Защо не се страхувам от смъртта

2287 0
mitropolit-antonii

Автор: митрополит Антоний Сурожки
Превод: Татяна Филева

Помолиха ме да кажа нещо за смъртта – за подготовката за нея и за това как можем да мислим за смъртта и да я посрещнем. В заключение бих искал да поговоря за някои обреди на православната църква, свързани със смъртта, за това какво става с тялото на починалия и как се отнасяме към това тяло, което е било проводник на всичко, което е вършела душата.

Паметта за смъртта

Като начало ще се опитам да разколебая отношението към смъртта, изработило се у съвременния човек: страх, отхвърляне, чувство, че смъртта е най-лошото, което може да ни се случи, и че трябва с всички сили да се стремим да оцелеем, дори ако оцеляването има много малко общо с истинския живот. В древността, когато християните били по-близо до своите езически корени, и до вълнуващия ги, разтърсващ опит на обръщането, до откровението в Христос и чрез Него – до живия Бог, за смъртта говорели като за раждане във вечния живот. Възприемали я не като край, не като окончателно поражение, а като начало. Ето защо древните християни толкова често си напомняли един на друг за смъртта с думите: „Помни смъртта!“. Ето защо в молитвите, предадени ни като скъпоценно наследство от Йоан Златоуст, има стихове, в които молим Бог да ни даде памет за смъртта. Когато съвременният човек чува подобни думи, той обикновено реагира с отхвърляне, с отвращение. Означават ли тези думи, че трябва да помним, че смъртта, подобно на дамоклев меч, виси над нас на косъм и празникът на живота може във всеки момент да свърши трагично и жестоко? Тези думи представляват ли напомняне при всяка радост, че тя непременно ще отмине? Значат ли те, че ние се стремим да помрачим светлината на всеки ден със страха от предстоящата смърт? Древните християни не са имали такова усещане. Те са възприемали смъртта като решаващ момент, в който ще свърши времето за действие на земята, което ще рече, че трябва да бързаме да изпълним на земята всичко, което е по силите ни. А целта на живота, особено в разбирането на духовните наставници, е била всеки от нас да се превърне в онази истинска личност, която е замислена от Бога, т.е. според силите си да се приближим към онова, което апостол Павел нарича пълна възраст на Христовото съвършенство, да станем истински, неизкривен образ Божи. В едно от своите послания апостол Павел казва, че ние трябва да ценим времето, понеже дните са измамни. И действително, нима времето не ни лъже? Нима не прекарваме дните на живота си така, като че набързо пишем черновата на живота, която някога ще препишем начисто; като че само се готвим да строим, само натрупваме онова, което по-късно ще създаде красота, хармония и смисъл? Така живеем от година на година, без да правим изцяло, в пълнота онова, което бихме могли да сътворим, защото се успокояваме, че има още време, ще го завършим по-късно, че можем да го направим по-нататък и все някога ще напишем беловата.

Годините обаче минават, а ние не правим нищо – не само защото идва смъртта и ни пожънва, а и защото на всеки следващ етап от живота си ставаме неспособни да направим онова, което сме били способни да направим някога. В зрелите си години не можем да осъществим прекрасната и пълна със съдържание младост, в старостта пък не можем да покажем на Бога и света онова, което сме могли да покажем в зрелите си години. Има време за всяко нещо, но когато времето е отминало, вече е невъзможно да осъществим някои неща. Неведнъж съм цитирал Виктор Юго, който казва, че в очите на младежа има огън и в очите на стареца трябва да има светлина. Яркото горене затихва, настъпва времето, когато може да светиш, но когато е дошло време да бъдеш светлина, вече е невъзможно да направиш онова, което е могло да бъде направено в дните на горенето. Дните са лукави, времето е измамно. И когато се казва, че трябва да помним смъртта, това се казва не за да се страхуваме от живота, а за да живеем пълноценно, така, както бихме живели, ако осъзнавахме, че всеки миг е единственият за нас, така че всеки момент от нашия живот трябва да бъде съвършен, да бъде връх на вълната, не поражение, а победа. Когато говоря за поражението и победата, нямам предвид външния успех или неговото отсъствие. Имам предвид вътрешното развитие и израстване: способността да постигнем съвършенство и пълнота в дадения момент.

