КАКВО ЗНАЧИ „ДА НОСИШ СВОЯ КРЪСТ” И ЗАДЪЛЖИТЕЛНО ЛИ Е ДА СТРАДАШ?

4905 0
cross

Автор: Леонид Виноградов, списание „Интересната градина”
Източник: www.pravmir.ru
Превод: Татяна Филева

Всеки православен човек ще нарече своите или чуждите изпитания кръст, без да се замисля, ще каже, че Господ на никого не дава кръст, по-голям от силите му. Но мнозина не издържат на изпитанията, и това дори у вярващите често предизвиква чувство на протест. Защо става така? Що е житейски кръст, той задължително ли е свързан със страдания? На тези въпроси на „Интересната градина” отговаря настоятелят на храм „Св. Йоан Предтеча” в село Ивановско, Ногински район на Московска област, протойерей Игор ГАГАРИН.

До радостта трябва да дораснеш


‒ Отец Игор, ако всеки, както учи Църквата, има свой кръст, това значи ли, че християнинът задължително трябва да страда?

‒ За това говори Сам Господ: И като повика народа с учениците Си, рече им: който иска да върви, след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва. Защото, който иска да спаси душата си, ще я погуби; а който погуби душата си заради Мене и Евангелието, той ще я спаси (Марк. 8:34-35). Спомнете си какво е бил кръстът по онова време. Символ на позор – на кръст са били разпъвани бунтовниците, избягалите роби и разбойниците. Римските граждани не са били разпъвани (затова и апостол Павел не бил разпнат, за разлика от Петър), кръстната смърт е била смятана за най-унизителната смърт. Това, че Господ доброволно е приел това унижение, говори за величието на Божията любов към нас. Тогава дори апостолите не можели да разберат този висш смисъл на кръста, той се открил на хората едва след Възкресението. Но гоненията срещу Христос започнали още преди Голгота, когато Го прогонвали от градовете. И говорейки за кръста, Той призовава да Му бъдем верни, да Го следваме дори и в страданията.

Това не значи, че трябва да се стремим към страдания. Пак Сам Господ ни дава пример за правилно отношение към тях: И като се поотдалечи, падна на лицето Си, молеше се и думаше: Отче Мой, ако е възможно, нека Ме отмине тая чаша, обаче не както Аз искам, а както Ти (Мат. 26:39). По Неговия пример и ние се молим на всяка Литургия: „За да се избавим от всяка скръб, гняв, беда и нужда…”. Но при това в молитвата на Оптинските старци, която много от нас включват в своето утринно правило, четем: „Каквито и вести да получа през този ден, научи ме да ги приема със спокойна душа и твърдото убеждение, че всичко това е по Твоята свята воля”. Мисля, че смисълът на тези думи е и в това, че ние молим Господа да ни даде сили да приемем своята скръб като кръст. Да я приемем с вяра и смирение и да я понесем достойно.

‒ Кръстът винаги ли означава скръб? Нима съпрузите не са кръст един за друг? Или децата за родителите? При това у някои семейният живот се устройва щастливо, децата ги радват.

‒ Мисля, че когато в семейството всичко е добре, нито мъжът за жената, нито жената за мъжа ще каже, че това е негов или неин кръст. Такива сравнения ни идват наум, когато във взаимоотношенията възникнат проблеми. Разбирането, че тези изпитания са допуснати от Бога, ще ни помогне достойно да ги понасяме, с Божия помощ да подобрим отношенията, да запазим семейството (забележете, невярващите хора в повечето случаи се развеждат). Тежката болест на единия от съпрузите, разбира се, също е кръст за другия. Но аз смятам, че и тогава в никакъв случай не бива да казваме в лицето на другия: „Ти си мой кръст”. Тези думи няма да вдъхновят никого.

