За кое всъщност сме призвани?

1122 0
post

Автор: Христо Димитров

13 Неделя след Неделя подир Въздвижение

„Моля ви да постъпвате достойно
за званието, за което сте призвани.”
(Еф.4:1)

Братя и сестри,

Тази е молбата, която изразява Св. Ап. Павел към Ефесяни. Молба, изпълнена с кротост и смирение. Но молба не само някогашна, а която е надскочила тежестта на времето и преминала през вековете, та да достигне и до нас. Защото в думите на апостола се съдържа онова, от което самите ние имаме нужда, за да се променим, та да успеем да разберем истинското звание. А дали ще откликнем – това ще решим ние.

Светият апостол споменава звание.

Всеки един от нас, който вярва в Господ Бог Иисус Христос и изповядва Неговото име, притежава разни дарби, които развива. Дали е нещо научено в ученическите години или част от житейския опит, няма значение… Важното е, че е оказало влияние върху личността на този човек и той се обогатява от това. После в ежедневието, в личния живот, в разни ситуации проявява качествата им. Но често попада в самозаблуда, че това са лични заслуги, а не дарове… и тогава започват проблемите. Господ Бог Иисус Христос говори и казва: „Без Мене не можете да вършите нищо.” (Иоан.15:5). Но понеже точно това се забравя, тези думи на Спасителя, които са в основата на всяко едно действие, затова самите ние изпадаме в заблуда… и от успехите си се възвеличаваме. Възгордяваме се от това, че сме успели! В успеха, разбира се, няма нищо лошо, стига този успех… да е по достойнство. Именно тук се открояват думите-молба на Св. Ап. Павел: „Моля ви да постъпвате достойно за званието, за което сте призвани.” (Еф.4:1). Думи, които да ни накарат да забавим прибързаното темпо на живота си, за да спрем дори и да се замилим. За кое всъщност сме призвани? И отговорът за всеки един от нас е само един: ами да бъдем народ Господен. Но с всички произтичащи от това последствия. Защото лесно е човек да се нарече християнин. Трудното е това да се превърне в начин на живот, който да не носи в себе си сянката на лицемерието. Тъй щото в него /лицемерието/ няма нищо достойно, особено ако с тази показна нагласа се ходи на църква. Ето защо това, което най-ясно е редно всеки един от нас, вярващите в Спасителя, да покаже наяве са словата на апостола, който казва: „С всяко смиреномъдрие, кротост и великодушие, като се търпите един други с любов.“ (Еф.4:2). Иначе казано – във всяко едно начинание, което подхващаме… във всяко едно наше действие трябва да личи точно това – смиреномъдрие, кротост и великодушие. Тогава вече може да се каже, че постъпката ни е достойна. Понеже именно смиреномъдрието, кротостта и великодушието ни учат на търпение, а чрез него ще ни се отворят очите, за да видим какво означава „Като се търпите един други с любов.“ (Еф.4:2). И това е началото на званието за всеки един от нас. Защото всеки един от нас, колкото и достойно да си мисли, че постъпва, както и да се замозаблуждава, не е нищо повече от богатия началник, комуто Господ Бог Иисус Христос говори и казва: „Всичко, що имаш, продай и раздай на сиромаси, и ще имаш съкровище на небето, па дойди и върви след Мене.“ (Лук.18:22). А това, което ние трябва да „продадем“, т.е. да махнем от себе си, за да могат постъпките ни наистина да са достойни за званието ни, е всяка една горделива мисъл; всяко едно желание за земна, материална награда; всяка една дума, изказана с подигравателна насмешка към ближния… Това успеем ли да сторим ще съумеем да разберем словата на Св. Ап. Павел: „Едно тяло сте и един дух, както сте и призвани към една надежда на вашето звание.“ (Еф.4:4). Ето тогава наистина ще можем да се наречем народ Божий.

Братя и сестри,

Нека молбата, която Св. Ап. Павел изразява към нас, да пазим в сърцата си през всички дни на живота ни. Ако това съумеем да сторим, ще осъзнаем, че „На всеки един от нас благодатта е дадена по мярката на дара Христов.“ (Еф.4:7). По този именно начин ще запазим единството на духа чрез връзките на мира (Еф.4:3). Мира между нас, тези, които се наричаме братя и сестри в Христа.

Амин.