БОГ НИ ГЛЕДА С ОЧИТЕ НА ЛЮБОВТА

3782 0
david

Разговор със свещеник Давид Йовчев от храм „Св. св. Константин и Елeна“, Велико Търново
С отец Давид разговаря Ботьо Димитров

* Да бъдеш възпитател и вдъхновител заради Христа.

* Любовта ми към хората е искрена, същата, с която служа Литургия.

* Светците са богати в Христос, никъде другаде. Не в света.

* Добрият страх е да не отпаднеш от любовта.

Бог винаги гледа с внимание към човека. Ако ние се опитаме да виждаме през Неговия поглед, сигурно по друг начин ще гледаме – ще гледаме с очите на любовта.

Стана дума за един отец от нашето съвремие, който казва: „Да имаш сърце!”. Способността „да имаш сърце“ е способността да живееш в Църквата, която те оживотворява. Защото Бог действа чрез сърцето на човека. Така успява да ни докосне и да говори с нас. Той не говори като някакъв външен съветник: виж сега, трябва да направиш толкова и такива поклони, защото си грешник, а казва: покай се и повече недей греши, помъчи се, постарай се. – Това, мисля, е живот в Църквата. Господ казва: милост искам, а не жертва, милост, милост, искам да сте способни да проявявате милосърдие. Да се изправите…

 

Аз мисля, че Бог винаги гледа с очите на любовта. Бог иска да види и нашето добропослушание, с което се обръщаме към Него в Литургията – Ти, Който си добропослушлив… Бог, Който винаги слуша и чува молитвите ни!.. – Не ние към Него. Винаги Той проявява послушание и търпимост към нас! Макар че при Него е от любов. Гневи се и казва: докога ще ви търпя, искам да ви спася. Той се гневи, защото иска нашето спасение! Как да проумеем това!

Когато сме в Църквата, ние трябва да се молим за спасението на цялата Църква. Тогава, мисля, че може да променим въздуха около себе си. Но то е винаги бавно, винаги е път към Голгота. Вярвам, че Бог така е промислил: за да бъде жива Църквата, трябва винаги и всеки да се изкачва към своята Голгота. Целият път, целият живот е едно изкачване към Голгота. 2000 години Църквата винаги върви по този път. Нашето добропослушание и нашето внимаване да влизаме в пътя, да общуваме с Бога, мисля, в един момент извиква Неговата милост и Той прави чудо, даже с другия, с онзи, който не ни разбира в даден момент. Защото хората, които губят Христос от живота си и се опитват по някакъв начин без Бога да изпълняват задълженията си – те остават сами. Срещу тяхната самота трябва да има други, които са открили Христос и отиват в Неговия ад. Както св. Силуан казва: Аз бях в ада, защо, Господи, си ме оставил… Изведнъж погледнах – и Христос беше до мене…

 

Свещеникът трябва да бъде духовен жезъл за човека.

 

Когато някой се чувства несигурен, нека да отиде и да види, че може да се довери на този свещеник. На някои хора може да им звучи абстрактно. Някои пък не вярват, че това може да е отговор на техните въпроси. Но това е отговор. Свещеникът е като духовна подпора, като духовен стожер за човека, който има нужда от подкрепа. Бог иска от нас да оценим този дар.

Но… Промисъл е… Дано е за добро… Не защото така съм чул, или подражавам на една или друга школа, а защото така го живея: да мога да чуя другия, да го разбера, да внимавам за него; но хубаво е и той да види, че и аз имам нужда от това разбиране. Защото ние все още трудно се разбираме един друг. Бог казва: обичай с цялото си сърце Бога и ближния като себе си. Атанасий Йевтич много образно пише: Как да се спасим в нашето съвремие, как да избегнем всички коварства? Винаги трябва да имаш внимание вертикално към Бога и хоризонтално към ближния си. Винаги, за да си жив за Бога. Защото този живот е диалог с Бога.

 

Днес сякаш ни е много трудно да бъдем искрени и честни. Дали е от нараненост или от болка, която сме преживели някога, но ни е трудно! Защо?

 

Ние имаме вековен враг, който е опитен. Той внимава над това, над което ще сме податливи. Защо няма искреност, защо няма честност? – Защото човек е слаб! Човек иска да печели, да му е удобно, удобството му е приятно, независимо че другият може да е гладен и жаден, болен, самотен. Че има толкова много страдащи…

Мисля, че само нещата, които са изстрадани, придобиват истинска дълбочина…

 

Хората извън Църквата как осъзнават това?

 

Те много често идват при нас, духовниците, със суеверност, понякога с насмешка. Казват, ей го тоз, християнин, а не си знае вярата, смеем се, смешно ни е… Смятам, че тези хора могат да бъдат привлечени само с любов, но тогава, когато сърцето им наистина търси. Тази връзка е двустранен акт. Но ние сме длъжни да ги посрещнем с отворени обятия.

Някои се плашат от тази любов, не я разбират, не вярват, че е искрена!

 

Така е, защото времето е такова. Но ние трябва да бъдем като Христос на кръста, с разтворени ръце. И тогава е имало привлечени от кръста, и други, за които кръстът стана съблазън. Но наша отговорност е да устояваме с разтворени ръце, готови за прегръдка. Убедил съм се, че това е много трудно. Голям подвиг е. Борба… Но пак отваряме ръцете си, заради Христос. Казваме: аз може да съм слаб, да погина, може да съм нищо за този свят, но винаги ще съм с разтворени ръце, за да може Църквата да богатее, винаги ще съм в служба. Ние сме служители на хората до нас, ние даваме искрената си любов, не имитация, не лицемерна, а реалната. Такава, с каквато служа Литургия. Може да е строга, да е блага, моята любов може да види човека такъв, какъвто е, за да знам какво трябва да му кажа.

