ГРЕХОВЕ ПО ВРЕМЕ НА ИЗПОВЕД

5795 0
izpoved

Автор: Павел Стефанов

В навечерието на Великия пост мнозина от нас се готвят за задълбочена изповед. Преди всичко знаем, че изповедта е тайнство, в което получаваме от Бога прошка на греховете. Ето защо трябва да знаем как да се готвим, за да не би поради лекомислие, небрежност или невежество да си отидем неопростени. Поради това ще се опитаме да споменем най-честите грешки, които допускаме по време на изповед.

Покаянието и изповедта са свързани помежду си. Покаяние означава промяна на мисленето, т.е. отвращение от греховете. Първо, трябва да осъзнаем своите грехове. Виждането на греховете не е лесно нещо, но според съветите на светите отци то се постига чрез молитва. „Искайте, и ще ви се даде“ (Мат. 7:7). Много известна е молитвата на св. Ефрем Сирин, която се казва особено по време на Великия пост: „Господи, дарувай ми да виждам моите прегрешения и да не осъждам моя брат, защото си благословен во веки веков. Амин“.  Второ, трябва да възненавидим греховете си. Само да ги виждаме не е достатъчно. Всеки грях ни отдалечава от Бога и прогонва от нас Божията благодат. Затова трябва да ненавиждаме греха повече от всичко. На трето място трябва да имаме твърда решимост занапред да не грешим, да не оскърбяваме повече Бога и ближните си. Това е и същността на покаянието. Истински пример за такова покаяние е св. Мария Египетска. След това трябва да имаме твърдо упование в Бога и надежда, че Той ще ни помилва и ще ни прости греховете. Затова и ние сме длъжни да простим на всички всичко – без изключения. В такова състояние на покаяние ние отиваме на изповед. В изповедта Бог невидимо присъства, Той знае всички наши грехове, но иска ние да ги признаем на глас в присъствието на свещеника. При искрена изповед ние получаваме от Бога опрощение на греховете, сладък мир в съвестта и гореща, подновена любов към Бога, която кара сърцето да грее от щастие. Това са основните насоки за покаянието и изповедта.

Ето някои от грешките (и греховете), които допускаме по време на изповед:

  1. Забравяме, че изповедта ни е пред Бога и я превръщаме в обикновен разговор или беседа със свещеника. Това разводнява изповедта и отнема много време и на свещеника. Затова като отидем на изповед трябва да изповядваме само греховете си, да открием раните си, а мисълта ни да бъде насочена към Бога, от Когото с надежда очакваме милост. А ако искаме да обсъдим някой въпрос може да си уговорим среща със свещеника в друг ден и час.
  2. Премълчаване (скриване) на грехове. Било поради срам, било поради страх ако съзнателно скрием нещо цялата изповед е напразна и не получаваме прошка и на останалите грехове. Дори извършваме двоен грях, както пише в требника. Тук общото правило е да започнем с греха, който най-много ни тежи. Оттам нататък изповедта ще протича гладко. Не трябва да премълчаваме и така наречените малки грехове. Архимандрит Серафим (Алексиев) казва, че малките грехове често пъти са по-опасниот най-големите престъпления. Когато се натрупат в душата, те я правят безчувствена към Божията благодат и безразлична към спасението. По-малко хора са погинали от свирепите диви зверове, отколкото от дребните и невидими с просто око микроби.
  3. Самооправдание. Ако изповядваме греховете си, но си търсим разни оправдания, които да смекчат греха ни – например, че хората са ни виновни, или че бесовете са ни изкушили, или обстоятелствата са били такива и такива, или споменаваме и някое добро дело, което сме извършили, за да „загладим“ мнението за себе си. Това също свидетелства за липса на покаяние. Самооправданието унищожава изповедта. Помни, че колкото повече оправдаваш себе си, толкова по-малко ще бъдеш оправдан от Бога. И обратно – колкото повече обвиняваш себе си, толкова по-оправдан ще бъдеш от Бога.
  4. Разказване на чужди грехове. По същество това свидетелства за липса на покаяние и дълбока гордост. Ако човек, влизайки в изповедалнята, започне да изрежда грехове на други хора това означава, че се опитва да оправдае себе си, т.е. той не се чувства съгрешил. А това не е изповед. Който постъпва така, идва в изповедалнята грешен, а си отива още по-грешен. Особено трябва да се пазим да не споменаваме имена на други хора по време на изповед.
  5. Изповядване при различни свещеници. Това е начин да се скрият някои грехове, т.е. пред един свещеник се изповядват едни грехове, пред друг – други. Такъв човек забравя, че се изповядва пред Бога, Който всичко знае, а свещеникът е само свидетел. Правилния начин е човек да си намери един свещеник – духовен отец и при него да се изповядва.
  6. Обсъждане на изповедта с други хора. С други хора не трябва да обсъждаме как е протекла изповедта, какво ни е казал свещеника или каква епитимия ни е наложил. Както свещеникът пази тайната на изповедта, така и изповядващия се трябва да я пази. Дори ако искаме да споделим някой добър съвет, който ни е казал свещеника, понеже си мислим, че този съвет е полезен и за всички останали – това не трябва да го правим, защото всеки съвет е даден на съответния човек и е предназначен само за него. За други хора същия съвет може да причини вреда или съблазън.
  7. Идване на изповед със злопаметство и без намерение да простим. В този случай защо идваме да просим милост от Бога? Трябва да помним, че първо Бог ни е простил всички наши грехове (в тайнството св. Кръщение) и затова и ние сме длъжни да прощаваме всичко на всички. Заради Бога. А ако не простим ние се оказваме неблагодарни пред Бога и за нас важат думите: „рабе лукави, аз ти простих целия оня дълг, защото ми се примоли; не трябваше ли и ти да се смилиш над другаря си, както и аз се смилих над тебе?“ (Мат. 18:32-33). Друг е въпроса ако имаме злопаметство, но искаме да се освободим от него. В такъв случай отиваме на изповед, откриваме искрено тайните на сърцето си, казваме че таим злоба или гняв към някого и очакваме Божията милост – Бог да изтръгне злото от нас, да смекчи сърцата ни и да вкорени в тях любов. Защото в изповедта Бог ни дава не само прошка на греховте, но и изцерение.
  8. Изповед по навик. Например наближава пост или някой празник и си казваме „трябва да се изповядаме, защото така е прието“. Или „не съм се изповядвал еди-колко си време, затова сега трябва да се изповядам“. В тези случаи отново липсва покаяние. Липсва твърда решимост занапред да не грешим. А това не е изповед.


Литература:

„Забравеното лекарство“ – арх. Серафим Алексиев

Руска Православна Църква св. Николай Чудотворец, Тексас: „Катехизъм по изповед“ – www.orthodox.net