ИСТИНАТА ЗА ПРАКТИКАТА НА ЧЕСТОТО ПРИЧАСТЯВАНЕ, ЧАСТ 2

2965 0

Evh_3Автор: Юрий Максимов

Превод: Татяна Филева

Първоизточник: : www.pravoslavie.ru

Праведният Йоан Кронщадтски

За този подвижник борещите се срещу честото причастяване пишат: „Светият праведен Йоан Кронщадтски († 1908) призовавал народа да се обърне към изворите на своята духовност, към църковния живот, спазването на постите, отеческата вяра и, като следствие от това, към по-често причастяване (по-често от веднъж в годината). Същевременно отец Йоан Сергиев предупреждавал: „След недостойно причастяване със Светите Тайни се случва така, че сатаната влиза в хората… Господ няма да прости това на недостойно пристъпващите към Светите Тайни, а ще ги накаже, строго ще ги накаже”.

Съвсем неочаквано ще видиш, че опонентите са се осмелили да причислят към своите привърженици най-яркия проповедник на ХІХ век на това, което те наричат „свръхчесто причастяване”! При това цитатите, които те посочват, се отнасят изключително за недостойното причастяване, а опитът да убедят читателя, че свети Йоан Кронщадтски е призовавал всичко на всичко да се причастяваме „по-често от веднъж в годината”, хвърля в изумление. Формално погледнато, това, разбира се, е истина, но защо да не кажем цялата истина за това колко по-често от веднъж в годината са се причастявали енориашите на свети Йоан? Това не е тайна за никого: „някои са се причастявали при него всеки месец, други – всяка седмица, а отделни лица – на всеки два-три дни; а пък монашестващите – ежедневно”[i].

А защо да не цитираме това, което самият свети Йоан Кронщадтски е мислел за честото причастяване? Никак не е трудно да го намерим.

„Когато вкусваш хляба на сладостта, мисли за истинния Хляб, даващ вечен живот на душите – за Тялото и Кръвта Христови, и жадувай за този Хляб, тоест искай по-често да се причастяваш с него” („Моят живот в Христа”, І. 6).

Средствата, които укрепяват надеждата на християните, са молитвата, честото, искрено, молитвено изповядване на своите грехове, честото четене на словото Божие, и особено честото причастяване със Светите животворящи Тайни на Тялото и Кръвта Христови” („Моят живот в Христа”, ІІ. 7).

„Блажени са онези, които често, с искрено покаяние и искрено самоизпитване пристъпват към Свето Причастие! Такива могат да се усъвършенстват с всеки изминат ден, могат да достигат до осъзнаване на своята греховност и останалото време от настоящия живот да употребяват за това, за което той ни е даден от Божието милосърдие – за очистване и излекуване на себе си от всички грехове чрез покаяние и вяра.

И слава Богу, че в този свят храм сред вас има причастници, които често пристъпват към тази толкова велика Светиня и намират в нея утешение за душата и здраве за тялото. На сърцето става много болно, когато в много храмове дяконът, изнасящ Светите Дарове, призовава: „Със страх Божи и вяра пристъпете” – а понякога няма никой, който да иска да ги приеме. За много хора това е най-обикновена гледка, а за мен това е неприятна гледка, защото Господ призовава всички към Себе Си, и тези думи: „Вземете, яжте Моето Тяло… Пийте всички Моята Кръв” се отнасят за всички християни” (Нови страшни слова, І. Х).

А ето как Божият праведник говори за своя опит: „В първите години на свещенството аз не служех литургия често, всеки ден, и поради това често отслабвах духовно; но после, като видях ползата от ежедневното извършване на литургия и причастяването със Светите Тайни, започнах ежедневно да служа и да се причастявам” („За молитвата, 14). И свети Йоан не прекратил ежедневното причастяване дори и тогава, когато поради болест вече не можел сам да извършва литургия.