Трябва да се учим от светите отци. Те са се молели Бог да им открие какво трябва да кажат; подобно и на св. Серафим Саровски: казва, аз се моля, а Бог ми дава как трябва да постъпя…

Любовта се изразява в диалога ни с Бога, в молитвата за любовта; и Той ни я дава. Тя е дар. Иначе ние сами по себе си я нямаме. Да не се залъгваме, че днес обичаме; ами ако утре загубим Христос и не обичаме никого?! Мъчениците, светците са ни критерий. Те богатеят в Христос. Те са богати в Христа, никъде другаде. Не в света. И какъвто и талант да имат, той е, за да го дадат отново на Христос. Когато това не просто се знае, а се живее, човек вижда радостта и душевния мир, който Христос дава. Вижда и любовта, за която се боиш, да не отпаднеш някога от нея. Добрият страх е страхът да не отпаднеш от любовта. Не страха да бъдеш нещо, да властваш над другия, а само тази боязън – да си с Христос. В присъствието Му, което животвори.

Всичко това си говорим не за някаква утеха, това е факт. И хората в Църквата го знаят.

 

Да не забравяме и енорията!..

 

Не бива да забравяме енорията. Църковната общност. Тя може да обучи певци, може да изгради клир, енорията сама по себе си е толкова жива, тя може да привлече мнозина. И проповедта е по-силна, когато има енория. Забелязвам как хора остават при храма само заради енорията. Остават и казват: тук е много приятно да се стои. Постепенно започват да навлизат в тайнствата. Първото обаче, което виждат, е енорията, виждат хора, които са щастливи, които не търсят своето, а стоят заради Христос. – Енорията е много силен център! Ние сме оставили този вид богословие, този вид благовестие в света. Днес малцина имат грижа за енорията. Казваме, тук съм за малко; и нехаем. И това го има, но въпреки всичко свещеникът, „отецът“, е събирател. Йерархията пак е нужна, дори и когато има един отец, той е събирател; и хората ходят с него. Ние понякога се разхождаме из града и хората се дивят и казват, това е невероятно! Знаехме, че отците са навъсени, небрежни, понякога резки, че се оплакват постоянно от хората, смачкани от света… А ето че днес стана нормално да видим духовник, заобиколен от много хора. Това е благовестието. Там Бог утешава.

Ние просто трябва да искаме да служим. Ние сме служители и трябва да служим. Да поверим живота си на Бога и да имаме надеждата да бъдем осиновени от Бога, да станем синове по благодат. Но дотогава, докато сме още малки, невръстни, просто трябва да служим и да не се различаваме от средата си.

Какво означава да поверим живота си на Бога?

Поверяването е именно онази живост в Църквата. Мисля, че е така. Поверяваме сърцето си на Христос и виждаме как и други започват да поверяват сърцето си. Става много интересно. Свещеникът в един момент ти става близък. Когато хората идват да се запознаят с него, пристъпват със страх. Притесняват се, не смеят да му кажат всичко, да му се доверят. Дори понякога в изповедта не са честни. Свещеникът долавя това, той го вижда. И те не могат, не зная защо, но не могат да си поверят сърцето. Едва когато свещеникът започне да става техен приятел, тъй както Христос казва, Аз съм ваш приятел, когато той се опитва изцяло да подражава на Христа, ето тогава хората започват да се доверяват. Тогава свещеникът има огромна отговорност. Да не погуби нито един от тях, защото са му се доверили. Доверието, да видиш доверието в другия, е отговорността, която ти започваш да осъзнаваш. И тя няма граници, няма и правила. Ти си сам със своята отговорност и пред Чашата, и пред другия, който вече пристъпва с доверие и отдаденост, при това с вярата, че няма да го нараниш. Ти като свещеник, нараниш ли него, нараняваш Христос. Много е трудно…

Много е трудно човек, който за пръв път влиза на изповед, да има доверие. Много често човек има нужда и очаква да види някой силен до себе си. Някой да го вдъхнови. Ние не сме праведници, можем да сгрешим, но това не ни пречи да вдъхновяваме другите. Трябва да сме вдъхновители на всеки един, който влезе. Ще бъде хубаво, ако това започне най-отгоре. Този, който е най-образован, най-православен, най-верен, той трябва да бъде и най-вдъхновяващ. Да носи на другия кураж, радост, нещо благо, и не спрямо себе си, а в Бога. Трябва да бъдеш възпитател заради Христа. Не за себе си.

 

Отдаденост на света, или на Христос? – този избор винаги е труден, дори за християнина!

Много пъти се повтаря този въпрос за избора. Между Христос и всичко останало.

Този свят е важен дотолкова, доколкото можем да се изправим. И това наше изправяне е голямата тайна. Там започваме да живеем. Там се счупва сърцето, цялата емоция от егоизъм, самодоволство, – когато го осъзнаем, тогава започваме да пренастройваме нещо в себе си. И всеки път е по-трудно; и когато човек се изправя, има чувството, че е останал някак свит, като дърво, което е израснало неправилно, и си казва, край, ще се счупя, но пък иначе няма как да видя Христос!.. Изправяш се, и всеки път нещо се преодолява, и става чудото – вместо да загина, аз живея! – Тук няма обяснение, мисля, че това трябва да проличи в живота ни. Имаме много отци на Църквата, св. Максим Изповедник например, до степен мъченик, и оцелява след мъченичеството си, и продължава да е отец на Църквата, това е неговото богословие; това е и живостта на Църквата. И безкръвната жертва на благодарността и на любовта.

През земния си живот в този свят трябва да търсим Христос; ако това правим, всичко останало ще се нареди и ще имаме правдата да се наречем, че сме Христови. И Той ще ни е съдник.