Ценността на времето

Помислете си какъв би бил всеки момент от живота ни, ако знаехме, че той може да бъде последен, че този момент ни е даден, за да достигнем някакво съвършенство, че думите, които произнасяме, са нашите последни думи и поради това трябва да изразяват цялата красота, цялата мъдрост, цялото знание, но също така и на първо място – цялата любов, на която сме се научили през живота си, независимо дали е кратък, или дълъг. Как бихме общували с другите, ако настоящият миг е единственият, с който разполагаме, и ако в този миг трябва да се въплъти цялата ни любов и грижа? Тогава бихме живели с цялата си напрегнатост и вглъбеност. И ние рядко осъзнаваме какво е настоящият миг. Преминаваме от минало в бъдеще и не преживяваме настоящия момент реално и в пълнота. Достоевски в своя Дневник разказва за това какво се случило с него, когато, осъден на смърт, стоял пред наказанието – как стоял и гледал около себе си. Колко великолепен бил светът, колко чудесен бил въздухът, който дишал, и колко прекрасен – светът наоколо, колко скъпоценен – всеки миг, докато бил още жив, макар и на границата на смъртта. „О – казал той в този миг, – ако ми бяхте дарили живот, не бих изгубил нито един миг от него…“ Животът му бил даден – и колко много от него било прахосано! Ако осъзнавахме това, как мислите бихме се отнасяли един към друг, как бихме се отнасяли към самите себе си? Ако знаете, че човекът, с когото разговаряте, може всеки момент да умре и че гласа ви, думите ви, движенията ви, отношението ви към него, намеренията ви – всичко това ще бъде последното, което той ще възприеме и ще отнесе във вечността, колко ли внимателно, грижливо, с каква любов бихте се отнесли към него!… Опитът показва, че пред лицето на смъртта се заличава всяка обида, огорчение, взаимно неприемане. Смъртта е твърде голяма в сравнение с това, което би трябвало да бъде нищожно, дори и в рамките на временния живот. Така смъртта, мисълта и паметта за нея, сякаш са единственото, което придава висш смисъл на нашия живот. Да живееш с мисълта за смъртта, означава да живееш така, че да осъзнаваш, че смъртта да може да дойде във всеки момент и това трябва да бъде моментът, в който сме на гребена на вълната и нашите последни думи да не бъдат безсмислени, нашето последно движение да не бъде лекомислен жест. Онези от нас, на които се е случвало да живеят известно време с умиращ човек, с човек, който е осъзнавал, подобно на нас, приближаването на смъртта, вероятно са наясно какво значение има присъствието на смъртта за човешките взаимоотношения. То значи, че всяка дума трябва да съдържа цялото благоговение, цялата красота, цялата хармония и любов, които сякаш са спели в тези отношения. Значи, че няма нищо, което да е твърде дребно, защото всичко, колкото и дребно да е то, може да бъде или израз на любовта, или нейното отрицание.

