ЗА КНИГАТА НА АРХИМАНДРИТ ЕПИФАНИЙ „ДВЕ КРАЙНОСТИ: ИКУМЕНИЗЪМ И ЗИЛОТСТВО“

1139 0
her

Източник: www.agionoros.ru
Превод: Димитър Павлов

Препоръчваме на всички православни християни да прочетат тази книга, доколкото от преминаването ни по тясната пътека между двете крайности на икуменизма и зилотството, зависи дали ще останем в ковчега на спасението – нашата Майка Църквата, т.е. ще спасим безсмъртната си душа или не.

Книгата на архим. Епифаний (Теодоропулос) е преведена и напечатана на руски език от издателската къща „Света Гора“.

Темата, засегната от архим. Епифаний, се явява една от най-важните еклезиологични проблеми, безпокоящи православните в последните петдесет години. Предизвикателството на икуменизма – реалност още в 1960 г., стана днес още по – остро поради това, че увеличи мащабите си.

От това в ума на църковните хора произлиза голям смут и се появяват даже такива въпроси: Може ли да се поменава патриарх Кирил? Може ли да се черкуваме в храмовете на Московската патриаршия? Къде сега се намира Църквата? Не е ли време да се присъединим към някоя деноминация извън РПЦ или да отидем при старообрядците?

Архим. Епифаний се е представил пред Бога в далечната за нас 1984 г. и на тези въпроси той не може да ни отговори пряко. Но от неговите отговори отнасящи се до Константинополската патриаршия, по аналогия можем да си направим ясни изводи. Именно затова изучаването на горепосочената негова книга днес е твърде необходимо, защото това ще помогне на Божия народ да избегне двете крайности, имащи един и същи дяволски източник – икуменизма и зилотството.

След прочитането на тази книга човек изпитва необикновено умиротворение и просветление, и започва по друг начин да вижда църковната история и съвременното положение на нещата в Църквата. Той разбира защо така малко говорят нашите епископи за икуменизма и осъзнава непричастността на много днешни икуменисти и зилоти към духа на православната еклезиология.

Главната причина за мълчанието на нашите епископи по темата за икуменизма е опасността от разкол, която е по-голяма от тази на самия икуменизъм. Потвърждение за това е фактът, че по-малко от 100 страници в книгата се отнасят до икуменизма, а останалите 335 до разкола на зилотите.

За тези, които поради липса на време не могат да прочетат книгата, ще изложим три основни довода в полза на направения по-горе извод.

Първи довод :

Над 500 години (считано от времето на Толедския събор – 589 г. сл. Хр.), източните йерарси са търпели филиокве и не са изключвали от своите диптихи западните епископи и римските първосвещеници. Те са търпели техните заблуждения докрай, ограничавайки се предимно с увещания и съборни осъждания на еретическите идеи.

Името на римския папа било окончателно зачеркнато от константинополския диптих едва в 1009 г. като цяло двусмислените обстоятелства продължиха до 1054 г., т.е. докато Рим се самоотлъчил от Църквата и по свое желание прекъснал литургичното общение с Константинопол. Като отговор на анатемите на папските легати, Константинополският патриарх не налага анатема на римския папа, а само на неговите легати. С това Константинополската патриаршия остава открита вратата на Църквата за евентуалното завръщане на Рим в нея. Разколът става историческа реалност едва в 1098 г., когато в завоюваната от кръстоносците Антиохия латинците изграждат своя йерархия. Но окончателен и неизлечим, разколът става в 1204 г. след разгрома на Константинопол и превземането му от латинците.

 

Втори довод:

Подобно снизхождение и дълготърпение гръцките йерарси от каноничната Църква на Константинопол и Елада проявяват още от 1960 г. Никой от тях не е обявил анатема за патриарсите Атинагор , Димитрий и Вартоломей, които са си позволявали еретични изказвания, съслужения с католици и други неканонични действия. Православните йерарси на каноничната Църква не говореха за тяхната безблагодатност и низвергването им от сан, защото за това не е имало съборно решение. А внимателните изказвания на гръцките йерарси са предизвикани по същата причина, а именно опасност от разкол. И това е при положение, че Атинагор започна съслуженията си с католиците още от 1960 г.

 

Трети довод:

Даже Светите Отци на Църквата, до съборното решение за осъждане на ерес, не са дръзвали да говорят за безблагодатността или лишаване от сан на един или друг ересиарх. Така например свети Кирил Александрийски е считал Несторий за епископ, непосредствено до неговото съборно осъждане.