А за идеята, че честото причастяване уж „не си заслужава”, светият батюшка се изказвал пределно строго: „Някои личности твърдят, че за миряните е грешно да се причастяват често, че младите хора е необходимо да се причастяват само веднъж в годината, а само старите – през всички пости, че тези, които се причастяват често, ще си изгубят ума. Каква нелепост! Какво богохулство, какво кощунство! Какво неразумие! А защо ежедневно се чува на литургията гласът на Спасителя, призоваващ към Причастие: „Вземете, яжте… пийте от нея всички… за опрощаване на греховете…” (Мат. 26:26-28)? Нима цяла година ще се забавяме в грехове и само веднъж ще се очистваме с покаяние и Причастие? Нима не всеки ден съгрешаваме, разтляваме се, оскверняваме се с грехове; нима не всеки ден имаме нужда от очистване, освещаване и обновяване? Нима всеки ден само ще трупаме грехове и само веднъж в годината ще се очистваме? Добро ли е това? Не миете ли често тялото си в банята, или лицето си всяка сутрин? Душата ли да не умиваме постоянно, която се осквернява всеки ден?[ii]

Преподобният Серафим Саровски

А ето какво пишат опонентите за друг свят проповедник на честото причастяване: „Примерно същите наставления се съдържат в заповедите на преподобния Серафим Саровски († 1833) към инокините на Дивеевския манастир: „Всички без изключение да се причастяват през всички свети пости, а по желание и на всичките дванадесет празника”. Но това правило е било дадено от батюшка Серафим за инокините, а не за миряните”.

Първо, заслужава си да разгледаме цялото това изказване на преподобния Серафим за причастяването: „Всички без изключение да се причастяват през всички свети пости, а по желание и на всичките дванадесет празника: колкото по-често, толкова по-добре – без да се измъчват от мисълта, че са недостойни; и не следва да пропускате случая колкото е възможно по-често да се ползвате от благодатта, която дава причастяването със Светите Христови Тайни. Благодатта, дарявана от причастяването, е толкова голяма, че колкото и недостоен и грешен да е човек, щом само със смирено съзнание за своята голяма греховност пристъпи към Господа, Който е изкупил всички нас, дори и от глава до пети да сме покрити с язвите на греховете, той ще се очиства с Христовата благодат, все повече и повече ще се просветлява, накрая съвсем ще се просветли и ще се спаси”[iii].

Както се вижда, при цитирането опонентите са пропуснали една много важна част от изречението. Без да се съобразява с това, че причастяването през всички пости плюс дванадесетте празника, плюс всички по-големи – това вече значи не по-рядко от веднъж на две-три седмици (в съответствие с каноните на Църквата), светият старец добавя и ключовата фраза: „колкото по-често, толкова по-добре”. В тази връзка да го споменаваме в списъка на онези, които уж са се изказвали за това „да не се зачестява”, е, меко казано, некоректно.

В онези времена такава практика наистина била „свръхчеста”, поради което преподобният Серафим изрично, след като обявил за честотата на причастяването, казал на свещеника на Дивеевската община Василий Садовски: „Заповядвам им, батюшка, да се причастяват със Светите Животворящи Христови Тайни през всичките четири поста и на дванадесетте празника, дори и на празниците на големите светии: колкото по-често, толкова по-добре. А ти, като техен духовен отец, не им забранявай, казвам ти” (Летопис на Дивеевската обител, 20).

Второ, предизвиква недоумение дадената от опонентите интерпретация на този факт, че „това правило било дадено от батюшка Серафим на инокините, а не на миряните”. Но кой е казал, че миряните не могат да го следват? Нали в самия текст на преподобния Серафим няма такива твърдения, а подвижниците на благочестието от ХХ век са предлагали напълно противоположни тълкувания на това предписание за честотата на причастяването.

Така епископ Варнава (Беляев) пише: „Според заповедта на преподобния Серафим Саровски, дадена на инокините от Дивеевския манастир, е необходимо „всички без изключение да се причастяват през всички свети пости, а по желание и на всичките дванадесет празника”. Това завещание на преподобния, като приложимо в най-голяма степен, се препоръчва да се приеме като ръководство и от всички миряни, които искрено и нелицемерно желаят да се спасят. А относно по-честото причастяване със Светите Тайни отговорът и отговорността във всеки отделен случай трябва да се възложи на духовния отец”[iv].

 

Действително ли честото причастяване противоречи на традициите на Руската Църква?

Борците против честото причастяване обичат да твърдят, че уж от самото приемане на християнството в Русия чак до ХХ век единствената практика в Руската Православна Църква за обикновените монаси и миряните е било причастяването от един до четири пъти в годината. На това основание дръзват да обосновават своето обвинение в това, че честото причастяване било „обновленчество”. Абсурдността на едно такова обвинение е очевидна сама по себе си, освен това то се основава и на погрешно твърдение.

