Един разговор с отец Стаматис Склирис за “християните днес”

2705 0
hrist

Източник: периодично издание на храм Св. Андрей – „Църквичката на Свети Андрей“, брой №2, „Християните днес“
Превод: Мартин Ганев

КЪМ ЧАСТ ВТОРА

Отец Стаматис Склирис е ефимерий в св. храм “Покров Богородичен” Папагу, доктор и иконограф. Прие ни в своя гостоприемен дом в Психико и ни говори от своя опит, свободно и с любов за християните от нашата епоха.

- Отче Стаматис, бихме искали да ни кажете дали действително християните днес се отличават от това, което наричаме светско, и дали трябва да се различават, тъй като са християни?

– Трябва да се отличаваме, както казва апостол Павел. Не може да се нагаждаме. Но всичко това, когато го е казал апостол Павел е звучало по различен начин и се е прилагало по различен начин, някак си е извирало от вътрешността на християните да живеят един различен живот, който да има за своя главна цел Рая, и да считат за отпадъци нещата от света. По този начин това “да се отличаваш”, те не са го считали за някакво морално действие, а за нещо напълно естествено; един християнин не е считал за нещо важно и необходимо да притежава разкош и високи длъжности. За пример могат да послужат св. Георги и св. Димитър, които са оставили техните високи постове, както и св. Филотея в нейните ранни години, която е оставила всичките нейни богатства и високи длъжности.

Сега обаче живеем в една подправена епоха и често казваме “аз трябва да се различавам от света”, като че ли по този начин отбелязваме предварително точките, по които трябва да се различаваме, и сме го обърнали един вид на някакъв християнски наръчник за живота (savoir vivre). Тоест както светските хора имат някакъв маниер, според който на правилно постъпващия не се позволява да не носи вратовръзка, ние християните казваме, че правилният християнин трябва да казва, например, скромни слова “Аз съм едно нищо, аз не знам нищо, аз не съм научил нищо”.

Аз мисля, че при този, който живее Христа, от неговия живот винаги ще произлиза някаква откровеност, и това ще го отличава коренно от останалия свят, където откровеността може да се сметне просто за един от начините на поведение. Нашата откровеност обаче се очаква да бъде нещо друго. Това, като че ли е онова, което виждаме в някои определени християни, които притежават някаква простота. Това обаче не го притежават всички християни, напротив, донесли сме отново фарисейството от епохата на Христа в една много официална форма. Можем дори да кажем, че структурата на Църквата, която някога е считана като причина за живот, била е животворяща с всички нейни елементи, като например епископът, свещеникът, синодалната система, обсъжданията в съборите; докато тогава това са били животворящи служения, сега просто са станали основание за длъжности, които притежават някои хора, отслужвайки някакво служение в Църква по абсолютно властови начин на мислене.

Въпросът е как можем да излезем от това положение. И тук се изиска много голяма прецизност. Защото ако решим например да направим една комисия, която ще изследва начините да излезем от това положение, загубени сме, тъй като тези неща са неща от друг порядък, те са духовни, и решенията в Църквата идват от Светия Дух в неподозиран за нас момент. Когато пустинните отци са пишели техните подвижнически книги, те са ги пишели по прост начин, молейки се един другиго помежду си да се напише нещо, което да могат да използват в техния всекидневен живот; например как да ръководят манастирите си e пример, който показва как е била написана Лествицата. И тези две приказки, които са си писали един на друг, за нас днес те са съкровище.

Вероятно най-продуктивният път е пътят на простотата. Нека казваме “това съм аз и ако Бог иска, в даден момент, ще ме вдъхнови с Неговата благодат и ще ме промени”, отколкото да казваме “трябва задължително да се променя”. Защото когато влезе това “трябва”, може би тогава влиза повече егоизъм с него. Обаче това не означава, разбира се, “следователно нека съм такъв, какъвто съм, и когато поиска Бог ще ми изпрати Неговата благодат, за да преодолея своите страсти и грехове”. Не трябва да схващаме погрешно нещата, защото човек трябва да упражнява своята природа и да упражнява над нея някакъв постоянен натиск, стига това да не го прави нещастен.