Лични спомени: смъртта на майка ми

Моята майка в продължение на три години гаснеше от рак. Операцията се оказа неуспешна. Докторът ми съобщи това и добави: „Но Вие, разбира се, няма да кажете нищо на майка си“. Аз отговорих: „Разбира се, ще ѝ кажа“. И го сторих. Спомням си, че отидох при нея и казах, че лекарят се е обадил и е казал, че операцията е неуспешна. Ние помълчахме, а после майка ми каза: „Значи, аз ще умра“. Аз отговорих: „Да“. И след това останахме заедно в пълно мълчание, общувайки без думи. Струва ми се, че нищо не „обмисляхме“. Стояхме пред лицето на нещо, което влезе в живота ни и преобърна всичко в него. Това не беше призрак, не беше зло и ужас. Това беше нещо окончателно, с което ни предстоеше да се сблъскаме, и още не знаех как ще изглежда то. Останахме дълго в мълчание, точно толкова, колкото беше необходимо на чувствата ни. А после животът продължи. Но в резултат на това се случиха две неща. Едното е, че в който и да било момент и аз, и майка ми не бяхме зазидани в лъжа, не се налагаше да играем, не останахме без помощ. Никога не се налагаше да влизам в стаята на майка ми с усмивка, в която имаше лъжа, или с лъжливи думи. В никой момент не ни се наложи да се преструваме, че уж животът побеждава, че уж смъртта и болестта отстъпват, че уж положението е по-добро, отколкото е в действителност, когато и двамата знаем, че това не е истина. И в никой момент не бяхме лишени от взаимна подкрепа. Имаше моменти, когато майка ми чувстваше, че има нужда от помощ. Тогава тя ме викаше, аз отивах и ние разговаряхме за нейната смърт, за моята самота. Тя дълбоко обичаше живота. Няколко дни преди смъртта си ми каза, че е готова да страда още 150 години, само и само да живее. Обичаше красотата на настъпващата пролет. Ценеше нашите отношения, тъгуваше за нашата раздяла: Oh, for the touch of a vanished hand and the sound of a voice that is still[1]. Понякога, в други моменти, изпитвах непоносима болка от раздялата. Тогава отивах и разговаряхме за това, майка ми ме подкрепяше и ме утешаваше пред прага на наближаващата своя смърт. Нашите отношения бяха дълбоки и истински, в тях нямаше лъжа, затова в тях можеха да се вместят и най-дълбоките истини. Освен това имаше още една страна, за която вече споменах. Тъй като смъртта стоеше близо до мен и можеше да дойде всеки момент и тогава щеше да бъде късно да поправя каквото и да било, трябваше във всеки миг да изразявам всичко, при това колкото се може по-съвършено и пропито с благоговение и любов, с които бяха пълни нашите отношения. Само смъртта може да изпълни с величие и смисъл всичко, което изглежда някак дребно и незначително. Как подаваш чашата чай на подноса, с какво движение оправяш възглавницата зад гърба на болния, как звучи гласът ти – всичко това може да стане израз на дълбочината на вашите отношения. Ако е прозвучала фалшива нотка, ако се е появила пукнатина, ако нещо не е както трябва – това трябва да бъде поправено веднага, защото няма никакво съмнение, че след малко може да се окаже твърде късно. И това отново ни изправя пред лицето на истината за живота с такава острота и яснота, каквито не може да ни даде нищо друго.

Твърде късно ли е?

Това е много важно, тъй като слага отпечатък върху нашето отношение към смъртта изобщо. Смъртта може да се превърне в предизвикателство, позволяващо ни да израстваме до своята пълна мяра, в постоянен стремеж да бъдем всичко онова, което можем да бъдем – без никаква надежда, че ще станем по-добри след време, ако днес не се стараем да постъпваме както подобава. Отново Достоевски, разсъждавайки за ада в „Братя Карамазови“, казва, че адът може да бъде изразен с две думи: „Твърде късно е!“. Само паметта за смъртта може да ни позволи да живеем така, че никога да не се сблъскваме с тези страшни думи, ужасяващи със своята очевидност: твърде късно е. Късно е да изречем думите, които сме могли да кажем. Късно е да направим движението, което е можело да изрази нашите отношения. Това не означава, че не можем да направим нищо, но то вече ще бъде направено иначе, на по-висока цена, с цената на по-голяма душевна мъка. Бих искал да илюстрирам думите си, да ги поясня с примери. Преди известно време при мен дойде възрастен човек на повече от осемдесет години. Той търсеше съвет, защото вече не можеше да понася мъката, с която живееше шестдесет години. По време на гражданската война в Русия той беше убил своята любима. Те много се обичали и се готвели да се оженят, но по време на престрелка тя неочаквано се показала навън и той ненадейно я застрелял. И шейсет години не можел да намери покой. Той не само прекратил живота, който му бил безкрайно скъп, но и прекратил живот, който разцъфвал и бил безкрайно скъп за любимото му момиче. Каза ми, че се молел, искал прошка от Господа, ходел на изповед, каел се, получавал разрешителна молитва и се причастявал – правел всичко, което му подсказвало въображението, обръщал се към когото смятал за необходимо, но така и не намерил покой. Обзет от топло състрадание и съчувствие, аз му казах: „Вие сте се обръщали към Христос, Когото не сте убили, към свещениците, на които не сте причинили вреда. А защо никога не сте си помисляли да се обърнете към девойката, която сте убили?“. Той се изуми. Нали Бог дава прошка? Нали само Той единствен може да прощава греховете на хората на земята… Разбира се, това е така. Но аз му казах, че ако девойката, която е убил, му прости, ако тя се застъпи за него, то дори Бог не може да остане равнодушен към нейната прошка. Предложих му след вечерните молитви да ѝ разкаже за шейсетте години душевни страдания, за опустошеното сърце, за преживяната от него мъка, да я помоли за прошка, а след това и за застъпничество пред Господа – да измоли покой за сърцето му, ако вече му е простила. Той така и направи – и покоят настъпи… Това, което не е било извършено на земята, може да бъде изпълнено. Това, което не е било завършено на земята, може да бъде изцелено по-късно, но може би с цената на дългогодишно страдание и угризения на съвестта, със сълзи и мъки.

