ЖИВОТООПИСАНИЕ НА СВЕТИ МАКАРИЙ КОРИНТСКИ*

2051 0
IB_28

IB_28

ИЗ „ДУШЕПОЛЕЗНА КНИГА ЗА ЧЕСТОТО ПРИЧАСТЯВАНЕ СЪС СВЕТИТЕ ХРИСТОВИ ТАЙНИ“
Маргарита Хаджипейкова, превод от сръбски

bogonosci.bg /издател/
София, 2013 г.

Михаил (в монашество Макарий) Нотарас се родил през 1731 г. в Трикала, недалеч от Коринт, в семейството на градски „прокрит”, тоест кмет. Баща му се наричал Георганд (Георги), а майка му – Анастасия. Нотарасите били знатен, аристократичен род. Един от най-известните представители на рода бил Лука Нотарас († 1453), който произхождал от византийския императорски дом на Палеолозите. Той носел титула на Великия Дук, тоест началник на морските сили на Византия. Загинал по време на превземането на Константинопол. Заедно с цялото семейство бил заловен в плен от турците, където пред
очите му били отсечени главите на жена му и децата му, а след това и самият той бил убит. Св. Макарий бил потомък народния брат на Лука, Ангел, който след падането на Константинопол заедно със семейството си се преместил на Пелопонес. Оттогава Нотарасите се установили в района на Коринт. Към рода на Нотарасите принадлежал и свети Герасим (1509-1579), покровител на остров Кефалония. Родственици на св. Макарий били и Йерусалимските патриарси Доситей (1641-1707) и Хрисант († 1731), както и монахът-светогорец, духовният писател Тома Елеавулк Нотарас (ХVІ в.).


Начално образование Михаил получил в своята родна Трикала, при местния свещеник. След това се преместил на намиращия се недалеч от Пелопонес остров Кефалония, където учил при известния учител от тази епоха Евстатий. На този остров се намирали мощите на неговия родственик преп. Герасим Нотарас. Вероятно благодарение на този факт у младия Михаил се зародило влечение към духовния живот, което обаче не срещало разбиране от страна на неговия баща. След учението юношата се завърнал у дома. Тук бащата му му възложил управлението на няколко имения, които принадлежали на семейството. Но Михаил, вместо да събира данъци от селяните, раздавал парите на баща си на нуждаещите се. Това принудило Георганд да освободи юношата от управлението на именията. Така Михаил получил възможността да посвещава цялото си време на молитвата, посещаването на храма, изучаването на Свещеното Писание и творенията на светите Отци, извършвайки, така да се каже, подвиг в света. Но въпреки това той не намирал пълно удовлетворение, чувствайки в себе си призвание за монашество. Решил да напусне бащиния си дом и тайно да отиде в манастир. Като избягал от къщи, той помолил да го приемат в манастира „Голямата пещера” в северната част на Пелопонес. Но в обителта се уплашили от гнева на всесилния Георганд Нотарас и не приели юношата. В резултат на това той бил принуден да се върне вкъщи.
По това време в Коринт било открито училище за народа, но за него не се намерил учител. Михаил се заел с обучението на децата, без да получава никакви пари за това.
През 1764 г. умрял епископът на Коринт Партений, който бил и духовник на Михаил. Както пише биографът на св. Макарий св. Атанасий Париос: „Всички жители на коринтска епархия, свещеници и миряни, богати и бедни, малки и големи в един глас… разсъдили, че Михаил е достоен да поемпастирската грижа за християните в Коринтска епархия”.
Михаил приел монашеско пострижение с името Макарий и отишъл в Константинопол, където бил хиротонисан за епископ през януари 1765 г., на 34-годишна възраст, от патриарх Самуил I Хадзерис (1763-1768; 1773-1774). Като поел катедрата, той много енергично и решително се заел да изправя недостатъците, с които се сблъскал в Коринтска епархия: започнал да се бори с процъфтяващата тогава симония, заставял неграмотните свещеници да се учат, а нежелаещите да направят това запрещавал от служение, прекратил практиката на ръкополагане преди установените от църковните  канони срокове и т. н. Известно е още, например, че той със свои пари закупувал баптистерии за селските храмове, за да се кръщават децата в тях с пълно потапяне. Продължил да отделя особено внимание на народното образование. Открил няколко училища за простия народ. За съжаление, тази плодотворна дейност не продължила дълго.
