Автор: протойерей Анрей Дудченко
Източник: Практически съвети за изповедта и причастието
Превод: Татяна Филева
Грижата за децата е един от стимулите да престанем да грешим. В действителност, ако извършеният от мен грях ще се отрази на моето дете, по-добре е изобщо да не го върша. Сред вярващите битува представата за това, че за греховете на родителите децата могат да бъдат наказани до седмо коляно. Така ли е в действителност?
„Аз съм Господ, Бог твой. Бог ревнител, Който за греха на бащи наказвам до трета и четвърта рода децата, които Ме мразят, и Който показва милост до хилядно коляно към ония, които Ме обичат и пазят Моите заповеди“ – казва Бог Израилев на Моисей, когато му дава десетте заповеди (Изх. 20:5-6). Мисълта за това, че децата до трето и четвърто коляно носят тежестта на вината на родителския грях, се повтаря четири пъти в първите пет книги на Библията. Какво е това: обективен закон или педагогически похват, начин слушателите да бъдат накарани да се въздържат от греха?
От библейското учение следва, че това е по-скоро педагогически похват, но основаващ се на обективния закон. Писанието недвусмислено твърди, че грехът е повредил човешката природа в нейните корени. Преди грехопадението Адам и Ева в много отношения са били съвсем различни хора. Те не са знаели какво е болест и смърт. Не са виждали един в друг заплаха да станат „обект“ на обладаване и затова не са се стеснявали от голотата. С Бога са можели да общуват непосредствено. Това са били цялостни, действително свободни, действително обичащи се един друг и обичащи Бога личности.
Но грехът изкривил почти всичко. Вместо цялостен, човекът станал раздробен на части. Свойствата и силите на човешката душа и ум започнали да се разминават и това се отразило и на тялото. Човекът станал смъртен. В неговата природа проникнала тленността, а с нея и болестите. Източното християнство разглежда греха именно така: това е не толкова вината, която Бог отдавна е простил на човека, колкото болестта, която не може да изцели сам, поотделно, нито човекът, нито сам Бог.
Ето тези два аспекта – вината и болестта, или повредеността на природата – трябва да имаме пред вид всеки път, когато разсъждаваме за греха и неговите последствия. Децата, родени от грешни родители, носят последствията от греха. Тяхната природа вече е повредена, в нея вече присъства тлението, тя вече е подложена на болести и смърт. Именно това понякога наричат „първороден грях“.
Но децата не носят вина за греховете на родителите, още по-малко за тези на прародителите. Изразът на Сталин „синът не отговаря за бащата“ в действителност е библейски. Няколко столетия след Моисей за това пише пророк Иезекиил – един от великите пророци на Израил. Неговите думи заслужават да бъдат цитирани в пълнота:
„И биде към мене слово Господне: защо употребявате в Израилевата земя тая пословица, думайки: „бащите ядоха кисело грозде, а на децата зъбите скоминясаха“? Жив съм Аз! казва Господ Бог, – занапред не ще говорят тая пословица в Израиля… Вие казвате: „защо пък синът не носи вината на баща си?“ – Защото синът постъпва законно и праведно, пази всички Мои наредби и ги изпълнява: той ще бъде жив. Душа, която съгрешава, ще умре; син не ще понесе вината на баща, и баща не ще понесе вината на син, правдата на праведния при него си и остава, и беззаконието на беззаконния при него си и остава“ (Иез. 18:1-2; 19-20).
Обективният закон – предаването на последствията от греха, това е язвата, повредеността, изкривеността на природата, поради която младенците се раждат способни да боледуват и умират, а пораствайки – и да грешат самостоятелно. Но Божиите думи към Моисей за наказанието на децата за вината на бащите до трето и четвърто коляно е педагогически похват, възпитателно средство, което било подходящо за грубия и „жестокосърдечен“ народ, излязъл от Египет. Още по времето на пророк Иезекиил този възпитателен похват вече не се използвал. Хората, към които се обръщал пророкът, вече нямали нужда от груби средства за убеждаване.
За съжаление, днес в постсъветското пространство вярващите, или по-точно тези, които се смятат за такива, в действителност в по-голямата си част са езичници. Ние едва ли сме по-добри от онези хора, които са излезли от Египет, преминали са през Червено море като по суша и тук, оставайки няколко дни без Моисей, си направили златен телец. И затова за нас отново „работят“ похватите от онези далечни времена. Затова от устата на християнските пастири понякога можем да чуем фрази за наказанието на децата заради греховете на родителите.
Да, децата са плът от плътта и кръв от кръвта на родителите. Ако родителите живеят в грях, защо да се учудваме, че и децата не познават друг път? Най-страшният грях на съвременните родители е лъжата на дело, с живота си. Можем да говорим на детето правилни думи, но какъв смисъл има от тях, ако житейският пример на бащата и майката свидетелства за обратното? Пиянството, разводите, блудството, култът към парите в съвременното общество, уви, са станали норма. Аз още не съм срещал родители, които биха искали тяхното дете да пие, да пуши, да блудства, да прахосва пари или да напусне семейството си. Но колко често ние, възрастните, си позволяваме това и, значи – лъжем своите деца. А след това се учудваме, че детето е възприело не думите, а ценностите, с които ние сме живели. За много родители житейските грешки на децата са истинска трагедия. Ако знаех, че ще стане така – много неща не бих направил. Но вече е късно.
И ето, за да не се окаже късно, християнството призовава към изменение на живота още днес, още сега. „Ето сега е благоприятно време, ето сега е ден на спасение!“ – пише апостол Павел до християните в Коринт (2 Кор. 6:2). Това „сега“ е призив за всеки от нас. От колко време осъзнаваме себе си като вярващи? Година, две, десет, двадесет или по¬вече? Нека си зададем един прост въпрос: как моята вяра се проявява във всекидневния ми живот? Нали истинската вяра не е признаване на това, че Бог съществува (така „вярват“ и бесовете), а доверие към Бога и изпълнение на Неговите заповеди.
Всекидневният живот. Ето, с това, на пръв поглед малко, а в действителност много голямо и сложно, започва практическото християнство. И едва след това са постите и празниците, поклонническите пътувания, богословската литература. Като начало трябва да станем честни пред Бога, пред околните, пред своите деца и пред самите себе си. Когато такива хора в обществото станат повече от една „критична маса“, ще можем да проповядваме думите на Иезекиил. А засега за нас повече подхожда Моисей.
