Вяра, пост и молитва

708 0
molitva

Автор: архим. Варнава Янку
Превод: Константин Константинов

„Тоя род с нищо не може да излезе, освен с молитва и пост” ни казва днес евангелският текст (Марк 9:17-31). В него Господ говори за рода на „противника”, т.е. на дявола. Христос ни казва, че дяволът не може да се отдалечи от човека, освен чрез молитва и пост.

Предшествал е диалогът за вярата между човека, чийто син страдал от демоните, и Христос. Господ му казал, че трябва да има вяра като условие за изцелението на неговото дете, на което бащата отговорил, че вярва, но вярата му е слаба. Вярата, както всички харизми, обаче е дар на Божията благодат.

Тук се въвеждат три понятия. Вярата, молитвата и постът. Каква е тяхната връзка?

Първо, когато казваме вяра, нямаме предвид интелектуалното приемане на съществуването на Бога, а изповядването нашата вяра в личността на Христос. Изповядваме нашата увереност, че възможността за живот е възможност за лична връзка с Христос. Вярваме, че животът ни е там, в личността на Христос. Нашата връзка с Него именно ни животвори, умирява и внася в нас вътрешно равновесие като явяване на живота.

Това означава, че отдалечаването от тази рамка, която Христос предлага като духовен живот, отдалечаването от личната връзка с Христос ражда понятието за религията, която изчерпва вярата в една рационална връзка с Христос, т.е. в едно интелектуално изразяване на вярата.

Това отдалечаване от връзката с Него ражда религиозната маска, която отменя възможността за живот и връзка или съответно създава светската маска. И там съществува едно основно духовно отклонение, в което човекът, който не вкусва Христос като дар, като благост, като очакване, като оправдание, се опитва да намери своето оправдание чрез човешките сили.

Така се ражда „добрият християнин” и „добрият човек”. Тази маска на добрия християнин или на добрия човек носи днешният добър градски човек, който се опитва да се оправдае и да се утвърди, заемайки аналогично изражение и стил, аналогично с това къде се намира, в Църквата или извън нея в света.

Ако разшифроваме това, ще видим, че то крие желанието на човека да оправдае себе си. Крие борбата му да докаже, че трябва да вярва в себе си. Това обаче поражда безбройните вътрешни психологически проблеми в човека. Поражда раздвоение, тревога и несигурност. Човекът се бори да се утвърди първоначално в себе си и след това в кръга, в който общува, независимо дали религиозен или светски.

Какво трябва да прави човек? Да се довери, че именно Бог го спасява, че именно Божията благодат и любов го утвърждават; че поради тази връзка на доверие и уважение спрямо това движение на Бога към нас и ние отговаряме доброволно и свободно, пазейки Неговите заповеди. Защото именно Неговите заповеди ни ориентират във възможността за живот.

Но ако човек отхвърля вярата като връзка и я възприема като закон, като суха заповед и като процедура на себеоправдание, тогава заповедите не са ориентири за живот, а психологическо принуждение, от което той не може да се освободи и не намира покой.

Следователно всичко е свързано не с външното явление, а с вътрешното състояние. Начало на това вътрешно състояние е вярата, че Бог е любов. Но как ще стане това? От нас се иска вяра, казва Господ. С примера на бащата от днешния евангелски откъс Той посочва и на нас да търсим връзката, която се ражда от вярата. И търсенето на тази връзка е свързана с разположението да повярваме.

Когато например двама съпрузи развиват свята връзка и се заклеват във вечна вярност и любов, това става лъжа и измама, ако тази връзка не е основана върху трайна борба. Кръстът е този, който определя верността. Когато човекът обаче чувства обезопасена връзката или когато я смята за свое право, а не за откриване и принасяне, с което показва, че „залага” на тази връзка, тогава той стига до раздвоение, до вътрешно терзание, и тогава иска магически решения, иска своите обезболяващи. Такива могат да бъдат дори религията и Църквата.

Оттук, какво се иска от нас? Пост. Какво означава пост? Не само пост от храни. Зад поста от храни трябва да стои постът от егоизма, постът от вярата, че аз съм началото на живота.

Как мога да утвърдя и да активирам това? Ще го активирам с молитвата. Какво означава, какво е молитвата? Молитвата е отхвърлянето на моето слово и явяването на Божието слово. Отхвърлянето на вътрешния диалог с моите душевно-интелектуални сили и помисли, в едно откриване на доверие и упование в Божията любов. Тогава човекът се храни от Божията благодат.

Някои казват, че Църквата не вдъхновява човека, защото ние, християните, не сме носители на този дух на покаяние, смирение и доверие в Божията любов. Не носим белезите на Кръста на Христос върху нашето лице, т.е. не сме носители на Неговото човеколюбие.

Затова нямаме радост и сме злочестиви. Какво да вдъхнови един злочестив човек и каква ценност може да има един консервативен или либерален злочестив човек?

Човекът има нужда от явяването на живота, което не е нищо друго освен увереността в нашия живот за любовта на Бога. Това може да се изразява с приемането на нашите грешки – едно честно приемане – но най-вече с увереността за прошката от Бога.

Това означава, че отдалечаването от тази рамка, която Христос предлага като духовен живот, отдалечаването от личната връзка с Христос ражда понятието за религията, която изчерпва вярата в една рационална връзка с Христос, т.е. в едно интелектуално изразяване на вярата.