Благото неверие

756 0
thomassunday-2

Автор: архим. Варнава Янку
Превод: Константин Константинов

На Томина неделя (Йоан 20: 19-31) Църквата възпоменава докосването на св. ап. Тома до Христос „в раните от гвоздеите”. Църквата нарича неверието на ап. Тома „благо неверие”, защото тази негова нужда и етос го довели до съзнанието за Христовото Възкресение.

Св. ап. Тома, отхвърляйки всяка форма на религиозно лицемерие, което се изразява с понятието за религиозната вяра като традиция, обичай и идентичност, иска неговата вяра да е основана върху лично вкусване и опит.

Той не се задоволява със свидетелствата на другите ученици, а иска той самият да бъде очевидец и свидетел на Христовото Възкресение, и така словото и проповедта му да имат сила, когато по-късно ще го видим да отива в Индия като Христов апостол.

Св. ап. Тома поискал да докосне Господ, да се допре до Него, за да може да казва на другите: „Видях Го, вкусих Го, докоснах Го. Не може никой да ме осмива. Казвам истината”. Така той самият навлиза в процеса на личната връзка-отношение с Бога.

Тук имаме измерението на проповедта и на преживяването, т.е. измерението на това, което сме научили или са ни казали, и на личното преживяване. Секуларизацията, която се случва в нашия живот, е резултат от дистанцирането между това, на което са ни научили, и това, което живеем. Тези две неща трябва да се обединят.

Много пъти ние обявяваме, че сме вярващи и че нямаме нужда от нещо, за да укрепне нашата вяра, не защото вярваме, а защото реално не вярваме във възможността за жива връзка с Бога.

Секуларизацията на мнозинството от членовете на Църквата се дължи на една религиозност, която окопават в преживяванията на другите. Но за да стане жива, Църквата Христова трябва да е основана върху личните преживявания на нейните членове тук и сега.

Фактът, че не търсим лично преживяване (на Бога), навярно не се дължи на вярата ни, а по-скоро на неверието ни. Смятаме, че нещо подобно е неосъществимо и се самоуспокояваме в обичая, в религиозността, в традицията. Но една традиция, в която няма живо преживяване, е мъртва традиция. Една традиция, която е просто възпоменание и не е възможност за лично участие в тайната на Кръста и на Възкресението, е изопачение и израз на духовна увреденост.

Когато човекът се ограничава в някои правила на религиозния живот, това е доказателство, че се нуждае от „спирачка”. Дори послушанието, когато го използваме в Църквата като фасада, много пъти е симптом за църковно-религиозно падение. Тоест самоуспокоявам се в свидетелството на трета страна и нямам лична отговорност, личен копнеж за връзка с Христос.

Много пъти нашият копнеж за Христос е затворен в „послушания” от психологически тип, за да чувстваме религиозно подсигуряване за бъдещия рай. Но ако раят не е живо усещане за Христовото Възкресение, е един лъжлив рай.

Бог е и за нашата мяра, но в същото време ни превъзхожда. Той обаче ни доближава с Неговата любов и снизхождение. Това, което Бог проверява, което Бог различава в нашето сърце, е нашата вяра в личната връзка с Него.

Това означава, че в сърцето си имаме усещането, че начинът, по който живеем, не е достатъчен за да сме (духовно) живи. Не е достатъчен с даденостите и предложенията на света и неговите наслади, за да се насити нашето сърце. Дори фактът, че сме членове просто и само на Църквата, не ни е достатъчен.

Нашето сърце търси истината; не защото е чуло за нея от някой свещеник или е прочело за нея в някоя книга, а защото самият човек лично иска да я вкусва. Църквата затова съществува, за да дава възможности на човека да участва лично в енергиите (действията) на Бога, в любовта на Бога, за да има човекът лична връзка с Него.

Нашият грях реално е затварянето в нашите дадености, в удобството, което те създават, и в отхвърлянето на трайното вътрешно търсене и безпокойство да намерим това, което променя нашето всекидневие. Да намерим това, което е истинно и побеждава смъртта.

Обичаят е това, което ни съсипва; най-вече религиозният обичай, който се е превърнал бихме казали в „професионално” състояние.

Това, което много пъти става повод за много хора, членове на Църквата, да влязат в някои други секти или религиозни групи, е че там с тяхното психологично изразяване и структура се създава усещането за жизненост в духовния живот и връзката с Бога. Напротив, при нас нашето окопаване зад утвърдени състояния или обичаи е умъртвило усещането за Бога. Ние покриваме това умъртвяване, казвайки „нашият ум не достига Бога, затова добре, достатъчно ни е, че сме православни християни” и така продължаваме нашия път. Това е огромна грешка.

Оттук, какво ни показва св. ап. Тома? Защо Църквата свидетелства за това докосване на св. ап. Тома до Христос? Ами за да ни каже, че има неверие, което не е „лошо”. Това е „благото неверие”, когато човекът има благ помисъл и иска Христос да стане живата реалност на неговия живот. Но за да стане нещо подобно, трябва да Го последваме не само във Възкресението, но и на Голгота. Трябва да сме готови да разпнем нашата воля.

Христос отговаря съобразно нашето разположение. То обаче не трябва да бъде едно любопитство на ума, а истинско разположение да се съ-разпнем и съ-възкръснем с възкръсналия Христос. Когато човекът има тази зрялост на разположението, „да продаде” себе си, заради това очакване, тогава Христос отговаря. Но когато то е едно любопитство на ума, едно подсигуряване на помисъла ни и на интелектуалната ни способност, това е замяна на Христос с нашата сила. Следователно, едно реално отпадане и безсилие да се срещнем с Христос.