Смъртта като отдалеченост от Бога

Когато мислим за смъртта, ние не можем да мислим за нея еднозначно: било като тържество, било като скръб. Образът, даден ни от Бог в Библията, в Евангелията, е много по-сложен. Накратко казано: Бог не ни е създал за смърт и унищожение. Той ни е създал за вечен живот. Призвал ни е за безсмъртие – не само за безсмъртието на възкресението, но и за безсмъртието, което не е познавало смъртта. Смъртта е възникнала като следствие от греха. Тя се е появила, защото човекът е изгубил Бога, отклонил се е от Него, започнал е да търси пътища, където би могъл да постигне всичко без Бога. Човекът се е опитал сам да придобие онова знание, което е могло да бъде придобито чрез причастност към Божието знание и мъдрост. Вместо да живее в тясно общение с Бога, човекът е избрал самотата, независимостта. Един френски пастор в своите писания казва, че в този момент, когато човекът се отклонява от Бога и започва да гледа пред простиращата се пред него безкрайност, Бог изчезва за него, и тъй като Бог е единственият източник на живота, на човека не му остава нищо друго, освен да умре. Ако се обърнем към Библията, може да останем поразени от нещо, отнасящо се до съдбата на човечеството. Смъртта дошла, но тя не завладяла човечеството веднага. Каквато и да била в цифри обективната продължителност на живота на първите велики библейски патриарси, ние виждаме, че броят на дните им постепенно се съкращава. Смъртта идвала, въпреки че все още се пазела и силата на живота; но от поколение на поколение смъртта на грешните хора все повече съкращавала човешкия живот. Така че в смъртта има трагедия. От една страна, смъртта е чудовищна, смърт не трябва да има. Смъртта е следствие от нашата загуба на Бога. Но смъртта има и друга страна. Безкрайна отдалеченост от Бога, хиляди и хиляди години живот без никаква надежда, че тази отделеност от Бога ще има край – това би било по-ужасно в сравнение с разрушаването на нашия телесен състав и края на този порочен кръг. Смъртта има и друга страна: колкото и тесни да са нейните врати, това са единствените врати, позволяващи ни да избегнем порочния кръг на безкрайната отдалеченост от Бога и пълнотата, позволяващи ни да се изтръгнем от тварната безкрайност, в която няма пространство, за да станем отново участници в Божествения живот и в крайна сметка – участници в Божествената природа. Затова апостол Павел е могъл да каже: животът за мен е Христос, а смъртта е придобивка, защото, живеейки в тяло, аз съм отделен от Христос… Затова на друго място казва, че за него да умре, не означава да се съблече, да свали от себе си временния живот. За него да умре, означава да се облече във вечността. Смъртта не е край, а начало. Тази врата се отваря и ни допуска в пространството на вечността, която би била завинаги затворена за нас, ако смъртта не ни освобождаваше от робството на земята.

Двойствено отношение

В нашето отношение към смъртта трябва да има две страни. От една страна, когато умре човек, ние имаме пълно право да бъдем съкрушени. Можем да гледаме с ужас на това, че грехът е убил човека, когото обичаме. Можем да отказваме да приемем смъртта като последна дума, като последно събитие в живота. Ние сме прави, когато плачем над починалия, защото смърт не бива да има. Човекът е убит от злото. От друга страна, може да се радваме за починалия, защото за него е започнал нов живот – живот пространен, без ограничения. И въпреки това можем да плачем за себе си, за нашата загуба и нашата самота, но в същото време трябва да се научим на това, което още в Стария завет е казано: любовта е силна като смъртта – любовта, която не позволява да избледнее споменът за любимия, любовта, която ни дава право да говорим за нашите отношения с любимия не в минало време („Аз го обичах, ние бяхме толкова близки“), а в сегашно („Аз го обичам, ние сме толкова близки“). В този смисъл може да се каже, че в смъртта има някаква двойственост. И ние, ако действително сме Христов народ, нямаме право, поради това, че сме дълбоко ранени от загубата и осиротели в земния смисъл на думата, да не забележим началото на вечния живот за починалия. В смъртта се съдържа силата на живота, достигаща и до нас. Ако ние признаваме, че нашата любов принадлежи на миналото, това значи, че вярваме, че животът на починалия се е прекратил. Но когато се налага да признаем, че сме невярващи, безбожници в най-дълбокия смисъл на думата, тогава трябва да погледнем на целия този въпрос от съвсем друга гледна точка: ако няма Бог, ако няма вечен живот, тогава настъпилата смърт няма никакво метафизично значение. Това е просто естествен факт. Победили са законите на физиката и химията, човекът се е върнал в битието, в кръговрата на природните елементи – не като личност, а като частица от природата. Но при всички случаи трябва да погледнем честно в очите своята вяра или невярата си, да заемем определена позиция и да постъпим както подобава.

