За Пасха – св. Мелитон Сардикийски

2667 0
lazar-2

Източник: http://www.oodegr.co
Превод: Людмила Грибнева

Сред най-силните размишления за Пасха са писанията на св. Мелитон Сардикийски († ок. 190). Съчиненията му за Пасха са както гениална поезия, така и силен богословски труд. Темата е Господнята Пасха – по-специално като тълкуване на Стария Завет. Писанията му са пример за обичайната мисъл на ранната Църква относно Библията и Господнята Пасха.

Предлагам кратък стих, размисъл върху първородните на Египет, които умират на Пасхата в Стария Завет. Той говори за тъмнината на смъртта, и хватката на Хадес:

Ако някой сграбчел тъмнината,
той бил отнесен от смъртта.
А един от първородните,
стискайки мрака в ръката си,
докато животът му го напускал,
извикал от страдание и ужас:
“Кого държи ръката ми?
От кого се ужасява душата ми?
Кой е мрачният обвиващ цялото ми тяло?
Ако си баща, помогни ми.
Ако си майка, успокой ме.
Ако си брат, говори ми.
Ако си приятел, подкрепи ме.
Ако си враг, отстъпи от мен, защото съм първороден.”
Преди първородният да замлъкне, вечната тишина го задържа и му заговори:
“Ти си моят първороден.
Аз съм твоята съдба, тишината на смъртта.”

Поезията е мъчителна – думите на смъртта са толкова ужасяващи, колкото може да се изрече, “Аз съм твоята съдба, тишината на смъртта.”

Преведено на екзистенциален език, ние се превръщаме и в първородните на Египет, и в първородните на Израил. Както първородните на Египет, ние повечето пъти знаем съдбата си, тишината на смъртта. Знаем за пустотата на живота си и празните градежи на егото. Знаем тишината на молитвата – не дълбоката тайнствена тишина от съчетанието с Бог, но празната тишина, която загатва, че никой не слуша.

Струва ми се, че никога преди човешката раса не е била толкова гладна за истинската Господня Пасха. В пренасищане с преживявания, ние заявяваме, че сме първородните на Египет. Ние откриваме, че сме в хватката на тъмнина, която не разбираме. Нашият живот много често е отделен от непосредствеността на съществуването и вместо това живеем и се движим в контекста на дигиталния свят (независимо дали става въпрос за развлечения или друго). Създаваме си имена и роли за измислените светове. Възкръсващите се превръщат в някакви измислени персонажи през уикенда, понасяйки реалността само заради облагите, които тя създава за въображаемия свят.

Много хора в действителност водят живот в „тихо отчаяние” просто защото нямат надежда и не могат да си представят от къде може да дойде тя. Прелъстителната песен на модерните учени, които намират странна утеха в надеждата за вечното променяне на ДНК, е просто друга форма на гласа “ Аз съм твоята съдба, тишината на смъртта.” Тези, които се препъват в мъглявата надежда за извънземен живот (като че ли той би променил естеството на собственото ни съществуване) и похода на “прогреса” (простото струпване на технологии), ако отделят време да се замислят, отново ще видят “тишината на смъртта.”

В нашия странен, модерен свят, някои са постигнали мир с тази тишина, последният удар на светския чук върху пълнотата на живота с вяра: по-добре гробът, отколкото възкресението.

Св. Мелитон очевидно предлага алтернативен поглед за света. Христос, който “победи смъртта със смърт,” Господ на Пасхата, е предвещан на света (особено отчитайки Стария Завет). Този Христос, проповядван от св. Мелитон, е Христос, който се изправя срещу самата смърт, включително безсмислието, което познаваме толкова добре от модерния ни свят. Този Христос е Бог в плът, Който се е унизил да стане човек, и се преборва със “съдбата на тишината на смъртта.” Изправен пред смъртта на приятеля си Лазар, Христос извиква: “Лазаре, излез!” С този вик започва църковното чествуване на Страстната седмица.

Това чествуване не е просто разказ за миналото. Отбелязването на миналото (преданията на Стария Завет) е било изведено от Христос до ново и изпълнено съществуване. Викът към Лазар е днес вик към цялото човечество. Тишината на смъртта е нарушена от гласа на Божия Син.

“Идва денят и вече е дошъл, когато всички, които са в гробовете, ще чуят гласа на Сина Божий и ще излязат.”

Нашият “ангел” е дошъл, за да ни предпази от унищожението на ангела на смъртта, този, който ни обещава само „тишината на смъртта.” Агнецът е заклан и Кръстът е отбелязан на вратите ни. Не трябва да излизаме тихо в нощта.

В нощта на Пасха, свещеникът се изправя пред затворените двери на затъмнената църква и извиква: “Да се дигне Бог! Да се разпръснат враговете Му! Да бягат от лицето Му, които Го мразят!” Това е вечното възклицание на Бог над Неговото създание. Ние не сме създадени за смърт. Ние не сме създадени за безсмислие. Ние не сме създадени за празните фантазии на модерните философи. Ние сме създадени за Бог и Той дойде да ни спаси!

Преди няколко години седях в гробницата на Лазар. Седях и се ослушвах за ехото на гласа, който разбил смъртта. Не го чух с телесните си уши – но сърцето ми беше приповдигнато с надежда. “Всички, които са в гробовете, ще чуят гласа Му.”