Историческата несъстоятелност на тази идея може да се види, ако се обърне внимание на древноруските паметници на църковната писменост.

Така през втората половина на ХІ век Киевският митрополит Йоан ІІ († 1089) в своята „Заповед на светите отци към изповядващите се синове и дъщери” говори за причастяване на големите празници и във всички неделни дни на Великия пост, което прави до 22 дни за причастяване в годината[v]. Тоест примерно веднъж на две седмици.

А ако разгледаме „Въпросите на Кирик” – документ от средата на ХІІ век, съдържащ запис на беседите на трима свещеници с Новгородския епископ Нифонт, то също така ще видим указания за практиката на честото причастяване в домонголска Русия. Така, отговаряйки на въпроса за това как да причастяваме бесноватите, епископ Нифонт казва: „Правило на свети Тимотей: „Ако някой от верните стане бесноват, да се причастява ли със Светите Тайни, или не? Ако не хули Тайните, нека ги приема, но не всеки ден, достатъчно му е веднъж в седмицата”. И аз ти казвам същото”. („Въпроси на Кирик”, 17-18). От това допълнение се вижда, че практиката на ежеседмичното причастяване е била реалност по времето на епископ Нифонт. На друго място епископът предписва налагане на епитимия, състояща се в отлъчване от причастие за един месец („Въпроси на Кирик”, 75). Ако по негово време рядкото причастяване (веднъж или три пъти в годината) беше норма и традиция, то такава епитимия не би имала никакъв смисъл.

Такава практика на често причастяване виждаме, ако обърнем внимание на това, което се съобщава в житията на светиите, при това съставени в синодалния период – всички горепспоменати случаи, с изключение на последните два, са взети от „Житията на светиите”, съставени от свети Димитрий Ростовски и архиепископ Теодосий Черниговски.

Благоверният княз Ростислав Мстиславич († 1168), духовно чедо на преподобния Поликарп Печерски, „всяка неделя се причастявал с Божествените Тайни, молейки се със сълзи, сърдечни въздишки и стенания”.

Благоверният княз Димитрий Донской († 1389) се причастявал всяка неделя по време на Великия пост.

Преподобният Сергий Радонежки († 1391), веднага след пострижението, бидейки новопостриган 24-годишен монах, „седем дни пребивавал безизходно в църквата. Всеки ден игумен Митрофан извършвал литургия и го причастявал със Светите Тяло и Кръв Господни”.

Преподобният Йоасаф, в мире княз Андрей Вологодски († 1453) „всеки неделен ден се причастявал със Светите Тайни”, при това също бидейки млад човек на 24 години.

Преподобният Сава Вишерски († 1460) „си поставил стълб, качвал се на него и по цяла седмица до събота прекарвал в пост и молитва; а в събота слизал от стълба при братята и се причастявал с тях със Светите Тайни”.

Преподобният Иродион Илоезерски († 1541), ученик на преподобния Корнилий Комелски, „всяка събота се причастявал със Светите Тайни”.

Преподобният Серафим Саровски († 1833), след като бил ръкоположен в сан на йеромонах, „ежедневно се причастявал с вяра и благоговение със Светите Христови Тайни”, а по-късно, когато се оттеглил за отшелничество, при всички случаи „в навечерието на неделните и празничните дни идвал в Саровската обител, слушал вечернята, всенощното бдение или утренята, и на ранната литургия се причастявал със Светите Тайни”. А когато поради болестта на краката си вече не можел всяка седмица да идва за причастие, „много от монасите се съблазнявали от това обстоятелство, недоумявайки кой ще го причастява със Светите Тайни; затова настоятелят свикал манастирския събор от старшите йеромонаси, като им поставил да разрешат въпроса относно причастяването на стареца Серафим. След съвещанието старците решили да предложат на Серафим или да ходи, ако е здрав и може, да идва, както и преди, в обителта в неделните и празничните дни за причастяване със Светите Тайни; а ако краката не го слушат, завинаги да се премести да живее в манастирска келия”. Тоест целият събор на Саровската обител се погрижил за необходимостта от ежеседмично причастяване! И преподобният Серафим го послушал и, като се върнал в обителта, до края на дните си се причастявал всяка неделя и на всеки празник.