През 1769 г. в Пелопонес, с подкрепата на Русия, започнало въстанието на гърците против турците. Макарий, заедно с други епископи от окръга, взел активно участие в неговата подготовка. За тази цел той имал редица срещи с руския посланик Георгий Папазолис.
Също така убедил баща си да подкрепи въстанието.
Въпреки това въстанието се провалило. Турците започнали жестоки гонения против участниците в него. Нотарасите, в това число и Макарий, били принудени да се спасяват с бягство. Те се оказали на остров Закинт, на запад от Пелопонес. Това станало през 1770 г. Грижата за бежанците поели жителите на острова. На Закинт Макарий преживял до 1773 г., след което се поселил в манастира на Богородица на остров Хидра, също недалеч от Пелопонес, само че от източната му страна.
Малко преди края на руско-турската война през 1774г. Константинополският патриарх Теодосий ІІ (1769-1773), под натиска на турската Порта, изискал от епископите, които били замесени в Пелопонеското въстание, да напишат молба за доброволно отричане от своите катедри. Макарий отказал да пише такава молба, обяснявайки това с факта, че „свещените канони… заповядват подалият либелум за оставяне (на своята катедра) нито да се нарича епископ, нито да има архиерейски сан”. Действително, според каноничната традиция на Църквата, архиерей, доброволно пожелал да остави своята катедра, се наказва със запрещение да служи. Затова през 1775 г. вече друг патриарх – Софрофий ІІ (1774-1780) – със специално писмо бил принуден да потвърди каноничността на архиерейския сан на Макарий. На Макарий било разреше- но да учи народа и да служи извън пределите на Коринтска епархия, в която той вече не можел да се върне. Тоест към него била приложена такава мярка за наказание като лишаване от катедра, която предполага възможност за извършване на богослужения с разрешението на местния епископ. Но и това по същество била мярка на църковно запрещение, която св. Макарий не заслужавал. Тя била приложена към него не от канонични, а от политически съображения. Лишен от катедра, Макарий не оставил своята дейност на попрището на църковната просвета. Както пише неговият биограф св. Атанасий Париос: „Този богоносен мъж заедно с апостола казва, че ние сме Божии съработници… Затова и ние трябва да се удостоим да бъдем наречени Негови съработници, помагайки на нашите братя християни в делото на спасението на душата, доколкото това е възможно. С такива мисли той, вместо да учи и просвещава само неголяма част от Пелопонес, с цялото си усърдие се заел да помага за спасението, ако е възможно, на всички православни християни”.
В същото време, живеейки на остров Хидра, Макарий имал две срещи, които изиграли важна роля в по-нататъшния му живот. Първо, той се запознал с пребиваващата по това време на острова група монаси-коливади111, за които бил слушал и преди. Второто важно запознанство било с Николай Каливурцис, впоследствие известен като Никодим Светогорец. Както се вижда, Николай бил дошъл на Хидра специално, за да се запознае с Макарий, след като се бил наслушал за неговата добродетелност и ученост.
На Хидра Макарий прекарал около година. В началото на 1795 г. той пътувал до Хиос. Остава неизвестно какво го е накарало да извърши това пътуване. След Хиос, същатагодина, отишъл на Света Гора. Тук, в скита на Предтеча към Иверския манастир, и досега се пази неговият жезъл и местната традиция свидетелства, че известно време той е живял именно в този скит. Впрочем не може да се определи дали това предание се отнася за първото му посещение на Света Гора, за второто през 1777 г. или и за двете.
