Един свещеник в психиатричната клиника – част 1

3598 0

Автор: отец Евангелос Папаниколау
Източник: сп. “Църквата на Пирея”
Превод: Мартин Ганев

ВИЖ ВТОРА ЧАСТ

Видях го неочаквано в огромната зала с 65-70 легла, в бъркотията, която създават 70 човека, когато се съберат и наблъскат в едно малко пространство. Светлината беше изобилна. Тя влизаше от големите прозорци с железни парапети. Беше сутринта около 9 часа, когато се отвори голямата външна порта и се изкачихме група от 10 студенти в отделението за детоксикация в Дафни. Имаше постоянно движещи се лица в широкия коридор, които ставаха от своите легла. Хора от всички места на нашето отечество и дори отвъд. С характерните произношения от Лариса, Крит и островите. Ниски, високи, мургави, бели, слаби, дебели, страдащи, все хора принудени да съжителстват заедно. В този прилив и отлив от хора имаше един висок и русоляв човек с черни дрехи и бяла якичка, с леко рядка, руса брада на благородник, невъзмутим, спокоен в целия този смут. Разбрах, че става въпрос за свещеник. За щастие, казах на себе си, един католически свещеник в отделението за детоксикация. За щастие, че не е православен. Та да не се излагаме пред лекарите и нашите колеги!!! За щастие.

Разделихме се на две групи, сложихме лекарските си престилки и заедно с лекаря отговорник пристъпихме към леглото на първия болен. Отговорникът го извика от неговата компания и дойде един дребен хитрец. Той беше от Лариса и много разговорлив, но все пак си беше хитрец. Нищо не помня от този първи урок, нито защо болният беше вътре, нито какви лекарства приемаше, но само това, което каза в хода на думите си. “Имаме тук и един свещеник, който ни помага и прекарваме добре, и въпреки че трябваше да излезем след три месеца, ние съкратихме програмата благодарение на него, и сега ще изляза след един месец и половина”. Тогава ме смути помисълът, че някакъв католически свещеник с костюмчето си е помогнал на този тук? Това е невъзможно, някакъв католически свещеник!!! В тази първа среща аз дори не проявих собствения си естествен и социален характер. Когато свърши задължителното време на нашето присъствие, аз си отидох.

На второто посещение, следващата седмица, се случи отново същото, друг болен с ново откровение: “Добре, че имаме тук свещеника, за да ни помага, и по специално вечерите, когато оставаме насаме със себе си. Той ни утешава и въодушевява. Той е наш свещеник, православен!”

Студена вълна премина през мен, всичко рухна, моето благочестие не можеше да приеме, че един православен свещеник беше пияница, че той имаше необходимост от детоксикация и се намираше зад решетките с другите нарушители, пияници и наркомани. Той дори не беше в някой частен център за детоксикация. Представата, която имах за неопетнимата Църква, и която се дължеше на моята младост, внезапно избеля. Аз се доближих до него, той беше прав и разговаряше с един друг болен, на когото ръцете трепереха. Раговяряха си просто ей така, другият го слушаше и му разказваше за проблемите си, като му говореше бързо, а свещеникът го слушаше и гледаше с някаква безгранична обич. Той имаше чисто лице, очи морско сини, възраст приблизително 55 години, бели ръце, дълги пръсти, в крайна сметка всичко в него притежаваше нещо благородническо. Той отговаряше бавно с произношение на английски акцент. Беше чужденец. Православен свещеник, чужденец.

Щом свърши с болния, той се обърна към мен и ме попита: “How are you?”. Научих, че бил грък роден в чужбина, на когото родителите са заминали за отвъдатлантическа Америка. Неговите родители обаче са го изпращали при роднините му в Кетерини, и така той бе научил добре гръцки и имаше някаква връзка с традициите на нашата страна. Вече се почувствах удобно, като че ли го познавах дълги години. Бяха си отишли всичките ми колебания.

– Какво искате от мен, попита ме той?

– Искам да разбера защо се намирате на това място и провеждате терапия, в крайна сметка, искам да Ви опозная.

– Елате в моята стая.

Да, в тази лудница имаше и една малка стаичка, тясна стаичка с едно легло, северен прозорец, прекалено високи стени, около 4 метра височина, едно бюро, руски икони, кандило, броеница, кадилница, епитрахил, а също лекарства и книги върху бюрото. Това беше една малка калугерска килия сред бъркотията от 70те пансионера на психиатричната клиника. В нея започна откровението на Божията благодат. Името му беше Николай, православен свещеник от Американската архиепископия. Той беше преподавател в Харвард, в катедрата за Паламически изследвания и Пастирска психология. Той бе преподавател в Харвард, в най-голямото Американско университетско учреждение, а сега пансионер под психиатричното крило на Дафни, в отделението за детоксикация. Разликата беше замайваща.