Светителят Игнатий (Брянчанинов) († 1867), още като мирянин, курсант в Инженерното училище, започнал да посещава църквата всяка неделя, с което предизвикал недоволството на свещеника, който доложил за него. Началството отправило строго мъмрене на бъдещия светител, че за миряните не е прието много често да посещават църквата и да се причастяват всяка седмица; достатъчно е, както е предписано от Воинския артикул от 1715 г., веднъж в годината или най-много четири пъти. В резултат на това на младия Дмитрий Брянчанинов и неговия приятел Чихачов се наложило тайно да ходят на служба в други храмове през свободните дни и там да се причастяват веднъж в седмицата.

За такава норма в Древна Русия свидетелстват и странични наблюдатели, например ето какво пише през 1523 г. католикът Алберт Кампензе до папа Климент VІІ за вярата и нравите на московците: „Те по-добре от нас следват Евангелското учение… Причастяват се много често (почти всеки път, когато се събират в църквата)… В църквите не може да се види нищо непристойно или безчинно, напротив, всички, преклонили колене и паднали на земята, се молят с искрено усърдие… Да се лъжат един друг при тях се смята за ужасно, гнусно престъпление, прелюбодеянието и насилието са нещо много рядко, противоестествените пороци са напълно неизвестни, за клетвопрестъпление и богохулство не може и да се чуе. Изобщо, те дълбоко почитат Бога и Неговите светии”[vi].

Освен това нормата за често причастяване като идеал за християнски живот се съдържа и в изреченията на руските светии. Някои от тях вече цитирахме във връзка с разглеждането на аргументацията на опонентите, но следва да обърнем внимание и на това какво са казали по този въпрос и други наши светии.

Преподобният Генадий Костромски († 1565) в своето завещание не оставял на монасите, причастяващи се само четири пъти в годината, никаква надежда: „Не се отлъчвайте от Божията Светиня: ако монахът не се причасти със Светите Тайни шест седмици поред, той не е монах”.

Светителят Тихон Задонски († 1783) съветвал свещениците: „Когато произнасяте „Със страх…”, си помислете как Христос се е явил след Своето възкресение на апостолите и на всички останали братя. Знайте също, че с тези думи вие призовавате вярващите да приемат Светите Тайни. А когато видите, че никой не пристъпва, пострадайте в душата си, тъй като в това преме, когато Христос призовава всички към Себе Си и принася за храна Своите Пречисти Тяло и Кръв, някой не идва на вечерята на това велико благодеяние”[vii].

Преподобният Паисий Величковски († 1794) пише: „Бесовете много се страхуват от шест добродетели: 1) глад, 2) жажда, 3) Иисусова молитва, 4) кръстно знамение… 5) често причастяване с Пречистите Христови Тайни – който се причастява достойно – и 6) несъмнена надежда на Бога. За бесовете няма по-страшно оръжие от това” („Полски кринове”, 38).

Праведният Йоан Кронщадтски († 1908): „Колкото по-вярно и силно е средството, което ни съединява с Бога, толкова повече насочва срещу него своите разрушителни действия Божият и нашият противник, който употребява всичко за тази цел: и склонното към леност наше тяло, и слабостта на душата… Поради това има много малко искрени, усърдни молитвеници; поради това и рядко говеят – каят се и се причастяват – християните” („Моят живот в Христа”, І. 3).

Свети Алексий Мечев († 1923): „Причастявайте се по-често и не казвайте, че сте недостойни. Ако казваш така, ти никога няма да се причастяваш, защото никога няма да си достоен. Мислите ли, че на земята има поне един човек, достоен да се причастява със Светите Тайни? Никой не е достоен за това, а ако ние все пак се причастяваме, това е само по особеното Божие милосърдие. Ние не сме създадени за Причастието, а Причастието е създадено за нас. Именно ние, грешните, недостойните, слабите, повече от когото и да било се нуждаем от този спасителен извор… Аз ви причастявам често, изхождайки от това да ви приобщя към Господа и вие да почувствате колко е хубаво това – да пребиваваш с Христос”.

Блажената Матрона Московска († 1952). Известно е, че тя казала на една болна жена „да не пропуска нито една неделна служба, а на всяка служба да се изповядва и причастява със Светите Христови Тайни”, и изобщо, всички хора съветвала по-често да се причастяват със Светите Христови Тайни: „Ограждайте се с кръста, с молитвата, светената вода, честото причастяване… Нека пред иконите горят кандила”[viii].

