Изповедта – за важното и несериозното

6217 0
izpoved

Автор: протойерей Анрей Дудченко
Източник: Практически съвети за изповедта и причастието
Превод: Татяна Филева

За какво най-често говорим на Бога на изповед? Не се ли превръща тайнството на „второто кръщение“ в прословутото прецеждане на комара и поглъщане на камилата?

Неотдавна бях на гости в една съседна енория и настоятелят ме помоли да помогна с изповедта. Като правило, основният контингент от хора, пристъпващи към изповедалния аналой, е един и същ, греховете (по-точно, грешките), които при това споменават – също практически не се променят от година на година, и свещениците страшно се изморяват. Изморяват се да слушат всяка седмица едно и също от едни и същи хора. А новият, „гостуващ“ свещеник е добър във всяко отношение: и местните клирици ще се разтоварят, и на енориашите ще им бъде интересно – и да разкажат, и да послушат.

Това е добре и за свещеника – така ще разшири своя кръгозор. Ще види повече хора, отколкото, ако е затворен в рамките на своята енория, и при това ще види нещата в едно много важно измерение – как и с какво идват хората при Бога, искайки прошка от Него.

„Откъснах люляк на гробищата и си го отнесох вкъщи“, „плашех минувачите“, „гледах часовника си, докато бях в храма“ – тези и други нелепи „грехове“ можем да срещнем в популярните помагала, служещи за подготовка за изповед. Със сигурност всеки свещеник може да допълни списъка. А защо хората не само обръщат внимание на подобни неща, но и ги смятат за толкова сериозни, че да разказват за тях на Бога?

Разбира се, голяма част от вината за това е и наша, на пастирите, които не умеем да проповядваме за главното, и най-важното – да живеем така, че да „заразяваме“ другите със своята вяра. Ако бъдем честни, за нас също е „удобно“ да изслушваме формална изповед, да прочитаме разрешителна молитва – и работата е свършена. Много по-трудно е да подхождаме към хората и техните проблеми по същество. Но нима някой е казал, че пастирът трябва да търси лесни пътища?

Нещата имат и друга страна. Идващият на изповед най-често гледа на нея само като на „билетче за причастие“. Не толкова често, колкото би ни се искало, ние срещаме от страна на изповядващия се решимост да промени нещо в живота си. Много по-лесно е да се изпълни някаква формалност: тогава можеш и да се причастиш, и да продължиш обичайния си начин на живот.

Но християнството не само е чуждо на формалността: Евангелието буквално „въпие“ против такъв подход към вярата. С най-острите думи на Иисус Христос в Евангелието са се удостоили не грешниците, водещи явно греховен начин на живот, а респектиращите в духовно отношение фарисеи, изпълняващи всички изисквания на „религиозното благочестие“. Когато вярата се превръща във формализъм, тя престава да бъде вяра и става религия, една от всички останали религии. Когато изповедта стане формално изброяване на баналности и ровене в дреболии, тя вместо „второ кръщение“ се превръща в средство за лъжливо самоуспокояване, затва¬рящо верния път към Бога.

На Страшния съд ще говорите ли на Бога за това, че в постен ден сте яли бисквити, съдържащи сухо мляко, или че сте бродирали и плели в празничен ден? За подобни дреболии е по-добре веднага да забравим, за да не пречи „прецеждането на комарите“ на виждането на „камилите“.

Но ако изповедта е не формална, а сериозна, означаваща действителен обрат в живота, очевидно е, че такава изповед не може да се извършва всяка седмица. Обрати в живота правим достатъчно рядко и тук ще бъде справедливо да кажем: колкото по-рядко, толкова по-добре. Според логиката християнинът трябва изначално да определи такъв „вектор“ на своя живот, че да му се налага да коригира, колкото се може по-малко в него. С други думи, да приеме своето християнство насериозно, колкото е възможно по-рано.

В нашата църковна практика отдавна има смесване на опрощаването на греховете с откриването на помислите. В древната Църква първото се е извършвало далеч не винаги и не е било непосредствено свързано с причастяването, а повод за такъв вид изповед са били греховете, несъвместими с пребиваването в Църквата: отричане от вярата, убийство, прелюбодеяние. Практиката на откриване на помислите е навлязла от монашеската традиция, където е възникнала като действен метод за духовно ръководство. Старецът, приемащ такава изповед, много често не е имал свещен сан и не е можел да „опрощава“ греховете. Помислите са се откривали ежедневно, но не се е чувствала необходимост от допълването на това действие със свещения акт на опрощаване на греховете.

И така, какво имаме в древността? – Опрощаване на греховете се е давало тогава, когато човек със своите грехове се е изключил от Църквата и неговото покаяние е тайнство на повторно съединяване с Църквата, даващо му възможност да пристъпи към Чашата. Търсещият покаяние е извършил нещо, което не му дава да пристъпи към Чашата без изповед и съответната епитимия. А монашеското откриване на помислите предполага „коригиране“ в онези случаи (а те са болшинство), когато начинът на живот не е несъвместим с пребиваването в Църквата и причастяването.

Но ще кажат: днес е невъзможно механично да се върнем към древната практика – и ще бъдат напълно прави. Познати са ни и негативните страни на гръцката практика, когато се причастяват често, а се изповядват според потребността: има хора, достигнали до зряла възраст, които нито веднъж не са пристъпили към изповед. От друга страна, очевидно е, че проблем има, и с това трябва да се направи нещо. Ако си затворим очите, проблемът няма да изчезне от само себе си.

По-разумно изглежда следното решение: в индивидуален ред да се позволява на постоянните енориаши самостоятелно да решават за себе си въпроса за честотата на изповедта. Такава практика вече съществува и тя дава добри плодове в някои енории. Свещеникът, познаващ своето паство, може да позволи на постоянните енориаши, стремящи се към често причастяване, да се изповядват например веднъж в месеца, или според мярата на необходимостта, и при това да пристъпват към Чашата всяка неделя. От една страна, това ще избави много хора от мъчителната необходимост „да измислят нещо“ за изповед, а от друга – ще даде възможност на свещеника да отдели повече време на онези, които действително имат нужда от него – на дошлите на изповед за пръв път или след дълго прекъсване.

Навярно идеалният модел на съчетаване на изповедта и причастяването няма да бъде намерен никога: изобщо, животът трудно се вписва в някакви „модели“. При всяка практика са възможни и злоупотреби, и профанация, но това вече е въпрос на отговорност – както на пастира, така и на всеки християнин. Но търсенето на модел, даващ възможност да избягваме множеството профанации, които стават днес – е нещо, което несъмнено заслужава внимание.