„Възрастният” поглед на пастира към детската изповед

1251 0
detsa

С протойерей Артемий Владимиров беседва Никита Филатов
Източник: www.pravoslavie.ru
Превод: Татяна Филева

Изповедта е най-важната съставна част от духовния живот на всеки християнин: и възрастен, и дете. От каква възраст да водим детето на изповед? Как да му обясним същността на това Тайнство? Как да го подготвим за изповед? Кое може да помогне на малкия човек да преодолее стеснението или дори страха? За това разговаряме с протойерей Артемий Владимиров – духовник на Алексеевския ставропигиален женски манастир в Москва, преподавател в Православния Свято-Тихоновски Хуманитарен Университет, автор на книги и брошури по въпросите на педагогиката и нравственото богословие.

̶ Отец Артемий, какво е изповед? И какво се случва с душата по време на изповед?

̶ Смята се, че изповедта най-добре се обяснява с думата Тайнство. Тайнството е нещо, което е скрито от външния поглед. Нещо, което става в невидимия свят. Нещо, което превишава нашите човешки сили и разбирания.

Изповедта е среща с Този, Който е взел на Себе Си греховете на цялото човечество. И простира ръце, за да посрещне всеки, който, подобно на слаб ученик, признава вината си пред своя Родител. В Тайнството изповед свещеникът далеч не е главното действащо лице. Аз бих го нарекъл помощник, асистент на Онова Небесно Светило, на Онзи Хирург, Лекар и на телата, и на душите, Спасителя Христос, Който и извършва всеизцеляващото действие в отговор на твоето признание, че си несъвършен, грешен, че си се провинил, нарушил си завета на любовта и многократно си сгрешил. И в отговор на чистосърдечното признание, на искреното желание да промениш нещо в своя живот, да се измениш от по-лошо към по-добро, Господ начаса, посредством свещеника, ви дарява Своята Божествена енергия. И обновява в сърцето ви действието на благодатта, което свети като искра дори когато е затворено под похлупака на греховете. Затова винаги трябва да отиваме на изповед като за пръв път – и в същото време като за последен. Разбирайки, че Сам Спасителят чрез Светия Дух извършва тази неврохирургия и лекува и душата, и тялото – като награда за нашата вяра в Неговото всемогъщество и благост. Като награда за нашата вяра в Неговата Църква.

̶ На каква възраст вече можем да заведем детето на изповед?

̶ Мнозина се ръководят от Постановлението на Управляващия Синод. През ХІХ век се е препоръчвало децата да се изповядват от седемгодишна възраст. Но времената се променят. И хората се променят. Днес децата се развиват по-рано, отколкото в царско време. А може би и поради това, че греховете са се умножили на земята. И невинните 5-6-годишни малчугани вече реално се сблъскват с областта на греха. Родителите трудно могат да опазят очите и ушите на детето от стихиите на този свят. Затова всичко зависи от желанието на самото дете.

И за мен, като свещеник, е очевидно, че ако попадне на внимателен свещеник, който сам е родител, сам има опит в разкриването на собствената съвест, такава дружба между духовния чичо Стьопа и детето, което вече не е малко, но все пак е дете, може да има благоприятни последици за момчето или момичето. Защото тук детето влиза в допир с действието на Божествената благодат.

̶ А как да подготвим правилно детето за изповед, как да го настроим?

̶ За съжаление, тук съвременните родители определено изпитват трудности. Те страдат от духовна гъгнивост. Не им достигат нито думи, нито съобразителност, за да подготвят децата си за изповед и причастие. Впрочем тук акцентът трябва да се поставя не върху изчитането на молитвеното правило. В тази сфера, както в хомеопатичната аптека, трябва да има неголямо правилце. Главното е словесно да се въвежда детето в света на свещените понятия. „Мишенка, ти нали не си забравил Кой ще ни чака утре в нашия любим храм? С брада, с добри очи… И най-важното е, че Той вече помни, че ти си Му се изповядал миналата седмица. Как мислиш, батюшката ли ти прощава греховете, или Този, Който стои зад гърба му – нашият Спасител, разпнат и възкръснал?”. Ето, с такива насочващи въпроси: „А какво искахме ние с теб да кажем на нашия духовен отец? Миша, само не забравяй, че трябва да се изповядваш ясно и разбираемо. И да споменаваш първо това, за което те боли, това, заради което ние с теб особено много се срамуваме. Нали онзи ден ти сам изяде петлитров буркан малиново сладко…”. По този или по друг начин, но винаги с усмивка, топло, нежно и трепетно майката или кръстникът трябва да общуват детето.

