В какво е смисълът на живота и как да преодолеем безсмислието на смъртта?

1646 0
statia

Автор: Александър Шмеман
Източник: pravmir.ru
Превод: Андрей Романов

За каквото и да спорят хората – ако го правят сериозно и по същество, разбира се – те в крайна сметка търсят отговор на въпроса: в какво е смисълът на живота, заради какво живеем? Този въпрос съставлява в крайна сметка самата тема на културата, тоест на цялата съвкупност от търсения, творчество, “рефлексии” на човечеството върху самото себе си, за разлика от “еснафския” живот, който се състои общо взето от търсене на своеобразна забрава.

И наистина, искаме ли го това или не го искаме, централният факт на човешкото съзнание, човешкия опит и човешкото подсъзнание е знанието за смъртта. “Ще умра” – всъщност това е единственото безпогрешно съждение, което аз мога да изкажа. Всичко останало, в това число и онова, което ще се случи с мен след пет минути, е покрито с мрака на неизвестността. Но виж, този факт на неизбежния край е ясен и очевиден. Затова има, разбира се, елемент на истина в твърденията на атеистичната пропаганда, че религията се храни от страха от смъртта, от непоносимостта на този неразбираем, но неизбежен край за човека. Към това обаче трябва да добавим, че не само религията, но в някакъв смисъл и цялата култура, всички “ценностни системи” се хранят също от това съзнание, от знанието за смъртта.

Може да се каже, че детството на човека приключва в момента, в който той осъзнава своята смъртност. Детето не го знае и не го съзнава. И затова само то може да изпитва пълно, непомрачено от нищо щастие – щастие, което не съзнава своята мимолетност. Напротив, възрастният – и това е валидно за всички епохи, всички култури – се ръководи съзнателно или подсъзнателно от съзнанието за своята смъртност. За него въпросът какво означава този живот, който ще свърши, придобива решаващо значение. И в крайна сметка всичко, което той прави, е опит да преодолее по един или друг начин безсмислеността, ужаса, неизбежността на тази обреченост.

Пушкин е казал: “Не ще умра изцяло, не!” – и същото, няма значение по какъв начин, иска да каже всеки човек. И затова всяко изследване на човека, на човешкото общество и култура, което не взема под внимание тази трагична дълбочина, трагично измерение на културата, на човешките търсения и творчество, е непълно, половинчато и в крайна сметка лъжливо.

Защото, повтарям, далеч не само религията говори за смъртта, опитва се да я обясни и да примири човека с нея. Същото прави например и всяка т. нар. “идеология”. Тъй като смисълът и предназначението на идеологията е да покаже на човека целта на неговия живот и на всичките му дела, то тя също се стреми най-вече към това – да примири човека със смъртната му съдба и да намери оправдание за неговото краткотрайно съществуване.

Вредата от религията, казват, е в това: пренасяйки центъра на тежестта върху отвъдния, задгробния свят, тя откъсва човека от интереса към този свят, прави го равнодушен към този живот. Но нали съвсем същото може да се каже например и за марксистката идеология, която смята, че цел на човешкия живот са усилията, насочени към идеалното общество на бъдещето. И това идеално бъдеще е също един своеобразен друг и дори “задгробен” свят, защото онези, които сега го строят и дават живота си за него, няма да живеят в него и ще останат извън него.

Ако религията в името на бъдещето ни зове да се откажем от много неща в настоящето, то същото изисква и всяка идеология, ориентирана към някакви идеални ценности в бъдещето. Френският невярващ писател Марсел Пруст буквално е усмъртил себе си с онези нечовешки усилия, които полагал, за да завърши прочутия си роман “В търсене на изгубеното време”. И за него този роман е означавал преодоляване на смъртта, тоест безсмъртие в творчеството. И затова спорът, вечният спор се води не за отвъдния свят – съществува ли той или не, – а за това в какво вижда човекът своето последно предназначение, или, казано с още по-прости думи, как преодолява безсмислието на смъртта.

Спорът се води за реалността, за действеността на онзи идеал, с който човекът живее и заради който той е готов да даде живота си. Защото тъкмо онова, заради което човекът е готов да пожертва дори живота си, е нещото, което преодолява за него безсмислието на смъртта. А това означава, че човекът е религиозен по същество. И ако той се отказва от религията на трансцендентния, тоест надсветовния Бог, то той по необходимост приема религията на иманентния Бог, чието име может да бъде Социализъм, История, Култура – всичко, за каквото се сетите. И тук, и там става дума за проекция на човешкия живот върху някакъв идеал, някакво идеално бъдеще, което не ни е «дадено» във всекидневието, в опита. С други думи, и тук, и там, става дума за вяра, и само вярата, какъвто и да е нейният обект, “планини премества”, както е казано в Евангелието.

Отдавна е време да разберем, че материализмът например също е вяра, защото да кажеш: “Материализмът ще построи идеално общество”, означава да изкажеш едно априорно, религиозно съждение. Обектът на вярата може да бъде всякакъв, но вярата като движение на човешкия дух е една и съща. Ето защо в света се води спор не между вярата и неверието, а между различни вери. Онези пък, които “не вярват в нищо”, са просто опортюнисти, шмекери и еснафи, изпадащи в крайна сметка от сферата на човешката нравственост.

Особеното на нашата епоха не е в това, че тя е по-малко религиозна от другите епохи, защото това не е вярно, а в това, че за разлика от другите религиозни епохи тя е лишена от един общ обект на вярата, една обща система от религиозни ценности, които да се приемат безвъпросно от всички. Нашата епоха, колкото и странно да звучи това, е епоха на нови религиозни войни, защото в нея се сблъскват различни религиозни идеали, различни разбирания за смисъла на човешкия живот. Предишните религиозни войни се решаваха с огън и меч. И ние знаем, че това решение се провали. В наше време то е невъзможно, защото ако нещо в този свят може да се смята за доказано, то това е тъкмо абсолютната невъзможност да убиеш или да погребеш една идея. Превъзходството на идеята спрямо силата е собствено най-потресаващото “откритие” на новото време. И затова ако в последните дълбочини на битието се сблъскват различни теории за смисъла и целта на човешкия живот, то истинското полесражение на нашето време е тъкмо този свободен и действен спор между тях. И в това сражение ще победи онзи отговор, който успее да задоволи цялата безкрайна дълбочина на човешкото търсене, човешката жажда. Точно както е според Евангелието: Търсете и ще намерите… Чукайте и ще ви се отвори

Публикувано въвВестник на руското студентско християнско движение”, № 91-92, Париж, 1969 г.