– Отче, как стигнахте до тук?

– Бяхме една компания приятели, който завършихме Богословския институт на Честния Кръст в Бостън. Оженихме се, създадохме деца и станахме свещеници. Най-добрият сред нас умря внезапно преди около десетина години. Погребахме го и се върнахме по домовете си. Тогава ме обхвана един дух на скръб и оттогава започнах да пия. В крайна сметка след известно време бях зависим от алкохола, и ако не пиех треперех. Не можех да сложа ред в проблемите си. В началото го криех от жена ми и децата, не се напивах, но пиех, бях с чашата в ръката. Черният ми дроб бе засегнат.

Целият този проблем беше едно предизвикателство за медицинските ми знания, нищо от изложеното по-горе не се връзваше с трезвостта и благородството на този мъж и липсата му на изнервеност. Дойде време да си ходим. Попитах го дали иска му донеса нещо за утешение тук вътре, сред тези стени. “Една книга на Романидис, каза ми той, Романидис ни беше учител”. На новата ни среща следващата седмица, аз държах в ръцете си подвързаната книга на Романидис “Римляни или византийци са отците на Църквата”. Изкачих се, бягайки по стълбите, за да срещна болния ми пациент Николай. Намерих го в стаята седнал на един малък фотьойл, а в ръката си държеше броеница. Подадох в ръцете му книгата. Тя имаше твърди корици, той я разгърна с любов и прочете главите. Радваше се като малко дете.

– Тук съм от три месеца, излизам рядко, нямам къде да отида, не бяха ми носили подарък. Колко се радвам за това, което ми донесе. Този човек донесе вятър на Православие, той повали схоластиката на немската идеология, той показа нашето богатство!!! Това, за което ни говореше старецът Йосиф, той го въведе в университета.

– Кой старец Йосиф?

– Исихаст, старецът пещерняк. Запознах се с него през 1960. Когато отидох на Света гора, в Неа Скити, той ме прие в килията си. Той ме научи да се моля с броеницата цели часове, този световиден, сладък и строг човек. Внимание върху ума, казваше той, първо е нападението на помисъла, след това разговорът с помисъла, а накрая разрешението му!!! Одобрение е смърт, начало на греха, грехът е отровният зъб на смъртта. Внимание, никакъв разговор с помисъла, но трябва да проявяваме бодърстване. Това, което старецът преподаваше емпирично, Романидис го записа, той го подкрепи светоотечески и го препрати по краищата на земята, така че и ние да имаме тази радост, там в Америка. Когато станах свещеник, с първата си заплата изпратих един подарък на стареца Йосиф. Изпратих му калугерски раса, не беше нещо скъпо, увих ги в една сива хартия, написах адреса и ги пратих. След пет години аз го посетих в неговата килия и докато той си седеше, аз видях зад него, на перваза на прозореца, моя подарък недокоснат. Лицето ми незабавно се помрачи. Аз му казах: “Старче, пратих ти подарък с първите си пари, а ти дори не си го докоснал!!!”. А той ми отвърна: “Отче Николае, детето ми, на мен не ми липсва нищо. Аз имам Христа. Нищо не ми липсва. Аз видях подаръка ти, скъсах едно крайче в ъгъла и го видях. Оставих го тук с години, за да ми внушава помисълът да го отворя и забравя за него, но така си спомням за теб. Можех да го подаря на толкова много хора, които идват тук, но аз го оставих за отец Николай. Хайде сега да изпеем втори плагиален, за да се утешиш”. Той ме научи да се моля с броеница за света, за греховете си, и отново с болка за света. Той извършваше всички последования с броеницата с изключение на Божествената литургия.

– Отче, недоумявам как Вие, който познавате толкова свят човек сте изпаднали в тази страст на пиянството. Не Ви ли опази молитвата, не Ви ли помогна да избегнете това изкушение?

– Евангеле, не забравай павловото “стига ти Моята благодат”.

– Знаете ли, Вашият проблем ме скандализира, или поне в началото.

– Скандализира ли те или те изплаши благоразположението на нашата природа? Ти си си самодостатъчен в мислената си чистота и се страхуваш да не би да я загубиш, да не би да направиш някоя грешка и изгубиш доброто мнение за себе си и другите. Интересува те какво ще кажат хората. Братко и приятелю мой, твоята младост е лош съветник, както и при мен някого беше. Опитът от живота и разбирането за благодатта ме убеждават, че който и да съм, каквото и да правя, аз съм обвързан с Христа, казвайки – “помилуй ме Боже, помилуй ме Господи, както знаеш и искаш, помилуй ме”. Както и също казвам на себе си, че всички ще се спасят, а аз ще бъде наказан. Надявам се на Христа и на Богородица. Надявам се на Божията милост, която дарява Рая на тези, които вярват че са недостойни за Рая.
И отново неумолимото време изтече.