във всички случаи, Той е приел страданието на Кръста и за тях.

Ако видимото небе не ни отделяше от невидимото, ние бихме се разкъсали от това несъответствие на духа, което съществува между ангелски тържествуващата църква и нашата земна църква, почти невойнстващите, дребни човешки души. Ние бихме се ужасили и проумели ясно тази истина, която сега е неразбираема за нас: какво е направил Господ Иисус Христос за нас и какво прави Той за всеки един от нас. Ние си представяме почти теоретично абстрактно Неговото спасение. Но, ако можехме да видим, от една страна, белоснежните сонми на мълниеносните чисти духове, огнени, пламенни; а от друга, горящите от парите, несговорчиви тъмни сили, бихме се ужасили, бихме потръпнали. И тогава, би ни се представила ясната картина на безусловната невъзможност за спасение по „естествен” път. Разсъжденията на окултистите за еволюционното движение на превъплъщаващото се човечество биха ни се сторили, в най-добрия случай, безумни. Ние бихме видели, че тъмата над човечеството не се разрежда, а тъмнее все повече и повече… Тогава бихме разбрали, какво е направил за хората Въплътилият се на тази земя Творец. Бихме видели как класът на само едно зърно се издига устремено към небето, както и най-малката искра Христова у човека, както едничко зрънце с прорастък ще спаси този човек. Всичко тъмно се зачерква, оттласква, взима се само една искрица и тя става вечен живот за човека. Слава на спасението Христово! Наистина, ние нямаме нищо у себе си, освен своето лежащо в прахта човешко достойнство. И от тази прах ние възлизаме чрез благодатта Христова и с искрата се въздигаме към небесата. Но се въздигаме, ако у нас се е запалила искрата на любовта към Бога, ако ние сме способни да оттласнем от душата си всичко смъртно в света, способни сме да забележим това смъртно в най-малкото, и така да го оттласнем от себе си. Чувствителността към най-дребното в себе си показва здравето на наша душа. Щом устройството на атомите представлява точно отражение на слънчевата система, това е прекрасен пример за органичната еднородност на всеки грях – и малък, и голям.

Темата за необходимостта от отхвърляне дори на най-малкия грях ни навежда на един от най-важните въпроси в човешкия живот: въпросът за живота след смъртта.

Откровението на Църквата утвърждава, че ако душата не се освободи от една или друга страст, тя пренася тази своя страст отвъд този свят, където видимо нямаме тела (до възкресението). И не е възможно тя да бъде удовлетворена, от което душата пребивава в постоянни мъчителни самоизгаряния, подклаждани от непрестанната жажда на греха и похотта без възможност те да бъдат удовлетворени.

Гастрономът, мислещ само за храна в този земен живот, без съмнение, ще се мъчи след смъртта си независимо, че е лишен от плътска храна, но не и от духовната жажда да си я набави, да я притежава. Пияницата ще се терзае невероятно без тяло, което може да удовлетвори, да накваси с алкохол и така да успокои мъчещата се душа за известно време. Блудникът ще изпитва същото чувство. Сребролюбецът – също … Пушачът – също.

По-добре е да се направи опит. Нека пушачът да не пуши две – три денонощия. Какво ще изпита? Известно мъчение, смекчавано все още от отношенията и развлеченията в живота. Но, ако отнеме развлеченията от живота, страданието ще се обостри. Страда не тялото, а душата, живееща в тялото, която е свикнала именно чрез тялото да удовлетворяла своята похот, своята страст. Лишената от удовлетворение душа страда. Така страда, разбира се, и душата на богатия грешник, който изведнъж е останал без богатство, обичащият покоя, който е лишен от покой, душата на самолюбеца, ударена по самолюбието … Колко само самоубийства има на тази почва! Всичко това е опит, голият опит на нашия земен живот. Нима тук, на земята, ние можем да правим опити със собствената си душа?! Всеки човек трябва да е далновиден. Трябва да пазим своя дом от крадеца (Мат. 24:43).

Като чувстваме това, нима можем спокойно да се предаваме на страстите или да ги делим на сериозни и „невинни”? Та нима огънят, все едно, не е огън – както този в доменната пещ, така и онзи в запалената клетка кибрит. И единият, и другият е мъчителен за човека, когато се отнася до него, а е възможно той дори да е смъртоносен. Трябва да проумеем несъмнената истина, че всяка страст, всяка злоба, всяка похот е огън. Божият Закон е заключил инстинктите на човешкото тяло в рамки, а волята и раздразнената от енергия душа дава истинското направление, за да може по-удобно и по-лесно да върви човекът към одухотворението. Как може да се нарече такъв човек, който, разбирайки всичко това, спокойно и лекомислено се отнася към своите страсти, извинява ги, приспивайки всички признаци на спасителната чувствителност на своята душа?!

