Вяра и кебапчета

1251 0
kebapcheta

Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм “Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храм “Св.Атанасий“ – гр. Варна

В деликатна ситуация изпаднал един млад български свещеник, който бил назначен и изпратен в чужбина – в град, населен с няколкостотин хиляди сънародници. Загрижен за посещаемостта на богослуженията в поверената му енория, той имал за цел да привлече колкото се може повече богомолци. Така той решил да приложи на практика една своя интересна идея. След като дълго време, без особен успех, призовавал от амвона и по много начини приканвал миряните да посещават често Божествената литургия, той решил да привлече хората чрез друго, наистина нетрадиционно, средство.

Воден от свято дръзновение, свещеникът се свързал с един свой познат сърбин и поръчал няколкостотин кебапчета, за да почерпи всички след Светата служба. Казал си: „Нали затова сме християни и православни, за да се събираме и общуваме помежду си, в името на Бог и ближния.“ Разгласил новината и се подготвил за нейното осъществяване. На уречения ден, в неделя след Светото богослужение, храмът се изпълнил с народ както никога досега, а после всички отишли и се почерпили в прилежащата трапезария. Получила се онази задушевна близост и общност, която толкова липсвала дотогава между нашите сънародници и младият духовник останал не само доволен, но и обнадежден. Затова, само след седмица, решил пак да стори същото. Този път обаче се получил друг резултат. На поредното неделно Свето богослужение дошли обичайните 17-18 човека, а огромната тълпа от хора ги очаквала пред храма, за да получи кебапчета и храна след края на проповедта и раздаването на благословената нафора. Дошлите чакали с нетърпение и въобще не се интересували от това, което се извършвало в храма, искали да бъдат почерпени безплатно от грижовния духовник. Те никак не се интересували от небесната, а от земната храна. Вдъхновеният свещенослужител бил повече от разочарован и потънал в мрачни помисли за нашата народопсихология.

Колко жалка картинка… Но така добре позната… Защо ние българите сме такива? Защо сме прогонили от сърцата си живата вяра, дълбоката привързаност към Светата църква и почитта към нашите светци. А може би винаги сме били такива? Наистина на нас ни липсва тази особена мистична душевност, присъща на руснаците,  патоса и вдъхновението на сърбите, чистото и искрено отношение към Светинята на румънците и дълбоката вярност и топла привързаност към Светото Православие, която изповядват гърците. В сравнение с тях ние сме малодушни, уклончиви и непоследователни. Скептици и твърде прагматични, дори и в тази особена сфера на съкровеното и сакралното. Нямаме почти никакви духовни навици. Липсва ни съборност и колективно съзнание, лишени сме дори от спасителното чувство за жива общност и трудно, много трудно дори, общуваме помежду си. Държим се хладно с ближния,  студено се отнасяме към нашите духовници, предпочитаме да ги осмиваме, като забравяме, че те са същите като народа, отражение на неговия бит и нагласа. Не търсим съкровения път до храма, а когато отидем там е обикновено след като сме разочаровани от посещения при врачки, гледачки, астролози и гадатели. Нямаме отработен рефлекс към чистата духовност, лишени сме от усет за църковност. Толкова често клоним към болната, нечистата мистика… Някои казват, че това е следствие от годините в реалния социализъм и плод на безбожния режим. Но не са прави, защото други народи, които също минаха през това тежко изпитание, изпитаха още по-големи трудности и жестоки гонения, но те не само запазиха жив пламъка на вярата, а и след това в условията на либерална демокрация го разгориха още по-силно и дадоха плодове, които са видими за всички. Техните семинарии и богословски факултети са пълни с ученици и студенти, а  храмовете са изпълнени с богомолци и кипи жив и динамичен енорийски живот!

А всъщност може би ние винаги сме си били такива? Достатъчно е човек до прочете спомените на Драган Цанков и Петко Рачов Славейков и наблюденията им за духовното състояние на целокупния български народ непосредствено или малко след Освобождението, за да види същата тревожна и печална тенденция. Да се потопи в тази битовост, духовна еснафщина, повсеместна посредственост и сивота и дори сухота в нашия тогавашен духовен живот. Една особена трудност и мудност в решаване на актуалните за онова време проблеми  и един дух на тежест, който потиска истинските и живи процеси на духа. В тази посока са и наблюденията на руския философ и дипломат Константин Леонтиев. Когато е изпълнявал възложената му от императора мисия в Цариград, той е наблюдавал внимателно духовното събуждане на различните православни народи. След много разговори и беседи дава заключение, че българите са последни като проява на ревност към принципите на Светото Православие и насоченост на техните националноосвободителни движения към изворите на Светата Църква. Обективно, но и с болка описва светския дух и липсата на духовен интерес към изворите на чистата източноправославна вяра. Подобни горчиви наблюдения имат и много други протестантски и католически мисионери на Балканите, които споделят за особените трудности в работата с българското население. В този дух е и възгласът от края на 30-те години на XX в. на свети Николай Велимирович, който гласи: „Българино, брате, не губи вярата си!” С горчивина  и болка светителят споделя наблюденията си, че духовете на маловерие, кривоверие и откровено неверие са опустошили нашия бит.

Изминалите години след падането на безбожния режим, не доведоха до духовен подем и евентуален разцвет на обикновения православен енорийски живот. Сега нещата са все пак по-обнадеждаващи, но все още тъжни и твърде далеч от една светла и оптимистична картина.

Но какво можем да сторим ние истински, действено и на практика? Всеки от нас, който е призован и призван от Спасителя, да насочи всичките си налични духовни сили като искрен и пламенен труженик за възраждането на родното Свето Православие! Нивата наистина е „обродила“ и има нужда от сърцати жътвари, които да дадат най-доброто от себе си. Само така ще бъде напоена тази изсъхнала почва и, вдъхновена от Духа Светаго, ще се превърне в красива градина, от която всички ще берем зрели плодове. Единствено когато се възобнови православната просвета, освежи се работата не само с младите, но и с всички съсловия на обществото, можем да излезем от зоната на сивия битовизъм и примитивно разбиране за православната вяра. Сега са особено необходими беседите за смисъла на духовния живот, необходимостта от покаяние и разкриване на смисъла на Светите тайнства и особено на възраждащото действие на Светата Божествена Евхаристия! Само така можем да превърнем настоящата сива духовна реалност в „държава на Духа” (според академик Лихачов), каквато е била преди в историята!