А общия методически ключ ни дава праведният отец Алексей Мечев. Когато го попитали как трябва да се отнасяме към човека, как да подхождаме, започвайки разговор с него, той отговорил – още в началото на ХХ век – че към човека трябва да се отнасяме с благоговение, като към току-що разцъфнало цветче.

̶ Въпросът не е само за децата, защото понякога и възрастните се смущават от това, че по време на изповед някой може да ги чуе. Как да преодолеем такъв страх и смущение?

̶ Изповедта наистина не е предназначена за чужди уши. И аз ще се съглася с отците, които я устройват така, че лъжливото смущение и стеснение да не измъчва душата ви. Отецът може да извика при себе си изповядващия се и да се срещне с него някъде на солея близо до иконостаса. В ъгъла, където е създадена камерна, интимна атмосфера. Но, от друга страна, аз бих препоръчал да пристъпваме на изповед, повтаряйки си наум думите: „Господи, дори и целият свят да ме осъди, само Ти не ме осъждай”. Да си спомним, че в древната Църква съществувала кръщелна, публична изповед, когато човекът, пристъпващ към купела за кръщение, откривал пред цялата общественост всички свои тайни и явни падения.

Но все пак днес нашият народ е деликатен, полуинтелигентен, затова някой може би предварително ще обмисли какво иска да каже на батюшката и систематизирано ще го напише на един лист. И свещеникът със своите въпроси още повече ще задълбочи тези изповедни признания.

Дай Боже, нашите отци да не са трудно чуващи като мен и да не питат така, че да ги чуе целият храм: „Сине мой, а в пионерските си години не си ли крал краставици от колхозната нива?”. Не всеки може да понесе такава селска простота. (Усмихва се.)

̶ И все пак, ако детето се страхува за пръв път да пристъпи към свещеника на изповед, какво да правим?

̶ Мисля, че би било добре предварително да поговорим с отеца, за да се отнесе с особено внимание към това малко зайче, което от страх е свило уши назад и е притиснало лапички към гърдите. В действителност много зависи и от свещеника. Свещеникът трябва да бъде много разбиращ и съчувстващ. Подражавайки на Небесния Отец, той трябва да посрещне малкия човек с усмивка и с любов. И дори от начина, по който ще бъде зададен въпросът, зависи много. Има ли разлика във въпросите? Първи вариант: „Хайде, момче, давай! Какво имаш да ми казваш? Говори по-бързо!”. Втори вариант: „Радвам се да те видя, Машенка. Какво би искала днес да разкриеш на Господа? Кое в нашия живот не беше много добре?”. И децата задължително ще възнаградят, може би, не свещеника, а своите родители с желанието си да се изповядат тогава, когато лъчите на Божествената любов озарят сърчицата им чрез устата и сърцето на свещеника.

Спомням си как малките деца в предучилищна или начална възраст понякога разкриват сърцето си пред свещеника. Стои първокласникът – подобно на герой от картината на Поленов „Московско дворче”: постриган на кръгче, русолява главица. Той разказва на батюшката – тук не преразказвам изповед, не казвам: кой, къде, кога – това е обобщен случай: „Вчера без малко щях да настъпя опашката на нашето коте”. Батюшката ще се удиви и ще си помисли: „Нали не я е настъпил. Тук няма никакъв грях!”. Но детето се изповядва за това, че едва не е причинило неудобство на четирикракия пухкав любимец. Затова му кажете със сериозен тон: „Бог да ти прости, бъди внимателен”.