И така, цял сонм свидетели ни убеждава в това, че Руската Православна Църква е познавала практиката на често причастяване на монасите и миряните през всички векове на своето съществуване и никога не е преставала чрез гласа на своите светии да призовава към колкото е възможно по-често причастяване – без да го налага като иго на неподготвените, но съветвайки към какво трябва да се стремим и какво с Божия помощ е напълно възможно да постигнем.

Следователно всички заявления за това, че честото причастяване уж противоречи на „900-годишната практика на цялата Руска Църква”, меко казано, не отговарят на действителността.

 

Действително ли във Византия от V век се е прекратила практиката на честото причастяване?

За да покажем несъстоятелността на такова твърдение, достатъчно е да разгледаме това, което пишат византийските свети отци от по-късно време.

Съгласно уставите на преподобния Теодор Студит († 826), „ако някой в деня на литургията не се причасти, трябва да посочи причината, а ако не я посочи, трябва да пости до вечерта и да направи 50 поклона… Монах или мирянин, който не се намира под епитимия и поради своята небрежност 40 дни не пристъпи към Причастие, трябва да бъде отлъчен от Църквата за една година”[ix]. Сам преподобният Теодор Студит, за да се причастява постоянно, служел литургия ежедневно, дори и намирайки се на заточение.

Относно ежедневното причастяване преподобният Симеон Нови Богослов († 1021) пише: „Който не открива всекидневно тайните на своето сърце, който не принася необходимото покаяние за тях и за това, което е извършил по незнание, който не ходи, винаги плачейки и скърбейки и не извършва с усърдие всичко това, той наистина е недостоен (за ежедневно причастяване). А който прави всичко това и прекарва времето на своя живот във въздишки и сълзи, той е напълно достоен да бъде причастник на Божествените Тайни, и не само на празници, но и всеки ден, и дори – макар и да звучи прекалено смело – от самото начало на своето покаяние и обръщане”[x].

Светителят Симеон Солунски († 1428) казвал: „Божествената Литургия – това е служба, чиято цел е свещенодействието на самите Пресвети Тяло и Кръв Христови, за да бъдат дадени за причастие на всички верни. И като такава, нейната цел се състои само в причастяването… Който има достатъчно сили и внимание, такъв да пристъпва към Христовото Причастие по-често, дори ако е възможно, и всяка седмица, особено престарелите и немощни хора, защото в това общение е нашият живот и сила”[xi].

Така става ясно, че практиката на честото причастяване на монасите винаги, през всички векове се е съхранявала в Църквата, а не само в апостолските и първохристиянските времена, както се опитват да ни убедят някои участници в дискусията за честотата на причастяването.

Разбира се, не бива да изпадаме в другата крайност и да твърдим, че всички християни във Византия и Русия поголовно да се причастявали всяка неделя. Опонентите действително са прави в това, че в Русия от древни времена е съществувала практиката на рядкото причастяване на миряните. И не само в Русия, но и във Византия. И дори от предвизантийските времена, от ІІІ век, до нас достигат чрез житието на преподобномъченик Епиктет сведения за християни, които са се причастявали рядко. Така че практиката на рядкото причастяване наистина е много древна, така, както и практиката на рядкото посещаване на храма или практиката на рядкото обръщане към Бога с молитва. Ето, преди всичко това се е наричало не с неутралната дума „практика”, а с много по-конкретни думи – „леност”, „духовна разслабеност” и подобни.

Относно такава „практика” още през V век преподобният Йоан Касиан († 435) пише: „Ние не бива да страним от причастяването с Господа поради това, че осъзнаваме себе си като грешници. Но още повече и с по-голяма жажда трябва да се стремим към него за излекуване на душата и очистване на духа, но и със същото смирение на духа и вяра, че, смятайки себе си за недостойни за приемането на такава благодат, бихме искали по-добро лекарство за нашите рани. Със смирение на сърцето, според което вярваме и изповядваме, че ние никога не можем достойно да се докоснем до Светите Тайни, всеки неделен ден да ги приемаме за излекуване на нашите недъзи, отколкото, превъзнасяйки се със суетно убеждение на сърцето, да вярваме, че след като мине една година, ще станем достойни за приемането им”[xii].