На Атон Макарий взел живо участие в коливадските спорове, започнали още през 1754 г. Св. Макарий бил умерен коливад: той, например, не смятал за ерес практиката да сеизвършват помени за починалите в неделя, нито привържениците на такава практика – за еретици, както настоявали някои неразсъдливи представители на коливадското движение, въпреки че сам се придържал към извършването на такова поменаване само в определените от църковната традиция дни.
С това бил свързан един инцидент, който станал в края на май – началото на юни 1775 г. Кутлумушкият манастир поканил Макарий да участва в опелото на бившия Алексан-дрийски патриарх Матей (1746-1766). Опелото трябвало да стане в неделя. Макарий, като узнал за това, отказал да участва в опелото. Своя отказ придружил с писмо, в което написал: „Защо предпочитате да извършвате поменаване в неделя, като оставяте другите дни от седмицата и нарушавате уставите на Църквата, които забраняват това? Аз никога не съм извършвал и няма да извършвам поменаване на починалите в неделя!”
Както изглежда, били поканили Макарий с цел да го провокират, знаейки, че той е противник на поменаването на починалите в неделните и празничните дни. Монасите от Кутлумуш нямали нужда да извършват поменаване в неделя.
Когато Макарий отказал, неговото писмо, заедно с тенденциозни коментари, било изпратено на патриарх Софроний ІІ. Макарий решил да напусне Света Гора, желаейки да избегне конфликта. Той отишъл на остров Хиос. Както съобщава св. Атанасий Париос, на Хиос Макарий „получил от Светейшия (патриаршеския трон тогава заемал вече не Софроний, а друг патриарх – Прокопий (1785-1789)) писмо, изпълнено с негодувание, гняв и заплахи”. Текстът на това писмо не се е запазил, както и текстът на ответното послание на Макарий до патриарха, в което той, според същия Атанасий Париос, пише: „Твоите заплахи не вършат добра работа и аз съм готов да претърпя всичко, каквото реши твое Светейшество…”.
Въпреки това св. Макарий не бил осъден от Константинополската патриаршия, както преди това, на 9 юни 1776 г., били осъдени Атанасий Париос, Яков Пелопонески и Агапий Кипърски. До голяма степен това станало, понеже св. Макарий, първо, имал голям авторитет в църковните кръгове и, второ, се отнасял с по-голяма търпимост към антиколивадите и Константинополската патриаршия по този въпрос, която се състояла в това, че поменаване на починалите може да се извършва както в делничните дни и в събота, така и в неделните и празничните дни.
Тази търпимост на св. Макарий позволила на проф. С. Пападопулос да направи извода, че Коринтският митрополит не бил коливад в истинския смисъл на думата, защото, по неговите думи, не се отличавал с никаква полемична дейност, насочена против практиката на поменаването на починалите в неделя, не бил замесен в никакви скандали, свързани с коливадските спорове, и други подобни. Но ние смятаме, че такава гледна точка не отговаря напълно на действителността. Св. Макарий бил коливад, например когато публично отказал да участва в опелото на починалия Александрийски патриарх Матей в неделя. За коливад го смятали и антиколивадите, които му изпратили провокативна покана да вземе участие в същото това опело, а после, когато той отказал да участва в обреда, те, сякаш очаквайки този отказ, веднага изпратили съответната жалба в Константинопол. Св. Макарий не бил нито вдъхновител, нито участник в бурните спорове, разпространили се на Атон, по силата на своя мек характер и своята съзерцателна нагласа.