Чувал съм различни обяснения на понятието „житейски кръст”. Едно от тях е следното: кръстът е някакъв Божи замисъл за конкретния човек, който може много да се отличава от собствения му замисъл за себе си, от неговите житейски планове. Ако човек се покори на Божия замисъл и тръгне по пътя, който Господ е приготвил за него, той ще понесе своя кръст. Не мога да кажа, че такова обяснение на кръста е неправилно. Но аз разбирам кръста именно като горчива съставка на нашия живот, която приемам с благодарност, разбирайки, че тази горчивина в крайна сметка се превръща в сладост. Сладостта няма да дойде, сменяйки горчивината, но тя вече присъства в горчивината. Колкото по-дълбока е вярата, толкова човек по-добре разбира това. Изразът „да носиш кръста си” е станал крилат, той често се употребява и от невярващи хора. С ума си и те разбират смисъла на кръста. Но да го разбереш със сърцето си и да го приемеш, можеш само в Христос. По този повод свещеноизповедник Лука (Войно-Ясенецки) е казал удивителни думи: „Аз обикнах страданието”. Това, по мое мнение, е едно много високо духовно ниво, когато страданието престава да бъде нещо мъчително, а напротив, доставя радост в Христос.

‒ Но има хора, преживели дълъг живот без сериозни страдания.

‒ Слава Богу! Но всички ние виждаме само външната страна на техния живот, а не знаем какво е ставало в душата им. Убеден съм, че скърбите в живота на всеки човек са неизбежни: така е устроен нашият свят. За това Господ казва: В света скърби ще имате (Йоан. 16:33). И апостол Павел учи, че през много скърби трябва да влезем в царството Божие (Деян. 14:22). Земният живот е подготовка за вечния живот. Не е възможно да се оформим за вечността без опита на скърбите и страданията. Но трябва да устройваме отношенията си с Бога в семейството, в работата, със съседите, променяйки своето сърце, своето отношение към ближния. А много неофити се надяват да се приближат към Бога чрез външни промени. Отец Йоан (Крестянкин) нарича това „самодеен кръст”, тоест кръст, измислен от самия човек. И изкуственият стремеж към страдания също е самодеен кръст. Страданията сами ще ни намерят. Преподобният Партений Киевски, аскет и молитвеник (между другото, много жизнерадостен човек), преживявал поради това, че в неговия живот нямало страдания. И веднъж дори попитал митрополит Филарет (Дроздов) дали той ще се спаси. Нали никой не го преследва, не го гони, даже напротив, всички го обичат! Светителят отговорил: какви скърби и гонения още са ти необходими, след като самият ти толкова гониш и отесняваш себе си?

Всеки отказ от нещо заради Христос, от което би предпочел да не се отказваш, също е кръст. И в същото време радост. Ето, например Великият пост… За невярващите той изглежда мъчение, по време на пост те искрено ни съчувстват: „Горките, как измъчвате себе си!” А ние знаем в каква радост за душата се превръща това малко притеснение за тялото.

Но и до разбирането на радостта от поста трябва да дораснем. Нали на човека е присъщо да се хвърля в крайности. Например, детето на една моя енориашка се разболя и тя поиска благословение цяла седмица да приема само хляб и вода. Добро желание, но аз я попитах винаги ли спазва поста в сряда и петък. „Не, какво говорите!” – отговори тя. Предложих й да започне с това винаги, а не само по време на болестта на детето, да спазва сряда и петък. А с такива неразумни пориви можем да стигнем и до изтощение, и до нервен срив. Не е необходимо веднага да подражаваме на древните подвижници, започнете с малкото. И това също ще бъде кръст.

„Лесно ти е да разсъждаваш!”

‒ Казват, че Господ не изпраща изпитания, по-големи от силите на човека. А тогава защо някои хора не издържат своя кръст, отчайват се, роптаят, дори завършват живота си със самоубийство?

‒ Много сложен въпрос. Често ми се случва да изповядвам и причастявам болни. Действително, техните страдания понякога изглеждат непоносими. Ако започна да говоря за смисъла и ценността на кръста, такъв човек е много вероятно да си помисли: „Лесно ти е да разсъждаваш, нали самият ти не страдаш. Сега ще ме причастиш и ще продължиш по делата си – здрав и млад. А аз дори не знам още колко ще се мъча”. И ще бъде прав за себе си! Да разсъждава за страданията може само този, който в дадения момент страда, само неговите думи могат да бъдат убедителни. Тоест, по същество на вашия въпрос може да отговори единствено Сам Христос. И когато отивам при някой болен човек, се старая да му помогна да се срещне с Христос. Не казвам от името на Христос, че трябва да претърпи, а се стремя да направя така, че той лично да срещне Христос, да Го чуе. Само с човешки сили не можеш да помогнеш, много по-добре е да се надяваш на Божията благодат, която получаваме в Тайнствата. А ако преди Причастие прочетеш на тежко болния назидателна проповед с прозрачен намек за неговото маловерие, голяма е вероятността той да се причасти далеч не със съкрушено и смирено сърце. И то по моя вина! На страдащия е необходимо не нравоучение, а утешение, съчувствие. Тогава има надежда, че ще приеме тайнството с вяра и Божията благодат ще се докосне до сърцето му, той сам ще почувства, че кръстът, даден му от Господа, не превишава неговите сили. А моят дълг е преди Причастие да изслушам неговата изповед и, колкото и да роптае, с любов да му кажа: „Разбирам, че ти е тежко, но се постарай, ако ми вярваш, лично да се срещнеш с Христос”.

