ВСЕКИ ГРЯХ ИМА СРОК НА ГОДНОСТ

6174 0
vina

Автор: Архимандрит Андрей (Конанос)
Източник: „Правмир”, със съкращения
Превод: Силвия Николова

Ако ние изпитваме вина по отношение на починалите, трябва да се молим за тях. Това чувство на вина е познато на всички. Ние го изпитваме, когато почине някой от роднините ни, мислейки си: ”Аз съм виновен. Ако бях направил това или онова, той не би си заминал. Ако му обръщам повече внимание, ако …” И така нататък, и така нататък … Аз съм срещал това чувство у много хора.

Една жена, чиято майка беше починала, ми разказа:

– Сега ми е много тежко, защото аз съм виновна! Когато се грижех за нея в болницата, много се уморявах от честите преобличания и подмивания. В такива моменти ми минаваха какви ли не мисли. В отчаянието си, се обръщах към Бога: „Господи, не мога повече. Вземи я, да ми олекне!” И ето, отче, заради това мама умря!

– Не, тя не е умряла заради това. Дори не си го помисляй. Аз съм сигурен на сто процента, че майка ти, която е била вече възрастна, й е било дошло времето да си върви. Между нас казано, при подобен стрес и на мен са ми идвали такива мисли в главата, но това не означава, че наистина съм искал такова нещо.

Вие вероятно сте чували, как малките деца без ни най-малко притеснение казват на родителите си: „Искам ти да умреш! Да те няма!” Защо те казват това? Те говорят такива неща не защото действително желаят смъртта на своите родители, а защото за малкото дете смъртта е изчезване. Родителите ще изчезнат и то ще бъде оставено на мира.

 

У всеки могат да се появят такива мисли. Аз ценя много високо тези от духовните си чеда, които на изповед казват, че са си помисляли за мен нещо лошо, например, обвинили са ме в егоизъм или в чревоугодие. Те много се измъчват дали такова признание няма да се отрази на отношенията ни. Но, след това, аз ги обичам още повече, защото е много важно да казваш това, което чувстваш. Аз не искам да ги карам те да се чувстват виновни. „Бъди себе си”, казвам на всекиго. Най-велико благо е да бъдеш себе си с тези, които са ни най-близки, с които ни е добре и уютно, и най-напред с Бога, защото Той ни познава отлично.

 

Човекът е потресаваща смес от святост, величие и мръсотия. И всичко това заедно, и всичко това е у нас. Един и същи човек първо рони сълзи, като гледа по телевизията кадри от урагана Сенди в САЩ, след това излива върху някого поток от ненавист и жестокост. Не трябва ли това да ни кара да се чувстваме виновни? Трябва. Ние сме длъжни да знаем, че имаме точно този проблем. Но, това не означава, че заради него трябва да се затворим и да не показваме нашето истинско „аз”.

 

Ако можем да поправим грешките, които сме направили, трябва да ги поправим. Например, ако човек е откраднал, трябва да върне откраднатото. Ако е оклеветил някого, да звънне на този човек и да му каже за това, да поиска прошка. Та нима твоите грехове не се отнасят до твоя духовник?

Например, ти не искаш да поговориш с майка си, с брат си, с приятеля си, не искаш да постигнеш с тях някакво споразумение. Аз ще отпусна твоя грях, но ако ти не си поговорил с тях, що за прошка ще бъде това? За какво душевно равновесие, за какви взаимоотношения с близките може да става дума тук?

Тук ми идва на ум проблема с майките, които внушават чувство за вина у дъщерите си, сравнявайки ги с децата на други или със самите себе си. И със синовете се случва такова нещо, но е по-често при момичетата, особено що се отнася до омъжването.

 

Как да бъде опазена човешката душа? Нима, като се подхвърля постоянно на обвинения и терзания на съвестта? Нима Бог пази човешката душа по такъв начин? Не. За съжаление, ние, свещениците (вярно, не всички) мислим, че помагаме на хората, като предизвикваме у тях, с помощта на „примка” чувството на вина и заплахите на съвестта. Лесно е по този начин да управляваш човека, като го караш постоянно да се чувства виновен.

 

Всеки грях следва да има „срок на годност”.

 

Как може да се вярва в тайнството изповед и да нямаш мир в душата си?

Разбира се, следите от извършения грях остават в теб, аз не те уговарям да ги забравиш. Но, нека споменът за греха да те смири, и чрез това смирение в душата ти да настъпи покой, а не униние.

 

Идва при мен на изповед млад човек – наркоман. Какво мога да му кажа? „Спри с наркотиците!” Той е на 27 години и сам отлично знае какво трябва да направи. Нима трябва да му повтарям нещо, което се подразбира от само себе си? И, въпреки всичко, аз му казвам точно това. А той ми отговаря:
– Отче, аз знам всичко това! Въпросът е, как да го направя! Ти можеш ли да ми дадеш сили да откажа дрогата?

 

Затова, аз смятам, че решението на всички въпроси преминава през покаянието, молитвата и любовта, за да сформира в душата на каещия се божествена „атмосфера”. На свой ред, това ще доведе наркомана до решението да не употребява повече наркотици, тъй като вече у него се появява друго „наркотично” вещество – чисто и прозрачно, даващо на душата блажено спокойствие в този безумен свят. И то е от Бога. Само че, това няма да се случи, ако ние започнем да кичим човек с етикети.