Още лични спомени

Трудно, почти невъзможно е да говорим дистанцирано за въпросите, отнасящи се до живота и смъртта. Затова аз ще говоря лично, може би по-лично, отколкото би се харесало на някои от вас. В своя живот ние се сблъскваме със смъртта не толкова като тема за размисъл, а по-скоро при загубата на близки хора – наши собствени или на някой друг. Този опит, който придобиваме по косвен начин за смъртта, ни служи като основа за следващите размисли за неизбежността на собствената смърт и за това как се отнасяме към нея. Затова ще започна с няколко примера как самият аз съм се сблъсквал със смъртта на други хора. Това може би ще ви изясни моето отношение към нея.

Първият ми спомен за смъртта е от детските ми години, когато бях в Персия. Една вечер родителите ми ме взеха със себе си да посетим, както беше прието тогава, един розариум, известен със своята красота. Ние отидохме, а домакинът и неговите близки ни приеха. Преведоха ни през една великолепна градина, предложиха ни угощение, а ние се върнахме вкъщи с чувството, че сме получили най-топлото, най-сърдечното и непринудено гостоприемство, каквото можехме да си представим. Едва на другия ден научихме, че докато сме се разхождали със стопанина на дома, любувайки се на неговите цветя, докато сме били нагостени и приети с цялата учтивост на Изтока, синът на домакина, убит няколко часа по-рано, е лежал мъртъв в една от стаите. Колкото и малък да бях тогава, тази случка беше паметен урок за мен, тъй като научих какъв е дългът на хората към живите, независимо от обстоятелствата.

Вторият ми спомен е за един разговор от времето на гражданската или края на Първата световна война между две момичета: братът на едното, който бил годеник на другото, бил убит. Новината стигнала до годеницата. Тя отишла при неговата сестра, своя приятелка, и ѝ казала: „Радвай се, твоят брат загина геройски, сражавайки се за Родината“. Това отново ми показа величието на човешката душа и човешкото мъжество, способността на човека да противостои не само на опасностите, страданията и живота в цялото му многообразие и сложност, но и на смъртта в цялата ѝ оголена острота.

Още няколко спомена. Когато бях момче, веднъж се върнах от летен лагер. Баща ми ме посрещна и изрази безпокойство относно това как е минал лагерът. „Страхувах се – каза той, – че може нещо да ти се е случило.“ Аз с лекотата на младостта попитах: „Страхувал си се да не съм си счупил крака или изкълчил врата?“. И той ми отговори много сериозно, с присъщата му трезва любов: „Не, това не би имало никакво значение. Страхувах се да не си изгубил целостта на душата си“. И след това добави: „Помни: жив ли си, или умрял – не е толкова важно. Едно е истински важно и трябва да бъде важно както за теб, така и за другите: за какво живееш и за какво си готов да умреш“. Това отново ми показа мярката на живота, показа ми какъв трябва да бъде животът по отношение на смъртта. Предизвикателство е, както моят баща ми каза друг път, да се научиш да живееш така, че да очакваш собствената си смърт по същия начин, както младежът очаква своята годеница; да очакваш смъртта така, както очакваш възлюбената – да чакаш кога ще се отвори вратата. И тогава (това трябва да бъде премислено много по-дълбоко, отколкото успях да го направя, но аз много силно го преживях със сърцето си миналата Страстна седмица), ако Христос е вратата, отваряща се към вечността, Той е нашата смърт. И това може дори да се потвърди с откъс от Посланието до римляните, който се изчита по време на кръщение. В него се казва, че ние сме се потопили в Христовата смърт, за да възкръснем със Спасителя. На друго място от Посланието пък се посочва, че ние носим в тялото си Христовата мъртвост. Той е смъртта, Той е и самият живот и възкресение.

