Жизнена връзка

839 0
vruzki

Автор: архим. Павел Пападопулос
Превод: Константин Константинов

Днес прочетохме една от притчите (Лука 14:16-24; Мат. 22:1-14), които нашият Господ Иисус Христос изрекъл – притчата за голямата вечеря. Един човек приготвил голяма вечеря и поканил мнозина, за да съучастват в тази вечеря на радостта. Един след друг обаче те отказали поканата; един изтъкнал като претекст грижата за своята съпруга, друг за своята нива, а трети петте чифта волове, които закупил.

Под пет чифта в притчата се имат предвид петте чувства. С други думи падането на човека в плена на своите сетива и всекидневни грижи му пречи да пристъпи към тази вечеря, към вечерята на царството небесно. Към вечерята, на която се принася Господнето Тяло, Тялото на нашия Господ. Църквата се определя главно като дом и най-значимото нещо, което можем да направим в един дом е ние хората да влезем в съприкосновение и връзка. Това съприкосновение и връзка се изразяват главно чрез вечерята, чрез храната, чрез трапезата. Тази трапеза се споменава и като царство небесно, защото царството небесно е възможността да се храним от Божията любов. Божията любов е вкусване, тя е храна, тя е усещане и радост. Царството небесно не е изолирано състояние, то не е индивидуална процедура; всеки да пристъпва самичък и да вкусва Бога, да се наслаждава на даровете и на възнаграждението за своите трудове и дела. Царството небесно е възможността да влизам във връзка в Христос с другия, то е съвместното съществуване в Христос с другия и оттук това съвместно съществуване и връзка не могат да се изразят с нещо друго по-силно освен с понятието за вечеря. Следователно не може всеки самичък, индивидуално, да се наслади на царството небесно, а само кинонийно, общежитийно и това се изразява най-вече чрез трапезата. Трапезата предава символично понятието за откриване, за разкъсването на самотата на човека и на неговата възможност да се открие за Божията любов.

Имаме притчата за голямата вечеря. Човекът обаче не понася заедността, не понася трапезата. Иска да спечели самичък, иска да се обърне към семейството си, към жена си, иска да се обърне към своите неща, към своята професия. Виждате, че нашето затруднение е именно това «как да разбием границите на нашия индивидуализъм?» И цeлият този порядък и самото усилие на човека да съществува индивидуално е всъщност удар срещу тялото на Църквата, бидейки усилие за индивидуално благоговение, индивидуално благочестие и подхранване на навиците.

Борбата не е просто човекът да надделее над своите страсти, а да ги овладее чрез връзката с Христос и другия. Това не е една изкуствена аскеза, тоест човек да се покачи на едно друго равнище, усъвършенствайки своя ум и сърце. В Тялото Христово не може да стане понятно усъвършенстването на ума и сърцето, ако то не преминава през връзката. По-точно във връзката с Бога и с ближния това усъвършенстване се показва като истинно или лъжливо. Тежък удар срещу Тялото на Църквата и знак за секуларизация в пълния смисъл на думата се извършва, когато човек пренебрегва трапезата и се обръща към една индивидуална молитва, в която търси усещане за наслада и доволство, които дори смята за духовни. Това не е духовна, а психологична наслада, за да може молещият да се почувства  хубаво. Ние казваме «ходя на църква», но ако направим една анкета и попитаме хората «защо ходите на църква?», един голям процент ще кажат «защото се чувствам хубаво». Не това е същността. На църква ходим, не за да се почувстваме хубаво, а отиваме, за да видим нашата реалност, която е грозна, и да преодолеем тази грозота. Не като поставяме една инжекция, не като нахъсваме нашия душевен организъм с мелодии и картини, а бидейки причастни на вечерята на Царството. Тогава и мелодиите и образите ни водят до тази възможност, до това, че царството небесно и Христос е трапеза. Този, който се храни от Божията благодат и любов не може да не чувства нуждата да се храни и от присъствието на другия, но едновременно и да храни присъствието на другия.

Оттук, за какво говори този отказ на хората в притчата? Единият, казва, бил женен, другият имал чифт волове, трети имал нива, която купил и трябвало да провери. Тоест всички били завършени хора, били активни хора. Когато тези завършени хора не пристъпили, угостителят избрал несъвършените, немощните, бедните, и когато установил, че има още място, заставил да дойдат и тези, които били «извън оградата», т.е. тези, които били извън границите на Църквата.