В по-късните времена против идеологията и „практиката на свръхрядкото причастяване” е била написан специалният труд на преподобния Никодим Светогорец († 1809) и светителя Макарий Коринтски († 1805) – „Душеполезна книга за непрестанното причастяване със Светите Христови Тайни”[xiii]. В нея са събрани много изказвания на древните велики светии за ползата от честото причастяване и е казано: „Ах, братя мои, ако ние поне веднъж видехме с мислените очи на душата си от какви високи и велики блага се лишаваме, като не се причастяваме непрестанно, тогава, разбира се, бихме положили всички усилия, за да се подготвяме и причастяваме, ако имахме възможност, и всеки ден”.

В дискусията от страна на борците срещу честото причастяване прозвуча твърдението, че „в основата на тази книга бил стоял трактатът на католическия автор Мигел де Молино (1640-1696)”. За разяснение се обърнах към преводача на книгата на руски език игумен Симеон (Гагатик) от Ахтирския Свето-Троицки манастир. Смятам за необходимо да цитирам неговия изчерпателен отговор:

„Мигел де Молинос (а не Молино) издал през 1675 г. в Рим „Кратък трактат за всекидневното причастяване”. D. Stiernon в речниковата статия за преподобния Никодим (в католическия „Речник на духовността…”) просто споменава за съществуването на такъв трактат, като казва, че въпросът за това има ли той някакво отношение към „Душеполезна книга…” изисква по-задълбочено изучаване, и описва самата „Душеполезна книга…” като оригинално творение на светите Макарий и Никодим, макар и разграничаващо се от книгата на Неофит Кавсокаливит, издадена през 1777 г. Но И. Читерио, най-добрият съвременен изследовател на творчеството на преподобни Никодим, макар и западен, направил забележителен сравнителен анализ на „Духовни упражнения” и „Невидимата бран” в техните италианска и Никодимова версии, изобщо не споменава за трактата на Молинос, говорейки за „Душеполезна книга…”! Този трактат е увещание за често причастяване. Книгата на Неофит е нещо съвсем друго: диалектично построено опровержение на тезата на противниците на честото причастяване, теза, изказана именно в Гърция, именно на Света Гора и именно по времето на Неофит! Книгата се опира на каноничното право и светоотеческите творения; и най-общо казано, с нищо не прилича на трактата на испанеца-квиетист.

И още повече „Душеполезна книга…! Ще напомня още, че нито преподобният Никодим, нито свети Макарий са четели сами на италиански или испански, западните книги в тяхна преработка – това са винаги новогръцките версии, открити от свети Макарий в Патмоската библиотека, а книгите на Молинос, доколкото ми е известно, не съществуват на новогръцки. Но във всеки случай, на въпроса: „Стои ли в основата на „Книгата…” трактатът на Молинос?” от научна гледна точка следва твърдо да отговорим: не.

Към това… бих искал да добавя, че светите Никодим и Макарий в тази книга малко говорят от самите себе си; „Душеполезна книга…” представлява преди всичко антология на светоотеческите текстове за причастяването. Тази книга е най-истиският консенсус патрум по дадения въпрос. И православният човек не може да се колебае в това на кого да вярва – на светите отци или просто на отците (или и на миряните). Нали ако тези просто отци (или миряни) противоречат на светите отци (при тяхното еднозначно съгласие), тогава на какво основават своето мнение? Само на едно – на вярата в собствената си правота. Какво ще избере православният, на кого да вярва – на светиите или на самоуверените?… Мисля, че този въпрос е реторичен”.

Подготовката за Причастие

Като един от аргументите против честото причастяване противниците изтъкват това, че при такова причастяване се съкращава установената в техните представи и изисквания подготовка за Свето Причастие, която, по тяхното мнение, се състои в това да се пости цяла седмица, също така да се изчитат множество канони и акатисти, да се изповядваме и да посещаваме богослужението в наверечието на причастяването.

Това възражение е внимателно разгледано в гореспоменатата статия на свещеник Даниил Сисоев, но аз бих искал да добавя нещо въз основа именно на това, което са написали руските светии по този повод.

В катехизиса, съставен от свети Филарет (Дроздов), който се явява книга-символ на Руската Православна Църква, въпросът за подготовката за Причастие се разглежда, и при това никъде не се посочва нито задължителен едноседмичен срок на говеене, нито задължителен обем на прочетените вечерта текстове:

„Всеки, който желае да пристъпи към Тайнството причастие, трябва да изпита (да открие) пред Бога своята съвест и да я очисти с покаяние за греховете, за което спомагат постът и молитвата”.

