ИЗ ПОУЧЕНИЯТА НА СВ. СЕРАФИМ САРОВСКИ

5102 0
111863_original

Автор: св. Серафим Саровски
Източник:fatheralexander.org
Превод: Павел Стефанов

Вяра

Вяра, според учението на св. Антиох, е началото на нашето единение с Бога: истинските вярващи са камъка на Църквата на Бога, приготвен за здание на Бог Отец, което се издигна до висините чрез силата на Иисус Христос, тоест чрез Кръста и помощта на благодатта на Светия Дух. „Вярата без дела е мъртва“ (Яков 2:26). Делата на вярата са любов, мир, дълготърпение, милост, смирение, носене на кръста и духовен живот. Истинската вяра не може да остане без дела. Човек, който истински вярва, със сигурност ще върши добри дела.

Надежда

Всички тези, които имат твърда надежда в Бога, се издигат до Него и се просвещават с блясъка на вечната светлина. Ако човек няма излишни грижи за себе си, освен любовта си към Бога и към добродетелни дела, и знае, че Бог ще се грижи за него, тогава тази надежда е истинска и мъдра. Но ако човек възлага цялата си надежда на своите дела, и се обръща към Бога в молитва само когато го сполетят неочаквани нещастия, тогава той, виждайки, че му липсват средства да ги предотврати със своите собствени способности, започва да се надява на помощ от Бога – но такава надежда е дребна и престорена. Истинската надежда търси само Царството Божие и е убедена, че всичко необходимо за този временен живот със сигурност ще бъде дадено. Сърцето не може да има мир, докато не придобие тази надежда. Тази надежда го успокоява напълно и му носи радост. Пресветите устни на Спасителя говорят за тази твърда надежда: „Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя“ (Мат. 11:28).

Любов към Бога

Този, който е придобил съвършена любов към Бога, живее през този живот, като че ли не съществува. Защото той счита себе си за странник за всичко видимо, и очаква с търпение, това, което е невидимо. Той е напълно отдаден на любов към Бога и е оставил всички светски пристрастия.

Този, който истински обича Бога, смята себе си за странник и пришълец на земята, защото в него има стремеж към Бога с душата и с ума, и по този начин Го съзерцава.

Любов към ближните

Човек трябва да се държи мило със своите ближни, да не показва дори и наченки на оскърбление. Когато ние се отвърнем от някой или го обидим, това е сякаш скала пада върху сърцето ни. Човек трябва да се стреми да развесели духа на смутен или унил човек с дух на любов.

Когато видиш някой брат да съгрешава, покрий го, както съветва св. Исаак Сирин: „Простри дрехата си над грешника и го покрий“.

В отношенията ни с нашите ближни ние трябва да бъдем еднакво чисти към всички в света, както и в мислите си; в противен случай ще направим живота си безполезен. Ние трябва да обичаме другите не по-малко от себе си, в съответствие със закона на Господа: „Възлюби Господа, Бога твоего, ……. и ближния си като себе си“ (Лука 10:27). Но не толкова много, че нашата любов към другите, преминавайки границите на умереността, да ни отклони от изпълнението на първия и основен закон за любов към Бога, както нашият Господ Иисус Христос учи: „Който обича баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене; и който обича син или дъщеря повече от Мене, не е достоен за Мене“ (Мат. 10:37).

Милостиня

Необходимо е да бъдем милостиви към нещастните и странниците. Великите светители и отци на Църквата особено наблягат на това. Във връзка с тази добродетел ние трябва да се стараем с всички сили да изпълняваме следния закон на Господ: „И тъй, бъдете милосърдни, както и вашият Отец е милосърден“ (Лука 6:36) и „идете и се научете, що значи: “милост искам, а не жертва” (Мат. 9:13). Мъдрият човек се вслушва в тези думи, но глупавият не им обръща внимание. Поради тази причина наградата също е различна, както се казва: „С това искам да кажа: който сее скъдно, скъдно и ще пожъне; а който сее щедро, щедро и ще пожъне.“ (2 Кор. 9:6).

Примерът на св. Петър (който преди това бил митар, починал в VI в. в Цариград, бел.ред.), който, за парче хляб, което дал на просяк, получил прошка на всичките си грехове (както му било открито във видение) може да ни подтикне да бъдем милостиви към нашите ближни – защото дори малка милостиня може да допринесе за получаването на Небесното Царство.

Даването на милостиня трябва да се прави с духовно разположение, в съгласие с учението на св. Исаак Сирин: „Ако ти дадеш нещо на този, който иска, нека радостта на твоето лице да предхожда твоята милостиня, и утеши неговата скръб с мили думи“.

Неосъждане и прошка на обидите

Не е правилно да съдим, когото и да било, дори ако си видял със собствените си очи някой да съгрешава и да се валя в нарушаване на Божиите заповеди, както е казано в Божието слово: „Не съдете, за да не бъдете съдени“ (Мат. 7:1). „Кой си ти, който съдиш чуждия слуга? Пред своя Господар стои той, или пада. И ще бъде изправен, защото Бог е мощен да го изправи“ (Рим. 14:4). Много е добре да помним думите на Апостола: „Затова, който мисли, че стои, нека гледа да не падне“ (1 Кор. 10:12).

Човек не трябва да таи гняв или омраза към друг, който е враждебно настроен към нас. Напротив, трябва да го обича и да му прави толкова добро, колкото е възможно, спазвайки учението на нашия Господ Иисус Христос: „обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят“ (Мат. 5:44). Ако след това ние се опитаме да изпълним всичко това според нашите сили, ние можем да се надяваме, че Божията светлина ще започне да свети в сърцата ни, осветявайки нашия път към небесния Йерусалим.

Защо ние съдим нашите ближни? Защото не се стараем да опознаем себе си. Човек, който е зает с това да разбере и опознае себе си няма време да забелязва недостатъците на другите. Съди себе си – и ще престанеш да съдиш другите. Осъждай лошата постъпка, не осъждай извършителя. Необходимо е да считаш себе си за най-грешен от всички, и да прощаваш на твоя ближен всяка негова лоша постъпка. Трябва да се мрази само дявола, който го е изкушил. Може да се случи някой да ни направи нещо лошо (без да иска – бел. прев.), но в действителност, поради неговите добри намерения, това е добро дело. Освен това вратата на покаянието е винаги отворена, и не се знае кой ще влезе по-рано: ти – „съдията“, или този, осъден от тебе.

Болести

Тялото е слуга на душата, а душата – негова царица. Поради това често се случва, че по милостта на Бог тялото ни е изтощено от болести. Страстите отслабват от болестите, и човек става добре. Понякога самата телесна болест е породена от страсти. Понасянето на болестта с търпение и благодарност се зачита като подвиг, и дори повече от един.

Един старец, страдащ от воднянка, казал това на един брат, който дошъл при него, желаейки да го излекува. „Отци, молете се моят вътрешен човек да не се подлага на подобна болест. Но по отношение на настоящото заболяване, моля Бог да не ме освобождава изведнъж от него, защото „макар външният ни човек и да тлее, но вътрешният от ден на ден се подновява.“ (2 Кор. 4:16).