Дълбоки рудници

328 0
ruda

Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храм„Св.Атанасий“— гр. Варна

В едно от своите най-известни произведения, „Мисионерски писма”, св. Николай Велимирович пише: „Хората са като някакви подвижни рудници – в рудниците обикновено трябва да се спуснеш дълбоко, за да откриеш скритите в тях скъпоценности. Такова е устройството на тази вселена, че колкото по-скъпоценно е дадено нещо, толкова по-дълбоко е скрито то.” Какво чудо е човешката душа! Какво откровение, но и каква бездна от противоречия! Никой друг освен Твореца не може да обозре и да разбере неизказаната ù загадъчност. Всички ние обаче, вярващи и невярващи — съзнателно или не — сме се превърнали в нейни оценители, и дори в нещо по-страшно — в нейни съдници. Заприличали сме на служители във фирма, които слагат етикети върху разни предмети, без да ги познават добре, без да имат ясна представа за тяхното съдържание. Обикновено влизаме в ролята на самопровъзгласили се съдници, без да сме опознали първо самите себе си, а после и хората около нас. Това е нашата диагноза и велика съблазън — да разсъждаваме по човешки, и то твърде човешки. Но Промислителят Бог често ни поставя в такива ситуации, в които да осъзнаем тази своя немощ, бивайки разобличени като незрели и повърхностни. Това не само ни кара да бъдем по-внимателни, но и по-разсъдливи. И което е най-важното — по-мъдри.

Преди доста години един случаен разговор се превърна в урок и откровение за неукрепналата ми душа. На мястото, където работех, имах колега — образец за неморално поведение. Дългогодишният му опит го бе направил нехаен, ленив и самодоволен. Името му бе свързано с пари, корупция и непочтени връзки. Репутацията му беше лоша, но той изобщо не се притесняваше от това. Следваше упорито своя път, без да се съобразява с нищо и никого. Живееше в охолство, шофираше скъп автомобил и притежаваше голяма къща със стопанство в околностите на града. Беше подчертано комерсиален тип и гледаше с насмешка на всички почтени хора. Изпитваше презрение към вярващите и открито хулеше Църквата и нейните служители. В необичаен изблик на искреност моят колега ми сподели следното:

„Една вечер се прибирах от работа и докато паркирах колата, до контейнера пред нас видях един западнал и измъчен човек. Беше на средна възраст и очевидно бе преживял някаква трагедия. Отидох до него, заприказвах го и разбрах, че от няколко години е вдовец, а синът му го е изоставил. Сега няма дрехи, подслон и препитание. Поради напредналата му възраст никой не иска да го вземе на работа. Съжалих го и понеже ми вдъхна доверие с откровеността си, го взех в къщата си. Настаних го в една стая със зимнина, като за легло му дадох един стар дюшек. Беше зима и реших да му помогна. Вечер аз или жена ми му носехме нещо за ядене, понякога му давах и по някой лев. Цял ден можеше да обикаля из града, а надвечер да се прибира в стаичката и да се наспива. По едно време човекът се разболя и аз уредих да се лекува в болницата при мой познат. Така измина тежката зима. През лятото той отиде при свои роднини на село и остана там. Реших да му помогна, съжалих го. Какво да го правя — нали и той е човек?!”

Бях не просто изненадан — стоях безмълвен, като чух този разказ за добродеяние. Още повече, че човекът говореше без какъвто и да е патос и без никакво намерение да трупа активи пред мен, своя вярващ и праволинеен колега. Не очакваше добри отзиви за себе си, в него нямаше дори и следа от самодоволство. Самият той не проумяваше, че бе проявил благородство, неволно угаждайки на Бога. Това бе урок за мен: да не съдя прибързано никого, да не категоризирам душите на хората като „черни” и „бели”.

Мина време и смених работата си. Впоследствие научих, че моят колега бе изживял някаква лична драма, която го довела до отчаяние. Но с помощта на специалисти се възстановил и укрепнал. Свързах се с него, видяхме се няколко пъти, поговорихме за вярата, за греха и прошката. Той искрено се разкая за начина си на живот, осъзна погрешната посока, в която вървеше. Помири се с Бога, спря да ругае Църквата и започна да уважава нейните служители. Дори направи дарение на селския храм, който се намираше в близост до вилата му. След време се похвали, че е станал църковен настоятел.

Колко малко познаваме хората! Колко предубедено гледаме на тях, без да разбираме вътрешния им свят! Нещо повече — без да имаме и най-малката представа за онова, в което биха могли да се превърнат за в бъдеще. А Бог гледа на човека, бидейки над него и в него. В необяснимата свързаност на миналото, настоящето и бъдещето. И най-важното — вижда го в перспектива, чака го, защото е дълготърпелив и многомилостив. Постепенно го развива и насърчава, като уважава свободната му воля. Непрестанно му дава знаци по пътя, за да усъвършенства обременената му душа. Изпраща му изпитания и страдания, за да го очисти. По тайнствен и неизказан начин го води към спасение, понеже е благ и човеколюбец. Затова Господ приема гонителя Павел, не отблъсква неназованата по име блудница, и изненадващо за всички се отбива в дома на Закхея.

В Своята пълнота Бог проявява милост, а ние в своята непълнота — безпощадност. Колко неточни са теглилките ни и колко лишени от прецизност — везните ни! Спрямо околните ние сме не само несправедливи, но и жестоки. Предварително ги осъждаме, без дори да ги изслушаме. Ако Бог постъпваше като нас, никога не би обърнал внимание на всички онези „непоправими” грешници, които с покаяние и труд са извървели пътя към Царството Божие .

Колко рядко се сещаме за думите на Спасителя: „Не съм дошъл да призова праведници, а грешници към покаяние”(Мат. 9:13)! А ние изследваме кой какъв е и изискваме от другите да бъдат „образцови”. И нещо повече — поставяме пред тях непреодолими условия, оставайки верни на своите високи претенции. Защото не познаваме дълбините на човешката душа. Нямаме представа нито за наследствеността на човека, нито за изкушенията, които го спохождат. Не се опитваме да разберем в каква степен Сатаната и неговите служители атакуват душата му по Божие допущение — за негово смирение и духовно израстване.

Не само опитът на светите отци, но и собственият ни жизнен опит показва, че трябва да избягваме патоса на осъждането и да прогонваме от себе си и най-малката склонност към злоречие. Защото виждаме само донякъде. С поглед, замъглен от страсти и заблуди.

Нека се молим Бог да отвори духовните ни очи, да ни даде взор да виждаме не само до входа на рудниците, а да съумеем да слизаме и в тяхната дълбочина. Само така ще можем да открием скъпоценностите, които се крият там, и възхитени от техния блясък, ще замълчим, без да осъждаме, защото това право принадлежи единствено на Бога. По този начин ще бъдем не хладни наемници, а дръзновени съработници на Божията нива, и ще можем наистина да се наречем Христови.