От друга страна, отъждествяването на коливадите с отделни фанатични полемисти на практиката на поменаване на починалите в неделните дни би било погрешно. Именно вторите по-скоро не принадлежали към коливадите, защото се ръководели не от светоотеческата традиция, а от своите лишени от богословско основание възгледи, което водело до такива крайности, като обвиняването на поменаващите починалите в неделните дни в ерес. Така св. Макарий бил коливад, заедно с много други коливади, като придавал духовна дълбочина на това движение, извеждал го от рамките на преходната злободневност и му придавал характера на значимо за всички епохи духовно явление. По това време, след като прекарал известно време на Хиос, Макарий отишъл на остров Патмос. Тук той се поселил в келия, намираща се недалеч от манастира на св. Йоан Богослов. На Патмос св. Макарий срещнал прогонените от Света Гора коливади: Нифон Хиоски, Григорий Нисирийски и Атанасий Арменец. На Патмос прекарал около година, до средата на 1776 г. Доротей Вулисмас, съвременник на св. Макарий, съобщава, че в библиотеките на Патмос, Хиос и Атон той събирал ръкописи на светоотечески творения. Тоест, в периода от 1775 до 1776 г., първо на Атон, а после на Хиос и Патмос, св. Макарий събирал светоотечески текстове, които залегнали в основата на „Добротолюбие”-то. Вече през 1777 г. предал съставеното от него „Добротолюбие” на Никодим Светогорец.
Непреживял на Патмос и една година, св. Макарий получил писмо от своите братя, в което те го молели да дойде на остров Хидра, за да обсъдят как да разделят наследството, получено от починалия през 1771 г. техен баща. Макарий дошъл на Хидра, а оттук заедно с братята си се отправил към Коринт. Св. Макарий се отказал от своята част от наследството в полза на братята, като при това ги помолил да простят на всички дължници на баща им. Със съгласието на братята, сред които, според преданието, само един – Андрик – се обявил против такова решение, той сам изгорил дълговите разписки. След като уредил домашните си дела, св. Макарий отишъл на Атон. Както изглежда, той отново се поселил в скита на Предтеча към Иверския манастир, в келията на св. Пантелеймон. Известно време живял и в келията на преп. Антоний, близо до Карея, при своя земляк отец Давид. Вероятно по време на второто си пребиваване на Атон, през 1777 г., приел велика схима.
Оттогава вече не извършвал богослужения, а живеел като обикновен монах. На Атон св. Макарий се занимавал със същото, с каквото и преди – събирал светоотечески текстове. За това свидетелства преп. Паисий Величковски в своето писмо до българския старец Теодосий. Свидетелството на Паисий трябва да се смята за достоверно, защото той познавал отблизо св. Макарий, а след своето отпътуване от Света Гора оставил при него своя ученик Григорий, чрез когото редовно общувал с него. И така, ето какво съобщава за св. Макарий преп. Паисий: „(Свети Макарий), след като дойде на Светата Атонска Гора, с неизказано усърдие и преголямо старание търсеше във всички библиотеки на великите свети обители много такива отечески книги, каквито дотогава нямаше при себе си. И преди всичко в библиотеката на преславната и велика Ватопедска обител намери безценно съкровище, тоест книга за съединяването на ума с Бога…”.
По сведения на йеромонах Евтимий, който бил първият библиограф на преп. Никодим Светогорец, св. Макарий, живеейки в келията на преп. Антоний в Карея, поканил при себе си Никодим Светогорец, с когото се бил запознал още на о. Хидра. Малко преди това Никодим бил дошъл на Атон и постъпил в манастира на св. Дионисий. Молбата, с която Макарий се обърнал към Никодим, била следната. Към този момент Коринтският митрополит успял да събере достатъчно материали, посветени на умната молитва, и съставил в чернова сборник, който озаглавил „Добротолюбие”. И ето, Макарий искал Никодим, който, както той се убедил още по време на тяхното съвместно пребиваване на остров Хидра, прите- жавал обширни познания, забележителен филологически дар и, което е най-важно, духовно разсъждение, да редактира този сборник. Преп. Никодим направил обща редакция на текста и освен това написал предисловие и кратки жития на всеки от авторите, чиито текстове били включени в сборника. Освен „Добротолюбие”-то, св. Макарий подготвил и предал за редакция на св. Никодим още един сборник с душеполезни текстове – така нареченият „Евергетинос”. Този сборник бил съставен през единадесети век от монах Павел, основател и първи игумен на Евергетидската обител в Константинопол (†1054). Св. Макарий го привел в ред въз основа на различни ръкописи, най-вече от Кутлумушкия манастир, снабдил го с бележки и го предал на св. Никодим за по-нататъшна обработка. Свети Никодим, както и в случая с „Добротолюбие”-то, редактирал текста и написал предговор към него.
