Да станем свети

539 0
sveti

Автор: архим. Павел Пападопулос
Превод: Константин Константинов

Ролята на Църквата не е да вменява вина у хората и да ги плаши с наказания. Църквата освобождава човеците от страха, като им дава радостта в Христос. Някои „църковни хора“ държат да изтъкнат страха от греха, но това не отдалечава хората от греха. Напротив, води ги до един гузен подход към самия живот, което – позволете ми да го кажа – е хула срещу Бога. Бог ни даде живота, за да му се радваме заедно с Него, а не за да го кастрираме върху олтара на морализма и формализма, които някои „благочестиви“ в своя фанатизъм го обожествяват.

Църквата освобождава измъчените от тяхното отчаяние, изцелява наранените, прегръща страдащите… Разбира се, без да прави компромиси по въпроса за вярата, а с дух на прошка. Естествено, Църквата не оправдава греха, а прегръща грешника, когато той реши да се покае. Но дори да не се покае, Църквата не го отхвърля, не хлопва вратата пред него, не го гледа унизително, а му се усмихва с кротък и спокоен поглед, като го увещава (без да насилва свободата му) да влезе в нейното пространство и да види за Кого става въпрос.

За съжаление, някои хора, използвайки името на Христос и Неговата Църква, изобличават безразсъдно, заплашват, отхвърлят, анатемосват и хулят всеки, който засегне техния морал, ценности, начин на живот. Бог обаче не отхвърля никого, не хули никого, не заплашва никого. Ако Бог понася, търпи, прощава и обича всички, кои сме ние, които вдигаме пръст и демонстративно го размахваме на другите?

Трябва да разберем, че Църквата не ни дава оръжия за битка, за да победим другите, а средствата за сприятеляване с другите.

Много пъти Христос и Неговата Църква биват употребявани, за да могат много християни да оправдаят своята злоба и да „въцърковят“ комплексите си, които идват от техния законнически живот, а не от духовното им преуспяване.

Най-голямото нещастие е да живееш в Църквата и да не подозираш защо се намираш в нея, какво ти дава и какво представлява тя. Ако не разберем, че Църквата дава живот в Христос, тогава винаги ще бъдем хора, невкусили радостта и мира, които Христос ни дава.

Много пъти съм разбирал, че някои християни не вярват в Христос, защото, ако вярваха в Христос, щяха да познават живота Му. И ако познаваха живота Му, щяха да се опитат да Му подражават. Защото това – да вярвам в Христос, но да мисля и да постъпвам противоположно на дадения от Него пример, означава, че нещо не е наред. И нямам предвид някаква грешка, която ще направим, някакво отклонение, някакъв грях. Имам предвид житейската позиция на някои християни, които са готови да разпнат другите, да изобличат другите, да осъждат другите (какво безочие!) в името на Христос.

Чувам и постоянно чета за духовното покваряване на обществото, за отсъствието на нравственост и ценности… Да ви кажа ли истината – това не ми прави впечатление, нито ме занимава. Това, което ме притеснява, е, че хората (християните) се безпокоят за упадъка на обществото и изобщо не се тревожат за отсъствието на Христос от живота им. Християните се безпокоят за хиляди неща и се занимават как да съкрушат „враговете“ на Църквата и нито един път в живота си не са се изповядали искрено (не да разискват проблемите си, а да изповядат своите страсти, плътослужение, лицемерие, непреклонност, егоизъм).

Във всеки случай аз не търся нравствеността и ценностите в обществото ни, нито мисля, че това е търсеното в едно общество. Това, което е нужно, е Христос. Това, което е нужно, е покаяние и смирение. Това, което е нужно, е Божията благодат, която не идва с „отчаяни викове“, а с лична любочестива борба, с молитва и пост, с мълчание и снизхождение, с търпение, прошка, простота и най-вече със светотайнствен живот. От светци имаме нужда. Да станем свети! Ти и аз и всички ние. И тогава и обществото ни ще се промени. Стига вече! Нека спрем да прехвърляме отговорностите върху другите и да поемем своите отговорности! Защото всички носим отговорност за положението си. И носим отговорност, защото в центъра на живота ни не стои Христос, не като общество, а като личности, които живеят в едно общество.

Позна ли Христос, добри ми човече? Усещаш ли Неговото присъствие? Подражаваш ли на Христос в живота си? Живееш ли с послушание в Църквата Му, или сигурно я използваш, за да изразиш и утвърдиш своите идеи и разбирания?

Оставѝ гнева, „свещения гняв“, остави съжалението, което изпитваш за бъдещето, за обществото и т. н. и вземи броеницата си и кажи от все сърце, ум и душа: „Господи Иисусе Христе, помилуй ме, грешния… Да, помилуй ме, Господи, мене, страстния и злия, окаяния и грешния, който си мисля, че само другите са виновни, но не и аз… Да, Господи, просветли ме и ми дай смирение да съкруша моето его, да не се страхувам да не кажат нещо лошо за мен, да не живея вече за хорското мнение, а да живея за Теб и ближния. Да, Господи, дай ми сила да се разпвам за другите, за съпруга/съпругата ми, за децата ми, за приятелите ми, за колегите ми, за враговете, за всяко земно творение. Да, Господи, помилуй ме, защото съм виновен. Виновен съм, защото вместо да плача за себе си, седя и роня фалшиви сълзи за другите. Уж съжалявам за състоянието на другите, а би трябвало да плача за себе си, за моя безвкусен, безрадостен и комплексиран живот. Да, Господи, помилуй ме, защото не се радвам на живота, който ми даваш, и седя, роптая и мисля за лошото, което се е случило, демонстрирайки своята неблагодарност за множеството добрини, които Ти ни даряваш…“.

Осъзнаваш ли смисъла на тези думи, човече мой, за да ги кажеш на Христос? Провери себе си! Вгледай се дълбоко в сърцето си! Опитай се най-накрая да намериш Христос, а не оправданието за твоите избори в живота! Остави другите и се занимай със себе си! Тогава ще сътвориш нещо добро в света. Тогава и ти, както светците на Църквата, ще вградиш още един малък камък, за да стане тази земя небе.