Както се вижда от тези думи, главната и единствена подготовка на душата на православния християнин за причастяване със Светите Тайни представлява покайното състояние, а постът и молитвата се явяват само средства за привеждането на душата в това състояние, а не нещо самодостатъчно. За съжаление, по време на обсъждането на въпроса за подготовката за Причастие нерядко възниква чувството, че средствата се смесват с целта. В действителност дори и най-старателното изпълнение на всички посочени изисквания – прочитането на каноните и акатистите, едноседмичният пост и пр. – само по себе си съвсем не гарантира, че човек след това автоматично става достоен за Причастие. А светите отци казват, че дори обратното, съкращаването или видоизменянето на средствата за подготовка за Причастие съвсем не означава, че човекът автоматично се оказва „причастяващ се за осъждане”.

Ето защо главната подготовка съвсем не се състои в прочитането на определен обем текстове или в едноседмичното изключване на месните, млечните и яйчните продукти от храната. Ето какво говори преподобният Амвросий Оптински за истинските изисквания при подготовката за Причастие:

„Ако ние с вяра и неосъдително се причастяваме с Тайните на Тялото и Кръвта Христови, то всички козни на нашите душевни врагове, които ни досаждат, ще престанат да действат. А ние се причастяваме неосъдително тогава, когато пристъпваме към това тайнство, първо, с искрено и смирено разкаяние и изповядване на своите грехове и с твърда решимост да не се връщаме към тях, и второ, ако пристъпваме без паметозлобие, примирявайки се в сърцето си с всички, които са ни оскърбили” (Писма до монашестващите, 20).

Ще посочим и други изказвания на светии на Руската Православна Църква по този въпрос.

Преподобният Серафим Саровски, на своя ученик, който не се решавал да се причасти поради това, че не е изпълнил всички установени правила за подготовка, казал така: „Дори и да напълним цял океан с нашите сълзи, то и тогава не бихме могли да удовлетворим Господа за това, което Той излива върху нас даром, хранейки ни със Своите пречисти Плът и Кръв, които ни умиват, очистват, оживотворяват и възкресяват. И така, пристъпи без съмнение и не се смущавай; само вярвай, че това са наистина Тялото и Кръвта на нашия Господ Иисус Христос, които се дават за изцеление на всички наши грехове” („Радост моя”, 2).

Свети Теофан Затворник: „Светото Причастие проявява своята сила не поради нашето достойнство, а по Божията благост. Готовността за достойно причастяване е изповядването на греховете с твърда решимост да не отстъпваме на греха и да не пропускаме нито едно добро, което можем да направим” (Писма. І. 189).

„Вие можете да се причастите. Недостатъчният пост сега ще компенсирате с пост след това, и най-вече с дълбоко вътрешно чувство на съкрушение и желание за Господа” (Писма. ІV. 662).

„Винаги можем да се причастяваме, когато съвестта е чиста и спокойна. И Господ винаги милостиво приема такива, които пристъпват към Него” (Писма. V. 829).

Преподобният Макарий Оптински: „Искай Неговата помощ, да обезсили вражеските козни, а да се отдалечаваш задълго от причастяване с Животворящите Тайни е много вредно за тебе. Поне три дни се подготви със смирение, и може би Бог ще ти даде мир; където е смирението – там е и Божията милост” (Писма. 212).

Праведният Йоан Кронщадтски: „Някои смятат, че цялото им благополучие и изправност пред Бога се състои в изчитането на всички установени молитви, без да обръщат внимание на подготвеността на сърцето за Бога, на своето вътрешно изправяне; например, мнозина така прочитат правилото за Причастие. Впрочем тук преди всичко трябва да гледаме на изправянето и готовността на сърцето за приемането на Светите Тайни; ако сърцето е застанало право в твоята вътрешност, по Божията милост, ако то е готово да посрещне Жениха, то слава Бога за това, макар и да не си успял да прочетеш всички молитви. Царството Божие е не в думи, а в сила (1 Кор. 4:20). Добро е послушанието към Майката Църква във всичко, но с благоразумие, и ако е възможно, който може да вмести продължителната молитва, нека вмести. Но не всички възприемат тая дума (Мат. 19:11); а ако продължителната молитва е несъвместима с пламенността на духа, по-добре да извършим кратка, но пламенна молитва. Спомни си, че една дума на митаря, изречена от горещо сърце, го оправдала. Бог гледа не на многото думи, а на разположението на сърцето. Главното е живата вяра на сърцето и топлото разкаяние за греховете” („Моят живот в Христа”. ІІ. 10).