Още една книга, излязла на бял свят благодарение на сътрудничеството между св. Макарий и св. Никодим през този период, била озаглавена „За божественото и свещено често причастяване”. Тя представлявала апология на честото причастяване със Светите Христови Тайни. Този въпрос станал основен във втората фаза на коливадските спорове.
С така подготвените книги св. Макарий напуснал Света Гора. Той отишъл първо на остров Хиос, а след това в град Смирна на малоазиатското крайбрежие. Тук започнал да събира средства за осъществяване издаването на тези книги. Основна подкрепа намерил от страна на един богат представител на аристократичното семейство на Маврокордатите – Йоан. След като събрал необходимата сума, той я изпратил, заедно с ръкописите на книгите, във Венеция, където книгите били издадени няколко години по-късно: „Добротолюбие”-то през 1782 г., а „Евергетинос” и „За честото причастяване” – през 1783 г. Впрочем през 1778 г. Макарий напуснал Смирна и се поселил на остров Хиос. Тук, в района на селището Вронтада, в подножието на планина Епос, той си построил две келии и преустроил неголям параклис в чест на св. Петър. За да построи келиите, св. Макарий имал нужда от помощта на строител, и за да му заплати, сам станал помощник на друг строител, при когото вършел черната работа. Веднъж се случило следното. Един жител на Хиос, който още отпреди познавал св. Макарий, минавал наблизо, когато той носел камъни и бъркал разтвор. Като видял това, човекът се приближил към господаря и му казал, че неговият работник е бившият Коринтски митрополит. Тогава строителят паднал в нозете на Макарий и започнал да му иска прошка за това, че го е поставил да върши такава черна работа.Както съобщава Атанасий Париос, св. Макарий се отдавал на строг пост, вкусвайки малко олио само в събота и неделя. За да не го превъзнасят, той казвал на своите посетители, че не яде олио, защото му вреди. Макарий проявявал разсъдителност в своя подвиг. Така например веднъж един местен жител, Йоан Каменос, го поканил на гости и сложил трапезата. Въпреки че този ден Макарий спазвал строг пост, за да не наскърби домакина, го нарушил и ял това, което му било предложено.
От определен момент Макарий започнал да идва в неделните и празничните дни в енорийските храмове на намиращите се наблизо селища. Тук той не служел, а само произнасял проповеди след Литургията. Свети Макарий живеел в съвършена нищета. Но от време на време му давали определени суми пари, понякога значителни. С тези пари веднага помагал на нуждаещите се. Понякога, когато някой се обръщал за помощ към него, той сам искал пари от своите познати и така помагал на нуждаещия се. Продължавал да събира пари и за издаването на аскетически книги.
Ако в началото на пребиваването на св. Макарий на Хиос почти никой не го безпокоял, то с времето при него започнали да идват все повече и повече хора. Търсейки покой, той решил да напусне острова и да се премести на о. Патмос. Но и тук не намерил желаното уединение и бил принуден да се върне обратно на Хиос. Той решил да се отдаде на още по-строги подвизи. За тази цел намерил недалеч от параклиса на св. Петър неголяма пукнатина в земята, разширил я и се поселил в нея, отдавайки се на още по-строги подвизи.
Но скоро и тук започнали да идват множество хора, които отвличали св. Макарий от молитвата. Тогава той решил да се пресели в друга пещера, на 150 метра от първата.