При св. ап. Тома обаче няма нещо подобно. И къде се вижда, че неверният апостол бил готов да срещне и да се съразпне с Христос? След това негово свидетелство той какво направил? Той самият станал мисионер, стигнал до Индия, казва неговият житиеписец. Ние готови ли сме след срещата с възкръсналия Христос да оставим всичко? Там се вижда доколко сме готови „да загърбим” нашето желание, нашия помисъл. Както прави влюбеният, който, за да подсигури неговата любов, оставя и забравя всичко, всички грижи.

Въпросът е да ни се открие Възкръсналият Христос, да ни се открие опитът от Възкресението. Но дали сме готови да оставим всичко? Ако не сме готови, тогава дори да преживеем Възкресението, няма да го разберем и ще го похулим.

Вярата не е едно любопитство на ума. Вярата не е едно изтъняване на нашите душевни сили. Вярата е откровение на Бога в смирения човек. Кой е смиреният човек? Нараненият човек, който иска да намери любовта и е готов да остави всичко заради нея. Точно обратното е секуларизацията. Тази затлъстялост на ума и сърцето, поради която губим духовната чувствителност и работим само за нашата воля, за нашия интерес.

Искаме и Възкресението, искаме и греха. Искаме Възкресението, за да обезопасим нашето екзистенциално недоумение, но едновременно искаме да следваме и греха. В този случай възкресението задоволява само ума ни, не ни утешава вътрешно, няма да ни утеши като личности.

Защо обаче Господ казва на ап. Тома „блажени, които не са видели, и са повярвали”? Христос не обвинява ап. Тома за тази негова тревога, за това негово желание, където и той иска да стане личен участник в Неговото Възкресение. А го обвинява за равнището, на което избрал да Го срещне, най-ниското равнище, това на сетивата. Да се допра, за да се уверя. Да поставя пръста „в раните от гвоздеите”.

Съществува обаче и равнището на Словото, равнището на Светлината, равнището на Любовта на Бога. Но за да може човек да приеме и да различава кой е Божият дух, се изисква вътрешна зрялост.

Както например влюбеният, който иска да срещне обичното лице само на равнището на сетивата. Знаем, че това няма голяма трайност във времето. Но ако връзката се развие в най-дълбоко вътрешно свързване, което осмисля живота на човека, в това има истина, има дълбочина, има трайност, не изтлява.

На равнището на сетивата човекът изразява най-вече своето разположение да бъде господар над другия, т.е. отрича се от смирението, което се съдържа в любовта и връзката с другата личност.

По същия начин функционира и връзката ни с Бога. Не може връзката ни с Бога да се задоволява с толкова ниски критерии, с едно „малодушие” на нашия ум, който иска нашето същество да стане микроскоп, за да анализираме Бога и да станем Негови господари.

В този смисъл бива изобличаван св. ап. Тома – не за копнежа му към истината, а за начина, по който е избрал да срещне Бога.

Св. ап. Тома останал на такова равнище, където нямал по-голяма възможност за възприемането на божествената Светлина, именно защото избрал равнището на сетивата.

Човекът обаче започва да развива други сензори, когато търси Бога и се подвизава в аскеза, която не е само външна, а и вътрешна. Неговите поклони, коленопреклонения, молитви, бдения, труд изразяват едно вътрешно безпокойство, една вътрешна изтънченост, за да може да признае, че в лицето на Бога е неговата радост. Това е една нежност на цялото му битие, с която придобива възможност за познание и различаване и може да различи духовете, кой е от Бога и кой не е.

По този начин той може да различава в лицето на своя брат в Христос неговото вътрешно състояние, но не за да го манипулира, а за да му даде предпоставки за утеха. Хората чрез различните светски системи искат да познаят другия, за да могат да го манипулират, докато би трябвало да познават другия, за да го утешат, по-скоро да отдадат себе си на другия, за да намери другият покой.

За да имаме тази възможност, е нужно да преминем към едно вътрешно състояние, в което не господстват нашите външни сетива; те биват благославяни вътрешно чрез едно усещане на познание, което е свързано с Божията милост и снизхождение, а не с нашите възможности.

Когато човек се опитва да повярва чрез своите сили, на равнището на сетивата си, той може да стигне до заблуда и така да повярва в своя себеидол, а не в Бога.

Вярата е Божий дар. И Бог не се познава чрез нашето откритие, а чрез Неговото откровение. Нужно е Бог да снизходи в сърцето ни. За да може да стане това, е нужна вътрешна подготовка, нужно е това плодотворно вътрешно състояние, с което да направим място за Бога.

Ние ще направим място по три начина:

Първият е да закопнеем за истината и да не изчерпваме смисъла на нашия живот във външни и формални явления, дори те да са църковни. Тоест да имаме копнеж за истината.

Вторият е да положим труд – да се молим, да правим бдения, да пазим Божиите заповеди – с перспективата да дадем предпоставки на Бога да се всели в сърцето ни.

И третият е смирението, съкрушението. Човекът се съкрушава вътрешно и разбира, че истината го превъзхожда и резултатът от това е да потърси Божията милост. Търсенето на благодатта и милостта е нашето вътрешно докосване до Възкръсналия Христос. Вече виждаме и свидетелстваме.