Защо не се страхувам от смъртта?

Моето отношение съм смъртта е своеобразно и ми се иска да обясня защо се отнасям към нея не само спокойно, но и с желание, с надежда, с тъга по нея. Първото ми ярко впечатление от смъртта са думите на баща ми, отправени към мен: „Ти трябва да живееш живота си така, че да се научиш да очакваш смъртта си по начина, по който годеникът очаква своята годеница: да я чакаш, да жадуваш за нея, предварително да ликуваш за тази среща и да я посрещнеш благоговейно, ласкаво“. Второто впечатление (разбира се, не веднага, а много по-късно) – е смъртта на баща ми. Той почина внезапно. Приближих се към него, в бедната стаичка в горната част на френската ни къща, където имаше легло, маса, табуретка и няколко книги. Влязох в стаята му, затворих вратата и седнах. Обгърна ме такава тишина, такава дълбока тишина, че възкликнах: „И хората казват, че съществува смърт!… Каква лъжа!“. Защото тази стаичка беше преизпълнена с живот, при това с такава пълнота на живота, каквато никога не бях срещал извън нея, на улицата, на двора. Ето защо имам такова отношение към смъртта, ето защо с такава сила преживявам думите на апостол Павел: „За мен животът е Христос, а смъртта – придобивка, защото, докато живея в плът, аз съм отдалечен от Христос…“. По-нататък той добавя думи, които също много ме поразиха. Той копнее да умре и да се съедини с Христос, но добавя (цитирам по спомен): „За вас е нужно да остана жив, затова аз ще продължа да живея“. Това е последната жертва, която той може да принесе: готов е да отложи всичко онова, към което се стреми, на което се надява, което прави, защото осъзнава, че е нужен на другите.