Така живеел ту в едната, ту в другата пещера. Впрочем това имало следния смисъл. Както отбелязва проф. Пападопулос, подвижниците често си построявали по две келии на неголямо разстояние една от друга. Те правели това с цел когато гледката от едната келия започне да изморява погледа им, да могат да сменят гледката и да си почиват от еднообразието на пейзажа. С тази цел и св. Макарий, като познавач на тънкостите на подвижническото изкуство, живеел в две келии. През 1784 г. св. Макарий пътувал до Света Гора. Тук той се срещнал със св. Никодим Светогорец, на когото бил предал за редактиране трудовете на Симеон Нови Богослов. Тези трудове били издадени във Венеция през 1790 г. със следното заглавие: „Известни трудове на преподобния наш отец Симеон Нови Богослов, разделени на две части, първата от които съдържа слова на Преподобния,… преведени на разговорен език… от духовника Дионисий Загорей… А втората част съдържа други негови поетични слова… Издадено във Венеция от Николай Гликис от Янина”. Така, според титула на изданието, словата в проза на преп. Симеон, съставящи първата част на изданието, са били преведени на разговорен език от Дионисий Загорей. Впрочем Дионисий бил само преписвач и сътрудник на преп. Никодим Светогорец. По-голямата част от труда поел преп. Никодим, както свидетелства за това неговият биограф Евтимий. Изглежда Дионисий помагал на св. Никодим в поправянето на текста. Ето защо, въпреки че само неговото име било споменато в заглавието на изданието, това можем да си обясним или с факта, че св. Никодим поради смирение не искал името му да фигурира в изданието, или с грешка на типографията. Както и в случая с други светоотечески издания, текстът на трудовете на преп. Симеон Нови Богослов бил предоставен на св. Никодим от св. Макарий, който го събрал от различни ръкописи и го съединил в един сборник. Макарий намерил и пари за издаването на трудовете във Венеция. За това съществуват две верни исторически свидетелства. Първото е на Георги Завирас († 1805), който съобщава, че Макарий „дал пари за издаването… и на Симеон Нови Богослов”. Друго важно свидетелство представлява вече споменатото писмо на преп. Паисий Величковски до българския старец Теодосий. Тук той в частност съобщава:
„Не след дълго (Макарий) има намерение да предаде за печат и великата книга на свети Симеон Нови Богослов”.
Живеейки на Хиос, Макарий не изменил на своя обичай, който следвал още докато управлявал именията на баща си да помага на бедните и онеправданите. Така неговият съвременник Георги Завирас съобщава: „Почти невъзможно е да се изброи колко пленници е освободил (Макарий), на колко гладни и болни е помогнал”.
Ще споменем няколко случая на неговата щедра благотворителност. Така например той оказал значителна подкрепа на деятеля на гръцкото Просвещение, Адамантис Кораис (1748-1833), когато този юноша учел в Монпелие (Montpellier).
Той помогнал на стареца Нифон-коливад (1736-1809) да построи на остров Икарий манастира Благовещение. През 1779 г. посетил този манастир и прекарал известно време в него.
Също така, живеейки на Хиос, св. Макарий приел важното служение „наставник на мъчениците”. В Османската империя християните не били преследвани за своите християнски убеждения. Било им позволено да се придържат към своята вяра, без да се страхуват за живота си. Със заплаха от смъртно наказание било забранено само преминаването от исляма в християнството. Този закон бил главната причина за мъченическата смърт на гръцките новомъченици. Тяхната история в много отношения е типична. В някакъв момент те извършвали престъпление против законите на Османската държава: кражба, грабеж, прелюбодеяние и други подобни. Единствената възможност да избегнат законното наказание била преминаването от християнството в исляма. Така много от тях приемали исляма и се освобождавали от наказание.
След време някои се разкайвали за измяна на своята вяра и желаели да се върнат в християнството. Но според турските закони за това ги заплашвало смъртно наказание. Мнозина, искайки да го избегнат, се премествали на отдалечени места, където никой не ги познавал, и живеели там като християни.