 

Ние живеем с мисълта, че едно или друго нещо все някога ще се случи, но не и сега. Светците са били просветлени, те знаели всичко, а ние нищо не знаем. При тях всичко е било другояче. Но, нали Бог ни призовава и ние да живеем така, както те са живели. Нима Господ не е казал: „Молете се и Аз ще ви отговоря!” Ти отиваш при свещеника, молиш за неговата молитва, питаш го за неговото мнение, преценка, но по-нататък трябва да се учиш сам да стоиш на краката си. Разбира се, ако искаш да се научиш на това. А, ако не искаш ? … Защо ли да ти говоря, кого да си избереш за съпруг? Аз мога само да кажа своето мнение, но друга отговорност не мога да поема. Защото, после ти ще говориш тук и там, че аз съм виновен. Ако всичко е добре, ти ще ми благодариш, но ако е зле, ще кажеш: „Ти си виновен!”

 

„Тесни са вратите и стеснен е пътят” (Мат. 7:13). Как се съвместяват тези две понятия? Някои казват, че тесни са самите врати, самият вход. А когато излезеш, вече е просторно.

 

Трима мъже отишли при стареца Паисий. Входът в килията му (както и самата килия) бил много тесен. Влезли първо двама, после и третият, и казват на стареца: „Отче, труден е християнският живот според Евангелието! И вратите ви са тесни …” Той отговорил: „ Това не са тесни врати, но тлъстините ви са много и от тях не можете да се избавите. Въпреки тях, вие успяхте да влезете през тези врати, но колко трудни са житейските ви обстоятелства, отношенията ви с хората, материалното положение. В душите ви обаче не е тясно, а просторно. Вие живеете свободно и радостно.

 

Един човек веднъж ме попита: „ Не прилича ли това на протестантизъм?”

На свой ред го попитах: „Защо мислиш така?”

А той: „Всички те изглеждат радостни. Това ме кара да съм нащрек”.

 

Нима, като съм православен, не мога да изпитвам голяма радост? Какво от това, че и протестантите говорят същото? Нима ние да не дишаме, защото те дишат, и да не ядем, защото те ядат? Нима това, което правят другите следва да отхвърляме по определение само, защото те са различни? За това говорят и нашите светци!

 

Авва Доротей, велик подвижник (Чели ли сте неговите “Тридесет думи за подвижничеството”? Прекрасна книга), православен християнин и аскет, навремето решил да се посъветва с духовник, тъй като не можел да разбере откъде у душата му се е взела толкова голяма радост. Той отишъл при него и му казал това, което и вие казвате: „Отче, в Писанието е казано, че човек попада в рая чрез трудности и изпитания. А на мен ми е така радостно! Добре ли е това?

Авва Доротей се безпокоял от своята радост. Духовникът му отговорил: „Скръбта, чедо, е за тези, които са горди, славолюбиви и самолюбиви. Смиреният човек чувства рая в душата си. На него му е малко трудно в самото начало на пътя. А вече, когато върви по него, той се чувства прекрасно! На теб добре ли ти е? Лично аз не вярвам, че Господ ни е поставил в този свят, за да ни мъчи постоянно. Той ни довежда в Църквата, но Сам казва: „Елате, Аз съм ви приготвил такива мъчения, които ухаят на тамян, които са много духовни, но въпреки всичко са мъчения!” Какво да правим тогава ние в Църквата? Отговорете си на този въпрос.

 

Има ли положителна страна култивирането на чувство на вина? Например, за постигане на смирение.

Тук трябва да сме внимателни. Например, девойка е на диета, но изведнъж й се прияжда шоколад. Тя изяжда шоколада, но започва да я измъчва угризение на съвестта, и в резултат отива и купува цяла торта. Защо? Защото си казва: „Край, не мога да мисля постоянно за това! Така и така наруших диетата, сега ще се наям до насита!”

Как би трябвало тя да постъпи? Тя би могла да си каже: „Аз направих грешка, колко жалко!” И да продължи диетата, предписана от диетолога, който й е казал: „Дори да се изпуснеш, след това не изяждай всичко в хладилника!”

 

Мъките на съвестта са полезни, но те продължават до известно време. И аз съм извършвал и извършвам грешки, скърбя за тях, но след това се старая да не мисля за тях постоянно. Същото казва и свети Никодим Светогорец: „Който прекалено унива заради греховете си, той е прикрит егоист, защото смята тези грехове „обидни” за себе си: „Как мога да направя това и това? Как мога да греша така, например да пуша? …” и така нататък.

 

За какво се имаш? „Аз от толкова години правя това и това …” Това е високо мнение, което имаме за себе си. Това е огромно въображение относно собственото „аз”, то ни кара да изпадаме в шок от своите грехове. Затова тук е необходимо определено равновесие. Чувството за вина не бива да подхранва нашата гордост. Да, аз съм такъв, какъвто съм. И аз съжалявам за своите постъпки, но се надявам да ги изправя постепенно с Божията помощ.