Трябва, преди всичко, да престанем да оправдаваме своята похот – дори най-малката, да я осъдим пред Бога и пред самите себе си. Трябва да молим за избавление, за спасение. Спасителят Господ се нарича спасител не отвлечено, но реално. Спасителят спасява от всички слабости и страсти. Той избавя. Той изцелява. Напълно видимо, осезаемо. Като изцелява, той прощава. Прощаването е изцеление от това, което трябва да се прости. То се дава само на търсещите и жадуващите тази правда. На искащите, тлеещите в своето желание, не се дава изцеление. На горящите, пламтящите, умоляващите, стремящите се със сърцата си, се дава. Понеже само чрез такива начини може да се оцени дарът на Божието изцеление, да не роптаем, но да благодарим за него, като пазим зорко Името на Спасителя от нови изкушения на злото.

Пушенето, разбира се, не е много голяма похот, както и запалената кибритена клечица не е голям огън. Но и тази похот е духопротивна. Дори не можем да си представим, който и да било от най-близките Христови ученици да пуши цигара.

„Унищожавай малката похот”, – казват светците. Няма жълъд, който да не съдържа в себе си дъб. Така е и с греховете. Малкото растение лесно се изтръгва. За изкореняването на голямото са необходими специални инструменти.

Духовният смисъл на пушенето и малките „оправдавани” неща, всъщност, представляват противозаконният дух на разпуснатостта не само на тялото, но и на душата. Това е лъжовно успокояване на себе си (на своите „нерви”, както се казва понякога, като не се осъзнава напълно, че нервите са плътското огледало на душата). Това „успокояване” води към все по-голямо отделяне от истинския покой, от истинския утешител Духа. Това успокоение е мираж. Сега, когато имаме още тяло, трябва да се възобновим постепенно. После това наркотично успокоение ще бъде източник на мъчителна плененост на душата.

Трябва да се разбере, че „избълващият”, например, своята злоба – също се „успокоява”. Но, разбира се, само до новия изблик на злоба. Не бива да се успокояване с удовлетворяването на страстта. Можем да се успокояваме само, ако я противопоставим, ако се удържим. Можем да се успокоим само, ако понесем Кръста в борбата против всяка страст, дори срещу най-малката, защото Кръстът я боде неприятно в сърцето. Това е истинският път – твърд, верен и, най-главното, водещ до вечното щастие да се повдигнеш над облаците и да видиш слънцето и вечното синьо небе. Повдигналият се над страстите влиза в сферата на света Христов, на неописуемите блаженства, започващи още тук на земята, и достъпни за всеки човек.

Цигарите са миражно щастие. Същото като това, когато на някого се разсърдим и му демонстрираме гордост, напудрим страните и начервим устните си за пред хората, откраднем парченце сладкиш. Всичко това е като да задигнеш дребни стотинки от църковното блюдо на Божията природа. Не е необходимо да търсим такива „щастия”. Тяхното пряко, логично продължение са кокаинът, удар в лицето или изстрел в сърцето – все имитации.

Блажен е човекът, който намирайки такова щастие, го отблъсне с праведен и свещен гняв. Това царстващо в света демонично щастие е блудница, която се вмъква в брака между човека и Христа, с Бога Истинния и чистата блажена радост.

Всяко утешение извън Светия Дух Утешителят е тази безумна съблазън, на която строят мечтите си тези, които устройват човешкия рай. Утешителят е един и това е само Творческият Дух на Истината Христова.

Да се молим на духа, пушейки цигара, е невъзможно. Не е възможно и да се проповядва, пушейки цигара. Пред входа на храма Божий цигара се хвърля, но нима ние не сме храм Божий.

Който иска всяка минута да бъде храм Божий, ще хвърли цигарата, както и всяка лъжовна мисъл, всяко нечисто чувство.

Отношението към най-малкото душевно движение в нас е термометър на вярата на човека и на неговата любов към Бога.