Но някои, желаейки докрай да изкупят вината на отричането, решавали публично да обявят своето връщане обратно в християнството. Съдията, пред когото обявявали своето решение, можел да им наложи само една присъда – смърт. Известно време преди смъртното наказание те били държани в затвора, където при тях относително свободно можели да идват роднини, познати и свещеник, който да ги напътства преди смъртта. Такива свещеници – наставници на мъченици – се избирали измежду най-достойните клирици. Те изповядвали и причастявали осъдените, укрепявайки ги за мъченически подвиг. На гръцки дори има специална дума за тях: „алиптис” (αλείπτης Μαρτύρων).
Трябва да отбележим, че както подвигът на новомъчениците, така и наставничеството на идващите при тях свещеници, далеч не винаги срещали необходимото разбиране както сред обикновения народ, така и сред църковната йерархия и клира, много представители на който не само възпрепятствали мъченичеството, но и избягвали да напътстват вече осъдените на смърт християни. Така св. Атанасий Париос споменава за случай, когато един желаещ да се върне от исляма в лоното на Църквата дошъл в една митрополия, за да попита какво да прави, и си отишъл оттам с празни ръце. Негативно отношение както към онези християни, които се решавали на мъченически подвиг, така и към свещениците, които ги наставлявали, имало и в кръговете на Константинополската патриаршия. Така например Мануил Гедеон, историк на новия период на Гръцката Църква, изразявайки отношението на някои кръгове на патриаршията, нарича новомъчениците „неразумни”, а техните наставници „фанатици”. И така, наставник на мъчениците бил и св. Макарий. Във връзка с това му се налагало не само да се излага на постоянна опасност от страна на турските власти, но и да търпи или неразбиране или дори откровено осъждане от страна на някои църковни кръгове. Въпреки всичко това, той продължавал да идва в тъмниците при осъдените на смърт християни.
Много често властите, знаейки за намеренията на Макарий, не го допускали при осъдените. Тогава му се налагало да оклеветява себе си например като длъжник на данъци, за да го вкарат в затвора и така да може да общува с новомъчениците.
Както съобщава св. Атанасий Париос, той „не само казвал пет-десет ободрителни думи и ги развързвал от греховете, но и много дни ги държал близо до себе си, подготвяйки ги с пост, молитви, коленопреклонения, сълзи и стенания, докато в душите им не се разгори огънят на божествената любов”.
В някои случаи такова наставничество било решаващо. Така например новомъченик Теодор Византиец (†1795), въпреки първоначалното си желание да пострада за Христа, впоследствие бил обзет от страх пред смъртта. Но, укрепен от св. Макарий, той „се устремил като елен към водни извори, за да се удостои със смърт за Христа”. В друг случай, с новомъченик Димитрий Пелопонески (†1803), св. Макарий също положил немалко усилия, за да разгори в него желание да пострада за Христа. Освен всичко това, се наложило да учи Димитрий на основите на вярата. Освен споменатите двама, св. Макарий подготвил за мъченичество и св. Полидор Киприот (†1794) и „други, у които разпалил желание да се подвизават за вярата”, чиито имена не знаем.
Като наставник на мъчениците, св. Макарий бил свидетел на техния подвиг и мъжество, които често били невидими за другите. Освен външната решимост да пострадат за Христа, той виждал и тяхната вътрешна борба, в резултат на която те вземали трудното решение да пожертват живота си за Христа. Той описва мъжеството на мъчениците в писмата си до техните близки, утешавайки и убеждавайки ги с твърдост и вяра да понасят загубата на близкия човек. Запазени са пет такива писма.
Подвигът на новомъчениците бил описан от св. Макарий и в техните жития, съставени от самия него. Причината, поради която св. Макарий съставял жития на новомъчениците, била не само в това да прослави техните страдания, но на първо място, да даде на християните пример за вярност към Христос и Църквата, опитвайки се поне в известна степен да предотврати процеса на ислямизирането на православното население на Османската империя, който и в епохата на св. Макарий вървял с пълна сила.