В нашето съвременно християнство преживяваме състояния, в които някой борейки се да преодолее своите страсти казва – “това не трябва да го ям, това не трябва да го правя”, и накрая този някой остава без животворящите сили на живот, които черпим от Църквата, и се стига само до една казуистика и учение за задълженията, което се състои в това или онова, което не трябва да правя. Така малко може да се подобри животът му външно, но всъщност в този живот няма електрическо действие, няма електричество. Съществуват хора, които сякаш имат генератор в себе си и произвеждат електричество, а други са мрачни и угаснали, въпреки че имат един живот, да го наречем безупречен, в смисъл, че не са изпаднали в някакви конкретни прегрешения.

- Къде е причината днес повечето, вместо да чувстват тази радост, в усилието да живеем, както учи Църквата, чувстваме един стрес, натиск, като да имаме чувството, че трябва да сме съвършени, да не правим грешки, и така, ако извършим някой грях, по-тежко е това, което ще си вменим сами, нашата съвест, отколкото епитимията, която би ни наложил нашият духовник. Каква е причината, че не преживяваме тази радост?

– Нека отговоря с един пример взет от свещениците на моето поколение и малко по-младите, около 45-50 годишни. Човек започва като един млад човек, който има много любов към Христа и Църквата, жени се, създава семейство и искайки да служи на Църквата става свещеник. Разбрал е стойността на подвига и изследва пустинните отци – един хубав навик, който съществува в наше време, и който преди време не е съществувал, – и изведнъж този свещеник започва да си мисли, че като свещеник в енорията си трябва да се държи като подвижник от 6 век. От една страна използва електрически уреди, кола, компютър и т.н., а от друга иска да е като подвижниците от 6 век. Даже някои духовници изискват послушание от “тип 6 век”, “каквото ти казвам, ще го правиш”, а това е едно абсолютно послушание, безкритично послушание.

Аз мисля, че свещениците от тази възраст представляват една надежда за нашия етнос, за Православието и днешна Гърция с толкова многото особени психосоциални проблеми, които има, но от един момент нататък тези свещеници ги обхваща натрапчивата идея, че въплъщават един образ на подвижнически свещеник и образ на старец, така че, мисля си, накрая изпадат в някаква невроза. Те смятат, че не могат да излязат някъде с жена си, да изпият по едно питие, че не могат да отидат с децата си на почивка, а трябва винаги да извършват мисионерство, винаги да спасяват някого, сякаш са стареца Порфирий.

По този начин за неща, които можем да се държим като обикновени хора, се държим като извънземни. Това си личи в иконографията и в живописта, и като цяло в изкуствата. Започва даден човек, нормален, да свири или рисува в своя живот (например флейта, пиано). Изведнъж този човек се запознава с Православието. Навлиза в някакъв кръг от хора, приближава се до някой духовник, който играе ролята на старец. И тогава, примерно, този “старец” му казва: “Ти рисуваш ли? Ти трябва да станеш иконограф!”. И започва той да се занимава с иконография. И докато преди е бил страхотен човек и артист, сега става един нещастен иконограф, а което значи, че от гледна точка на изобразителното изкуство, започва да изразява едно нещастно и злочесто изкуство. Това обаче изобщо не е имало смисъл да се случва.

Тук се намира най-важното. В това да се помирим със себе си, разбира се, без това да е оправдаване на нашите страсти. Тази разлика е много тънка. Изобщо нямам предвид, че трябва да обикнем нашите страсти и да се спогодим с тях, но да се помирим със себе си, от гледна точка на честността и откровеността. Хубаво би било да съм като свети Йоан Лествичник, да ям на всеки два дни, но не съм. Аз съм един човек, който иска да сложа яйца и наденички, за да си направя един омлет. Не е нужно да чувстваме вина и за това. Дори мисля, че когато се появи такова чувство за вина, то е от егоизъм.

Какво означава вина? Например много християни казват “вървях добре в своя духовен живот, имах си моя духовен наставник, и изведнъж паднах. На мен да се случи това? Ох, колко лошо пострадах, как ми се случи на мен това да падна?” Един човек, който действително е Христов човек би имал простота и би казал “Паднах… и колко ли още пъти ще падам!” Защото, много често, дори и само с един поглед прегрешаваме, когато например гледаме другия и го подценяваме, или когато клюкарстваме ние погребваме другите, и изобщо извършваме много грехове, които не осъзнаваме. Един човек на Христа, значи, би казал “ех, да знаеше какви неща имам в себе си, да знаех и аз самият какво имам в себе си, без дори да подозирам. В крайна сметка такъв съм, такива неща извършвам”. И след това автоматично затваря темата.