А сега ще ви дам друг пример. Виждам малко момиче, което стиска в потната си ръка листче попивателна хартия, на което са написани няколко точки. Първа, втора, трета, четвърта, пета… Отива зайчето да се изповядва. Дай да разгърнем листчето. И вие виждате грях номер 3: „Търся идеал”. Момичето е поставило търсенето на идеал в списъка на греховете. Идва ви да се хванете за сърцето: колко непознаваема, тайнствена и прекрасна е човешката душа! Къде е тук грехът? Разбира се, не в това, че тя се стреми към идеал: „Аз помня онзи миг чудесен: пред мен яви се ти…”, а в това, че още не го е намерила в живота. Може би погрешно е избрала за идеал Пипи Дългото Чорапче. Или някоя Елочка Човекоядка от „Дванадесетте стола”. Но който търси, намира. И тук свещеникът е уместно да посочи лика на Владимирската икона и да каже: „Това е Идеалът! Въплътена красота, чистота и любов”.

̶ Като имате предвид вашия пастирски опит, доколко сериозно се отнасят децата към своята първа изповед?

̶ Децата се отнасят към първата изповед, мисля, много по-сериозно, отколкото към първия учебен ден. С бели нагръдници, с гладиоли в ръка, с новичка чанта (сега вече няма раници, за съжаление), те влизат в училищния двор… Посреща ги една съвсем непозната, тайнствена атмосфера в живота. Първият урок, когато учителят пише с красив почерк на черната или зелената дъска: „Родина, мама” – а сега вече може да се напише с главна буква: „Бог”…

Първата изповед е влизане в Божия рай. Когато свещеникът – образ на Небесния Отец – посреща възлюбеното създание на Господа и го въвежда в прекрасния и светъл свят на Богообщението. И тук, струва ми се, пастирът трябва трепетно да чувства Божието присъствие. При Кръста и Евангелието стои Христос, простирайки ръце към Своя образ и подобие.

Да, 6-7 годишните деца, чиито родители са ги опазили в добра кондиция до тази детска възраст, психологически се стесняват и се страхуват. Преди това те са признавали своите грехове само на мама и баба. А какво ще каже батюшката? Помня как отидох на своята първа изповед. Като на наказание. Като Емелян Пугачов, докаран на Червения площад. Мислено си представях какво ще каже пастирът. И какъв етикет ще ми прикачи, след като разбере какъв съм в действителност. Слава Богу, че се намери батюшка – и досега се моля за упокоение на душата му – който с участие, навел глава към мен, ме попита: „Как се казваш?” – „Тьома”. – „Е, Артьомушка, кажи какво имаш на сърцето?”. Ето, оттогава си спомням този Артьомушка и се стремя да крия камшика в гънките на расото, а курабийките, тоест словесния, добрия, ласкав подход да извадя за каещия се грешник.

̶ Колко често е възможно и необходимо да водим детето на изповед?

̶ За това има различни мнения. Много от нашите енориаши днес познават умната брошурка, съставена преди десет години от протойерей Владимир Воробьов, духовник с голям опит в изповедта, в която той си спомня, че в неговите детски години децата не са се изповядвали особено често. От една страна, тогава била съветската епоха и за детето не било толкова лесно да попадне в храма. А от друга, родителите предпочитали тези минути на откровения да не са толкова чести. Защото и това омръзва. Душата на неразумния привиква към всичко. И много неприятно е, когато изповедта се превръща в някакво машинално изброяване на греховете, повтарящи се всеки път. Не става дума за това, че си спал или ял повече от необходимото. А че, например, си взел чуждо без разрешение. Или че си нарекъл другаря си с обидна дума…

Ето защо свещениците трябва, по мое мнение, да разбират, че не бива да приемат детето на изповед формално, а да му подарят нещо – например книжка с духовно съдържание, съответстваща на възрастта му, и знаете ли, дори и откъснат от райската градина плод, за да запомни детето тази минута и половина общуване. А и батюшката трябва да гледа не с уморен, мътен поглед след 588 изповядващи се… Но, както вече казахме, сърдечно, с усмивка. За да остави тази среща топла и светла следа в душата на детето.