Възглавяването на съдбата на целия свят

2096 0
avtor

Автор: митр. Йоан Зизиулас
Източник: кратък откъс със съкращения от интервю поместено в книгата на митр. геронт Йоан Зизиулас под заглавие “Избавлението на света”
Превод: Мартин Ганев

…Волята на Бог, Неговата любов е тази, която обяснява защо съществува светът. Едно важно измерение, което св. Максим Изповедник използва по отношение на космологията, е, че премества космологията в пространството на божествената Евхаристия. Божествената Евхаристия не е просто нещо, което извършват хората, нито пък някакво историческо продължение на Тайната Вечеря. Тя обаче е откровение за света такъв, какъвто ще е в Царството Небесно, там, където ще властва безсмъртието и ще съществува вечен живот за целия свят. По този начин в божествената Литургия навлиза космологичното измерение, а посредством него св. Максим Изповедник развива един великодушен образ за Църквата в неговата “Мистагогия”. Църквата не е просто събранието от верни, но е възглавяването на съдбата на целия свят.

…Божествената Литургия, както ни я описва св. Максим, е един пре-ход. Тя не е цикъл, по който обикаляме в кръг. Днес, за съжаление, не се акцентира достатъчно в литургичната практика на Входа като на един от основните елементи в Литургията, такъв, какъвто се е съхранявал в древната Църква неотстъпно, елемент разработен и от св. Максим, който тълкува божествената Литургия като преход от историята към последните неща (есхатона). Това е един вид утвърждаване на времето и на историята, която не би била приета никога от един древен елин, затова е и един вид християнизиране на Елинизма. Следователно св. Максим Изповедник взема всички въпроси на Елинизма, както правят и останалите св. отци, като им дава християнски отговори. Ако не вземем под внимание въпросите, които занимават другия, то ние не можем да предадем истината. Затова и днес трябва да погледнем кои са основните проблеми на съвременния човек. Не можем да бъдем безразлични към тях. Това всъщност е Елинизмът на св. отци.

…Проповедта на Христос не е била нищо друго, освен проповед за Царството Небесно. За факта, че Царството Небесно идва. А Царството Небесно дойде с Възкресението на Христа, така че последният враг, т.е. смъртта, бе победен – както ап. Павел казва. Следователно историята притежава дохождането на Царството Небесно вътре в себе си. От друга страна Възкресението на Христа не е нищо друго, освен начатък на нашето Възкресение, за което и апостол Павел говори. Следователно историята съдържа като вече налични последните неща (есхатона) вътре в себе си, но и като все още не! Защото, след като смъртта все още съществува и човекът очаква Възкресението, както казваме и в Символа на вярата: “Чакам Възкресение на мъртвите”, това означава, че Църквата живее вътре в този двуполюс. Вижда Царството Небесно присъщо и Го вкусва главно в божествената Литургия, но в същото време разбира, че това не е постоянното състояние на историята. Излизайки от божествената Евхаристия, християнинът е вече призован да се бори със злото. Точно тук е мястото на аскезата, която е необходима. Следователно Църквата се движи между аскезата и Евхаристията. Това са двата основни принципа на Църквата. Не може да съществува Църква без аскеза, защото това би означавало, че злото е вече победено, и че вече не сме изправени срещу него. Само че ние се изправяме лице в лице с него всекидневно и се борим с демоничното по подобие подвижниците на Църквата. От друга страна обаче, ако останем само в този аскетичен принцип, ние рискуваме да не вкусим Царството небесно и победата над дявола, т.е. това, което ни предлага и божествената Евхаристия. В този смисъл не можем да намесваме скръбта и печалта. Това е празник, радост, “и преломявайки хляб, хранеха се с весело и чисто сърце”. Есхатологичната природа на Църквата е налична и в двата случая – в аскезата, с която човек се опитва да победи злото, като притежава поведението на победата спрямо него; доколкото пък побеждава злото, дотолкова и предвкусва Царството Небесно.

Но тъй като злото не е индивидуален проблем на светеца или подвижника сам по себе си, затова е и необходимо предвкусването на Царството, което ни уверява, че злото ще бъде победено за всички, а не само поотделно за всеки един от нас. Следователно това ориентиране по отношение на есхатологичната победа спрямо злото е двигателната сила както на подвижничеството, така и на литургичния живот. Ако ние изгубим този ориентир, то няма смисъл дори да се подвизаваме, нито да служим.

…Тъй като Църквата не е училище, което търси някакъв определен начин на мислене, но е опит, затова тя би трябвало да се приближи до съвременния свят, както чрез опита на размишленията, нещо, с което би трябвало да се занимаят богословите на Църквата, така и чрез осмислянето на всекидневната борба на съвременния човек, т.е. това, което иначе бихме нарекли “пастирски подход”.

Църквата трябва да се приближи до болката, до тревогата на съвременния човек – такава, каквато тя се изразява не само в неговите социални проблеми, но главно в неговите антропологични такива – в неговата самота и всичките драми, които той преживява. Всичко това, разбира се, се изразява и в изкуството. Сиреч Църквата трябва да наблюдава съвременното изкуство, а не да го отлъчва, тъй като то изразява тревогите на човека. Също така и да проследява съвременната философия, тъй като и тя изразява трепетите на човека, и по-общо казано, Църквата съществува за човека, за да се вслуша в тревогите му и на всичко това да противопостави есхатологичната перспектива, която произхожда от Евангелието!