Можем да си представим такъв житейски пример: тютюнът, като растение, не съдържа в себе си никакво зло (както и златният пясък, както и памукът, от който се формира парична печалба). Прасковата е Божие растение. Алкохолът може да бъде много полезен на човешкия организъм в дадени минути и в дози, които не противоречат на духа, както и умереното количество чай и кафе. Дървото, материята, от която се правят мебелите, всичко е Божие … Но, нека сега вземе всички тези предмети в следното съчетани: изтегнал се е човекът в мекото кресло и пуши хаванска пура, ежеминутно си сръбва прасковен ликьор … Може ли този човек в такова състояние да води беседа за Живия Бог, да мълви молитва към Живия Бог? Физически – да, духовно – не. Защо? Защото в този момент човек е отпуснат, неговата душа е потънала в креслото и в хаванската пура, и в чашката прасковен ликьор. В този момент у него почти няма душа. Той е като блудния син от Евангелието, който се скита в „далечни краища”. Така човек може да погуби своята душа. Човек я губи през цялото време. И е добре, ако от време навреме я намира, бори се, да не я изгуби отново, трепери над своята душа, като над любим младенец. Душата е младенецът на безсмъртието, беззащитен и жалък в условията на окръжаващия ни свят. Колко много само трябва да я притискаме до гърдите си, до сърцето си тази наша душа, колко силно трябва да я обичаме нея, предназначената за вечен живот. О, колко внимателни трябва да сме само, и да чистим от нея дори най-малките петънца!

Сега представихме пример на невъзможността да съхраним своята душа, ако сластолюбиво я поделяне с окръжаващите предмети: креслото, цигарите, прасковения ликьор. Взетият пример е особено красноречив, макар и в живота да има още по-красноречиви. Но, дори да не вземем красноречив, а най-обикновен, тривиално сив пример, но за същия този разпуснат дух, ще остане същата атмосфера, при която дори най-малките грехове ще мълчат за Христос, а няма да говорят за Него. Ето къде е отговорът на въпроса, защо светът мълчи за Христос, защо нито на улицата, нито в салоните, нито в приятелски разговори хората не говорят за Спасителя на Вселената, за Единия Отец на света, като в това число не влизат множеството хора, които вярват в Него.

Не всякога е срамно да се говори пред хората за Бога. Понякога е срамно пред Бога хората да говорят за Него. Светът разбира инстинктивно, че в тази обстановка, в която се намира той през всичкото това време, по-малък е грехът да се мълчи за Христа, отколкото да се говори Него. И ето, хората мълчат за Бога. Това е страшен симптом! Светът се наводнява от легиони слова, удържимият език на човека пуска тези легиони, и нито дума, нито само една думичка за Бога, за Началото, за Края и Средоточието на всичко.

Понеже е казано за Бога – ето сега ще се яви и изобличи целия свят. И, ако словото за Бога казва всичко, е трудно да го изречеш до край – и пред себе си, и пред света.

Ако човек не се отвращава от своите малки грехове, той е духовно нездрав. Ако той се отвращава, но „няма сили” да преодолее слабостта, това означава, че тя ще остане до тогава, докато човек не прояви своята воля в борбата с нещо още по-опасно за него от дадената слабост, тя остава за негово смирение. Има немалко хора на външен вид без пороци, не пият и не пушат, но по думите на св. Йоан Лествичник, са като „гнила ябълка”, тоест изпълва ги явна или тайна гордост. И не е възможно тя да бъде смирена, освен с някакво падение. Но, ще остане извън Царството Божие и неговите закони и този, който сам, по едни или други съображения, „си разрешава” малки грехове. Такъв човек, „приспиващ” своята съвест, става неспособен да пристъпи границата на истинския духовен живот. Той всякога остава подобен на юношата, пристъпващ към Христа и сега отстъпва от Него с печал, или дори понякога без печал, а само колкото да … „запали цигара”!

Ригоризмът и пуританството са чужди на евангелския дух. Фарисейската праведност без любов е по-тъмна в очите Божий, отколкото всякакъв грях. И топлохладността обаче към изпълнението на заповедите, е също толкова тъмна. Както фарисействащите, така и търгуващите и пушещите в храма Божии биват изгонвани от него.

„Понеже волята Божия е нашето освещение” (Ефес. 4:3). Трепетната съвест сама изостря зрението за откриване на чуждата прах, попаднала върху раната на душата.

Синът Божий и Синът Човешки ни е дал една заповед: „Бъдете съвършени, както вашият Отец Небесен е съвършен” (Мат. 5:48). В нея Господ сякаш казва: „Хора, Аз не ви давам мярка – определете си я сами. Определете сами мярката на вашата любов към Моята чистота и вашето послушание според вашата любов”.