Това какво означава? Завършените хора са кръстените, «порядъчните», т.е. ние. Ние обаче какво правим? Ние сме «наред» символично, защото сме кръстени и можем да спазваме някои пости, да вършим някой и друг духовен труд и така да се чувстваме сигурни. Толкова сигурни, че смятаме за наше право волята ни да се съсредоточава върху нашата жена, върху нашия мъж, върху нашите грижи. Оттук какво става? Всички тези неща не функционират в съчетание помежду си, а едното отменя другото и накрая оставаме с едното. Наричаме се просто християни или духовни хора, но същността ни се определя от степента, в която сме свързани с материалната реалност и по начина, по който протича всекидневието ни.

Имаме и «незавършените» хора. Съществуват и «немощните», т.е. тези, които търсят Бога и не са Го намерили. Съществуват също и несъвършените, тези, които разбират, че това, което живеят не ги изпълва, но не знаят накъде да се обърнат. И техният недостатък е, че не са намерили Христовото име. Христос обаче вижда тяхното сърце и ги принуждава да влязат. Той ги води на тази вечеря донякъде насила, защото смиреният човек,  този, който разбира, че има нужда от храна, той ще пристъпи.

Докато ние смятаме, че сме просветлени. Обаче не сме просветлени, а мними хора, които сме се нагодили, и в крайна сметка с течение на времето изтляхме в нас и обожествихме нашата жена, съпружество, връзка, т.е. нашата професия и имоти. Ние може да носим името християни, но се храним с всекидневието на нашето аз. Така се получава «късо съединение», изгаряме и настъпва преумора. И християнинът днес е един мъртъв християнин и никого не вдъхновява, дори самия себе си.

След това в притчата се казва, че след като имало още място, Господ принудил да влязат на вечерята и тези, които били „извън оградата”. По коя причина? Защото те още не са познали Домакина. Така Бог донякъде ги „принуждава”, като все повече открива Себе Си. Не ги дърпа насила, но когато Христос се яви вече живо като светлина, по един свръхестествен начин, това е един вид принуждение. Хората не са чули, не са видели, не са способни по човешки да разберат, но имат разположение, ако ще да са извън Църквата. И Господ ги принуждава (да влязат), като все повече им открива Себе Си, но без да им отнема свободата. Бог това прави.

Най-накрая трябва да разберем, че нашата радост е връзката, която се изразява чрез яденето и пиенето. Яденето и пиенето са участие в Божията любов. Както, когато имаш (едновременно) двама любовника, любовта ти към единия намалява и накрая не си влюбен в никого и следователно не вкусваш връзката правилно, така е и с Бога. Бог иска тази изключителност – нашата обич и любов да се обръщат към Него. Това е яденето и пиенето.

Всяко нещо или събитие се отсъжда дали е грях съобразно възможността да се насади в Тялото Христово, за да се обезтлени. Храната, връзката, любовта и другите неща, които терзаят човека по отношение на тяхното нравствено или безнравствено съдържание, стават грях, защото не можем да ги насадим в Тялото Христово, за да се обезтленят. И какво представляват? Погребални събития! Стават причини за смърт. Те трябва да се насадят в Тялото Христово, за да станат причини за Възкресение.

Причина за моето възкресение може да е храната, когато става дар на любов чрез Христос към ближния.  И връзката може да стане опит от Възкресението, ако я насадя във връзката ми с Христос, което означава да функционирам с нагласа за откриване към другия, с желание да се жертвам за него, да отдам моите права „в любов и свобода” на другия. Да му дам моето пространство, за да може да диша, да го накарам да се почувства уютно и удобно. Да се почувства другият велик, значим и ценен.

Това е един акт на Христос, то е една възможност. Ако човекът го направи със своите сили, ще се подлуди. Но ако го прави чрез Божията любов, с която се храни, ще се развие, ще се освободи още повече и ще се обогати още повече.

Затова цялата работа е нашият ум да се съсредоточи в тази вечеря на Царството небесно, което означава да се храним от Божията любов. Тогава ще имаме възможност, навярно и от само себе си, целият ни живот да се включи в Тялото Христово и да се обезтлени. Така ще разберем, че това не са  враждуващи и непримирими неща, а възможности за съработничество. Нещата за Христос и Христос за нещата.