Всичко това, разбира се, не означава, че постът и молитвата като средства не са необходими. Не, те са добри и в онази минимална мяра, която е установена от Църквата: евхаристийният пост от полунощ и последованието преди Причастие; а за отделни хора могат да бъдат полезни и в онези максимални варианти, които битуват сред народа, когато към предписаните от Църквата изисквания се добавят различни канони и акатисти, както и многодневният пост. Всичко това трябва да се определя от самия християнин под ръководството на духовника.

Безусловно, трябва да признаем за добра и полезна традицията на Руската Църква задължително да се изповядваме преди Причастие и да се стремим да я запазим, а трудностите, свързани с нейната реализация в многолюдните енории, не бива да се разглеждат като повод за премахването на една такава полезна традиция, а като повод да се търси решение и оптимизация за нейното изпълнение.

Също така ми се иска да напомня, че свещеникът няма право да отлъчва човека от Причастие въз основа на това, че то му се струва „твърде често”. Постъпващите така свещеници извършват престъпление против каноните. Никъде в каноните на Църквата няма забрана за често причастяване, както и няма указания за това да не се допускат до причастие онези, които желаят да се причастяват по-често от два пъти в месеца. Самота свещениците, които дръзват да постъпват така, попадат под действието на горепосочените канони.

Правилото на свети Григорий, епископ Акрагантийски, гласи: „На всички епископи и свещеници забраняваме да отлъчват когото и да било от свето Причастие дотогава, докато не установи причината, поради която църковните правила заповядват да бъде отлъчен. А ако някой, без да се съобразява с това, отлъчи някого от свето Причастие, то отлъченият, бидейки освободен от отлъчването от по-старшия по чин епископ, да се удостои със Свето Причастие; а несправедливо отлъчилият го да бъде отлъчен от епископа, на когото е подчинен, за толкова години, за колкото епископът сметне, че е необходимо.

Същото казва и свети Василий Велики: „Епископ или свещеник, отлъчващ някого от Причастие без определена причина, сам да остане без Причастие за толкова време, за колкото реши епископът, на когото той е подчинен”.

За необходимостта от спазването на тези канони свидетелстват и светиите на Руската Православна Църква, в частност, преподобният Йосиф Волоцки, който в 12-та глава на своя „Просветител” привежда посочените цитати.

Въз основа на всичко, изложено по-горе, трябва да признаем, че заявленията за това, че Руската Православна Църква винаги се е придържала изключително към практиката на рядкото причастяване на миряните и монасите, и че във Византия от V век нататък е изчезнала практиката на честото причастяване на миряните, и че руските светии са се изказвали против честото причастяване на миряните не отговаря на действителността.

Горепосочените светоотечески свидетелства, по наше мнение, са повече от достатъчно непредубеденият читател да си състави мнение за това как всъщност да гледали на въпроса за честотата на причастяването светите отци, както древните, така и новите.



[i] Михаил Труханов, свещеник. http://pochemutak.ru/md/mod/tex/views/296900/

[ii] Цит. по Варнава (Беляев), епископ. Основы искусства святости. ІІІ. 6. 5.

[iii] Цит. по Димитрий Галкин, свещеник. Исповедь и святое причастие. http://barba1.narod.ru/Ispoved.htm

[iv] Варнава (Беляев), епископ. Основы искусства святости.

[v] Голубински, И. История Русской Церкви. М. 1904. Т. 1, Ч. 2. С. 434. Бел. 1.

[vi] Библиотека иностранных писателей о России. СПб., 1836. Т. 1. Отд. 1. Ч. 1. С. 33–34.

[vii] Цит. по: Илия (Мастрояннопулос), архимандрит. Чаша бессмертия. Свято-Троицкая Сергиева лавра, 1997. С. 90–92.

[ix] Творения на преподобния наш отец и изповедник Теодор Студит, преведени на руски. СПб., 1908. Т. 2. С. 850, 852.

[x] Цит. по: Димитрий Галкин, священник. Исповедь и святое причастие. http://barba1.narod.ru/Ispoved.htm

[xi] P.G. T. 150. Coll. 460 B.

[xii] Писанията на преподобния отец Касиан Римлянин. М., 1882. С. 605.

[xiii] Душеполезна книга за честото причастяване със Светите Христови Тайни. С., 2013. – Бел. прев.