Виждал съм много смърт. Петнайсет години съм работил като лекар, пет от които на войната и във френската Съпротива. От четирийсет и шест години съм свещеник и постепенно погребах цялото поколение на нашата ранна емиграция, така че съм видял много смърт. И ме порази това, че руснаците умират спокойно, а западните хора по-често със страх. Руснаците вярват в живота, отиват в живота. И ето едно от нещата, които всеки човек, не само свещеникът, трябва да повтаря на себе си и на другите: трябва да се готвим не за смъртта, трябва да се готвим за вечния живот. Ние нищо не знаем за смъртта. Не знаем какво става с нас в момента на умирането, но поне отчасти знаем какво е вечен живот. Всеки от нас знае от опит, че има такива мигове, когато той вече живее не във времето, а с такава пълнота на живота, с такова ликуване, което принадлежи не просто на земята. Така че първото, на което трябва да учим и себе си, и другите, е да се готвим не за смъртта, а за живота. А ако говорим за смъртта, то да говорим за нея само като за врата, която ще се отвори широко и ще ни даде да влезем във вечния живот. Но да се умира, все пак не е лесно. Каквото и да мислим за смъртта, за вечния живот, ние не знаем нищо за самата смърт, за умирането. Ще дам един пример от своя опит по време на войната. Бях младши хирург във фронтовата болница. При нас умираше едно младо войниче – на двайсет и пет години, моя възраст. Отидох при него вечерта, седнах и му казах: „Е, как се чувстваш?“. То ме погледна и отговори: „Тази нощ ще умра“. „Страхуваш ли се да умреш?“ „Да умреш не е страшно, но ме боли, че се разделям с всички, които обичам – с младата си жена, със селото, с родителите си; едно нещо наистина е страшно: да умреш в самота“. Тогава аз казах: „Ти няма да умреш в самота“. „Как така?“ – попита ме войникът. „Аз ще остана с теб.“ – му отговорих. „Вие не можете да седите с мен цяла нощ…“ „Мога, разбира се!“ – настоявах аз. Той помисли и каза: „Дори и вие да останете с мен, в някакъв момент аз вече няма да съзнавам това, тогава ще отида в тъмнината и ще умра сам“. Отговорих му: „Не, съвсем не е така. Аз ще седя до теб и ние ще разговаряме. Ще ми разкажеш за всичко, което искаш: за селото, за семейството, за детството, за жена си, за всичко, което е в паметта ти и в душата, за всичко, което обичаш. Аз ще те държа за ръка. Постепенно ще се умориш до говориш, тогава аз ще говоря повече, отколкото ти. А след това ще видя, че задрямваш, и ще говоря по-тихо. Ти ще затвориш очи, аз ще спра да говоря, но ще те държа за ръка, и ти периодично ще стискаш ръката ми, ще знаеш, че съм тук. Постепенно ръката ти, макар че ще усеща моята ръка, вече няма да може да я стиска, и аз сам ще започна да стискам ръката ти. И в някакъв момент ти вече няма да бъдеш сред нас, но няма да си отидеш сам. Заедно ще извървим целия път“. И така, час след час, прекарахме цялата нощ. В някакъв момент войникът действително престана да стиска ръката ми, аз започнах да стискам неговата ръка, за да знае, че съм тук. После ръката му започна да изстива, накрая се разтвори и той вече не беше с нас. И това е един много важен момент: много е важно човек да не бъде сам, когато заминава във вечността. Но се случва и обратното. Понякога човек дълго боледува и ако е обграден с любов и грижа, тогава по-леко умира, пък макар и болезнено (ще кажа и за това). Но много е страшно, когато човек е заобиколен от хора, които едва го чакат да умре: ето, докато той боледува, ние сме пленници на неговата болест, не можем да се отделим от леглото му, не можем да се върнем към своя живот, не можем да се радваме на своите радости; той виси над нас като тъмен облак; няма ли най-после да умре… А умиращият чувства това. То може да продължава с месеци. Близките идват и студено питат: „Как си? Добре ли си? Имаш ли нужда от нещо? Знаеш, че си имам работа, но пак ще дойда при теб“. И дори гласът да не звучи така жестоко, човекът знае, че са го посетили само защото е трябвало да го посетят, но всъщност очакват смъртта му с нетърпение. А понякога става иначе. Човек умира, умира дълго, но той ти е любим и скъп; и си готов да пожертваш своето щастие заради пребиваването с любимия човек, защото това може да даде радост или да помогне на някой друг. Тук ще си позволя да кажа нещо лично за себе си. Майка ми три години гаснеше от рак; аз се грижех за нея. Ние бяхме много близки, много скъпи един на друг. Но аз имах своя работа – бях единственият свещеник в лондонската енория и освен това веднъж в месеца трябваше да пътувам до Париж за събранията на Епархийския съвет. Нямах пари да ѝ звънна по телефона, затова се връщах с мисълта дали ще заваря майка си жива. Тя беше жива – каква радост! Каква среща!… Постепенно започна да гасне. Имаше моменти, в които ми звънваше по телефона, аз идвах и тя ми казваше: „Тъжно ми е без теб, исках да прекараме заедно“. Имаше и моменти, когато и на самия мен ми беше много мъчно. Аз отивах при нея, оставяйки своите дела, и ѝ казвах: „Тежко ми е без теб“. И тя ме утешаваше за предстоящата си смърт. Така постепенно отивахме във вечността заедно, защото, когато умря, тя отнесе със себе си цялата ми любов към нея, всичко, което беше между нас. А между нас имаше толкова много! Бяхме прекарали почти цял живот заедно, само първите години на емиграцията живяхме отделно, защото нямаше как да сме заедно. Но след това живяхме заедно и тя ме познаваше истински. Веднъж ми каза: „Колко странно: колкото повече те познавам, толкова по-малко бих могла да кажа за теб, защото всяка дума, която бих казала за теб, ще трябва да бъде коригирана с посочване на някакви допълнителни черти“. Да, ние стигнахме до момента, когато се познавахме един друг така дълбоко, че вече нищо не можехме да кажем един за друг, а можехме да се приобщим към живота, умирането и смъртта. И ето, не бива да забравяме, че всеки умиращ е в такова положение и всяка грубост, безразличие или желанието „най-после всичко това да свърши“ са непоносими. Човекът чувства това, знае го. Ние трябва да се научим да преодоляваме всички тъмни, мрачни, скверни чувства и, забравяйки за себе си, да се помислим за другия човек, да се вгледаме в него. И тогава смъртта се превръща в победа: Де ти е, смърте, жилото?! Де ти е, смърте, победата? Христос възкръсна и няма нито един мъртъв в гроба…