Най-многото, което може да се направи в подобен случай, когато един епископ проповядва еретични мнения, е да се прекрати поменаването му на св. Литургия, в съответствие с 15-то правило на Двукратния събор. Но при това не трябва да се поменава името на друг епископ, защото това означава разкол.

Не бива да мислим обаче, че авторът на книгата се отнася снизходително към икуменизма, защото той ясно говори за католицизма, че е ерес. Архимандрит Епифаний определя папското първенство като „догмат за непогрешимостта на папата и сатанинското му първенство“. Определя патриарх Атинагор като еретик, но все още намиращ се в Църквата. За него икуменизмът е ненавистен и сатанински. Заедно с това, авторът разглежда зилотите като явление, разрушаващо православната еклезиология и указва ужасните последствия от разкола: „Колкото по-леко възниква една схизма, толкова по-тежко тя се преодолява. Чети историята на Църквата и ще останеш ужасен. Ти си мислиш, че течението на реката може да се задържи без големи усилия? Но ти по-добре не отваряй шлюзовете.

Архм. Епифаний задава въпрос: какво можем да предприемем ние от своя страна? И отговаря така:

а) Да се молим за изпадналия в ерес епископ да се покае и да се върне на пътя на истината.

б) Да заявим открито своето несъгласие с него и да водим борба с еретичното му отклонение.

Архимандрит Епифаний ни призовава да избягваме самонадеяността, страст и радикалност в своите отсъждания, учи ни да не изпадаме в крайност и смирено да слушаме гласа на Църквата, която винаги е безпогрешно управлявана не от патриарха, а от самия Христос.

Авторът разглежда и най – важния момент: как да се действа – по акрибия (буквално по каноните) или по икономия (със снизхождение и дълготърпение). Това е прерогатив на цялата Църква и ни призовава да бъдем внимателни към себе си и крайно предпазливи в своите изказвания, защото без Божията благодат ние сме нищо! Последното означава,,че благодатта идва при нас в съответствие с изпълнението на Христовите заповеди от наша страна и силата и чистотата на молитвата ни.

Архм. Епифаний ни предпазва и от самонадеяност: „Бой се от своята самонадеяност, защото тя ще бъде посрамена, както се е случило със св. апостол Петър. Остави „пророчествата“ си за следващата крачка към предателство спрямо Църквата на този или онзи човек и пази смиреномъдрие. Ако благодатта Господня ме напусне поради многобройните ми прегрешения, може да се случи така, че да премина даже не в католичество, а да стана и идолопоклонник. Спомняйки си единия от четиридесетте мъченици, аз цял треперя. Но кой е застрахован? Отче Теодорите, остави „пророчествата“ за другите и обърни внимание на самия себе си.“ (с. 216-217)

На друго място архм. Епифаний изобличава така своя опонент – разколник:

„Ти без колебание и с авторитетен тон се изказваш по всякакви въпроси: този е еретик, другият също, третият е предател, четвъртият е подлец и страхливец, петият – еди-какъв си, ония са лишени от благодат, други са лъже – епископи и тайнствата извършени от тях са лъже – тайнства и т.н. Как ти съгласуваш това с написаното от теб по-горе? Ти не се боиш, че всеки път, когато правиш толкова авторитетни и резки изявления, е възможно да грешиш. Ти даже и не мислиш, че не ревността по Бога, а човешките страсти те водят непрекъснато да мяташ мълниите на изобличението по всички и по всичко?“ (стр. 301)

В приведения по-долу цитат, авторът още веднъж обяснява причината за мълчанието на епископите като страх от разкол и дава отчетливо разяснение на това становище: „Епископите на Еладската Църква днес мълчаливо търпят, но не от боязън и страхливост, както говорят някои „мъжествени защитници на вярата“, и не от топлохладност. Те търпят, защото са загрижени за църковния мир и с ужас размишляват за възможното продължение и разширение на разкола, и последствията от това. Епископите на Еладската Църква (с малко изключения) не проявяват симпатии и влечения към католиците, не поддържат обединението с тях и не се явяват единомишленици с патриарх Антинагор.“ (с.154)

Още веднъж, препоръчваме на всички православни християни да прочетат тази книга, за да се пазим от икуменизъм и зилотизъм и да пребиваваме в Ковчега на спасението – Майката-Църква.