Написаните от него жития на новомъчениците били включени в сборник, който той озаглавил „Нов Лимонарий” (Νέον Λειμωνάριον). Това название било взето от Йоан Мосх (545 (552) – 619) – автор на книга, известна като „Лимонарий”112. За написването на житията на новомъчениците свети Макарий използвал сведенията, получени от самите тях, напътствайки ги преди смъртта. Използвал и разкази на хора, които са ги познавали, запазени в различни архиви и т. н. Освен житията на новомъчениците в „Новия Лимонарий” били включени и жития на други светии, непубликувани дотогава. Св. Макарий открил ръкописи с тези жития в библиотеките на Атон, Патмос, Хиос, заедно с аскетическите трактати. В сборника били включени и разкази от житията на светиите за назидание на верните. Свети Макарий работил над „Новия Лимонарий” през целия си живот. В последните години той привлякъл към съставянето на сборника своя ученик Никифор (1750-1821), който впоследствие също бил причислен към лика на светиите (паметта му се чества на 1/14 май). През 1803 г. преп. Никифор Хиоски се поселил в келията на св. Георги – недалеч от келията на св. Петър, в която живеел св. Макарий – и можел постоянно да общува със своя учител, занимавайки се под негово ръководство, освен с всичко друго, и със съставяне и редактиране на житията.
Св. Макарий, чувствайки, че няма да успее да завърши започнатия от него труд, възложил завършването му на преп. Никифор. След смъртта на св. Макарий в „Новия Лимонарий” били внесени някои допълнения както от св. Никифор, така и от св. Атанасий Париос. Св. Никифор направил окончателната редакция на текста и през 1819 г. книгата излязла на бял свят. Тя била отпечатана във Венеция със следното заглавие: „Нов Лимонарий, съдържащ древни и нови свидетелства, както и жития на преподобните, събрани от вечнопаметния Атанасий Париос, и хвалебни последования на различни новомъченици, съставени от Никифор Хиоски. Настоящото първо издание е осъществено… във Венеция от Пан Теодосий, 1819”. Така например св. Атанасий Париос, преди да издаде своето „Кратко изложение или Сборник с Божествените догмати на вярата” (Лайпциг, 1806 г.), се обърнал към св. Макарий, за да провери този текст от богословска гледна точка, което било посочено и на титула на книгата.
Друг пример за това какъв богословски авторитет имал св. Макарий, е молбата, отправена към него, както и към св. Атанасий Париос и Доротей Вулисмас, от Константинополския патриарх Неофит VІІ (1789-1794, 1798-1801), който ги помолил да проверят дали знаменитият „Пидалион” на Никодим Светогорец съответства на православното вероучение и каноничната традиция.
Св. Макарий отделял голямо внимание и на издаването на богословски книги, с цел просвещаването на народа. Така например той съдействал за издаването на „Православно учение или съкратено християнско богословие” на Московския митрополит Платон (Левшин) на гръцки език. Самият той, противно на мнението на някои изследователи, не е вземал участие в превода на тази книга, защото не знаел нито немски, нито френски, от които тя била преведена на гръцки. Неговата помощ се състояла само в намирането на средства за осъществяването на изданието.
Така, в духовни подвизи, пастирски и писателски трудове св. Макарий прекарал най-плодотворната част от живота си, подвизавайки се в своите малки пещерички на остров Хиос. Наближавали последните месеци от живота му. В първите дни на септември 1804 г. бил поразен от паралич, в резултат на което пострадала цялата дясна страна на тялото му. През целия период на боледуването му с него били най-близките му ученици: Нил Калогном и Никифор Хиоски. Той всеки ден се причастявал със Светите Тайни, подготвяйки се за смъртта. На 17 април 1805 г. се упокоил в Господа. На същия ден, 17/30 април, Църквата празнува неговата памет. Служба на св. Макарий съставил преп. Никифор Хиоски. Тя била издадена през 1863 г. от йеромонах Йосиф Хиоски заедно с написаното от св. Атанасий Париос житие.


* Източник: IconSV.ru.

111 Вж. бел 1.

112 На български: „Духовни полета”, С. 1993. – Бел. прев.