Искам да кажа още нещо за смъртта, защото казаното дотук е много лично. Смъртта ни заобикаля през цялото време. Смъртта е съдба на цялото човечество. Сега се водят войни, умират хора в ужасни страдания и ние трябва да се научим да бъдем спокойни по отношение на собствената си смърт, защото в нея виждаме живота, зараждащия се вечен живот. Победата над смъртта и страха се състои в това да живеем все по-дълбоко и по-дълбоко с вечността и да приобщаваме и другите към тази пълнота на живота. Но преди смъртта има и други моменти. Ние не умираме веднага, не умираме просто телесно. Случват се много странни неща. Спомням си една наша старица, Мария Андреевна, забележително дребничко същество. Веднъж тя дойде при мен и ми каза: „Отец Антоний, не зная какво да правя със себе си: вече не мога да спя. По цяла нощ в паметта ми се надигат образи от моето минало, но не светли, а само тъмни, грозни, измъчващи ме образи. Обърнах се към лекар, помолих го да ми даде някакво сънотворно, но сънотворното не премахва тези миражи. Когато го вземам, вече не съм в състояние да се отделя от тези образи. Бълнувам и се чувствам още по-зле. Какво да правя?“. Тогава ѝ казах: „Мария Андреевна, Вие знаете, че не вярвам в прераждането, но вярвам, че ни е дадено от Бога да преживеем своя живот неведнъж – не в този смисъл, че ще умрете и пак ще се върнете към живота, а в смисъла на това, което сега се случва с Вас. Когато сте били млада, в тесните граници на своето разбиране, понякога сте постъпвали лошо; и с думи, и с мисли, и с действие сте опорочавали и себе си, и другите. После сте забравили за това и на различна възраст сте продължавали, според степента на своето разбиране, да постъпвате по подобен начин – отново да се унижавате, осквернявате, опорочавате. Сега, когато вече нямате сили да се противите на спомените, те изплуват и всеки път, изплувайки, сякаш ви казват: Мария Андреевна, сега си на повече от осемдесет години, почти деветдесет – ако сега беше в същото положение, в което си била на двайсет, трийсет, четиресет, петдесет години, би ли постъпила така, както си постъпила тогава?… Ако можете дълбоко да се вгледате в това, което е било тогава, в своето състояние, в събитията и хората и да кажете: не, сега със своя житейски опит аз за нищо на света не бих казала тези убийствени думи, не бих постъпила така, както съм постъпила тогава! – ако можете да кажете това с цялото си същество: и с мисълта, и със сърцето, и с волята, и с плътта си – това ще си отиде от вас. Но ще идват и други, нови и нови образи. И всеки път, когато идва някой образ, Бог ще Ви поставя въпроса: това твой минал грях ли е, или все още и сегашен? Защото, ако някога сте намразили някой човек и не сте му простили, не сте се примирили с него, то тогавашният грях е Вашата сегашна греховност; тя не си е отишла от Вас и няма да си отиде, докато не се покаете“. Мога да Ви дам и друг пример от този род. Веднъж ме повикаха близките на една много стара позната, светла и пресветла. Предполагаше се, че ще умре същия ден. Изповяда се и накрая я попитах: „Кажете ми, Наташа, простили ли сте всичко на всички, или все още имате някакви трънчета в душата?“. Тя отговори: „На всички съм простила, освен на зетя си; няма да му простя никога!“. На това отговорих: „В такъв случай няма да Ви прочета разрешителна молитва и да Ви причастя със Светите тайни; ще отидете на Божия съд и ще отговаряте пред Бога за думите си“. Тя каза: „Но днес аз ще умра!“. „Да, Вие ще умрете без разрешителна молитва и без причастие, ако не се покаете и не се помирите. Ще се върна след час“ – и си тръгнах. Когато се върнах след един час, тя ме посреща със сияещ поглед и каза: „Колко бяхте прав! Аз звъннах на зетя си, изяснихме си отношенията, помирихме се. Сега той пътува към мен и аз се надявам, че преди смъртта ще се целунем и ще отида във вечността, помирена с всички“.

[1] О, поне да докосна изчезващата ти ръка! Поне да чуя замлъкналия ти глас… (А. Тенисън).