‒ Смятате ли, че свещеникът никога не трябва да казва на човека, че неговите страдания са негов кръст?

‒ Аз понякога казвам това на хората, но в никакъв случай не категорично. Например, когато човек боледува, аз му предлагам да се моли за изцеление и сам обещавам да се помоля (и се моля), но понякога добавям: „Ние не знаем, но е възможно това да е Ваш кръст, тогава ще трябва да се смирите и да го носите”. Не на всеки мога да кажа това, някои се травмират и от тези внимателни думи, а нашата задача е да подкрепим човека морално, да му помогнем да не се отчае. Този, който е утвърден в православната вяра, може да подкрепи напомнянето за това, че Божията воля за нас често не съвпада с нашите желания. Но не бива да разбираме кръста като нещо постоянно, неизменно. Бог е Любов, Той съвсем не иска да се мъчим, а допуска страдания с надеждата, че те ще ни помогнат да преосмислим своя живот, да се променим, да се изкачим на по-високо духовно ниво. Бих сравнил кръста с хирургическа операция. Хирургът причинява болка на пациента, за да му върне здравето, доколкото е възможно. Кръстът също е операция, но на душата. На болната душа! Ако човек я понесе правилно, ако под влияние на болестта успее да направи преоценка на ценностите, възможно е той повече да няма нужда от този кръст и Господ да го избави от него. Идват други кръстове, например болестта на близки хора. Това значи, че днес, за да израсне духовно, човек трябва да се научи на състрадание, на жертвена любов към ближния. В това е смисълът на кръста – в нашето духовно възрастване.

На много хора страданията са помогнали да дойдат при Бога в зряла възраст. А някои обратно, поради това са се озлобили още повече. Струва ми се, че страданията разкриват същността на човека. Бог обича всички, чука на всяко сърце, но уважава свободата на избор.

Кой е виновен

‒ А как да разберем дали страданията са ни допуснати от Бога, или сами сме виновни за тях?

‒ Те при всички случаи са допуснати от Бога, но това не отнема елемента на нашата вина. Преди няколко години причастих един мъж, умиращ от цироза на черния дроб. Той още нямаше петдесет, преди болестта много пиеше. В такива случаи причината за болестта е очевидна. И той призна, че сам е виновен, сам е довел себе си до смъртоносна болест, покая се, причасти се и скоро след това мирно отиде при Господа. А ако не беше имал цироза, може би щеше да преживее още няколко години, но да продължи да пие и да завърши живота си някъде на улицата, без покаяние. Безусловно, той сам се беше докарал до тази болест, но тя стана благо за него.

Това, разбира се, е изключителен пример. Но при всички случаи болестта, страданието е повод за осмисляне на собствения живот, анализ, търсене на грешки и, най-важното, за покаяние. За това прекрасно говори апостол Яков: Смятайте го за голяма радост, братя мои, кога паднете в разни изкушения, като знаете, че изпитанието на вашата вяра произвежда търпение; търпението пък нека бъде съвършено нещо, за да бъдете съвършени и цялостни, без никакъв недостатък (Иак. 1:2-4). Пак в същата глава той посочва причината за нашите скърби: Никой, кога е в изкушение, да не казва: Бог ме изкушава; защото Бог се от зло не изкушава, а и Сам не изкушава никого, но всеки се изкушава, увличан и примамван от собствената си похот; след това похотта, като зачене, ражда грях, а грехът, извършен, ражда смърт (Иак. 1:13-15).

Но тук, разбира се, става дума за греховността на падналата човешка природа. Твърдението, че всяка болест е изпратена на човека за негови конкретни грехове, ми звучи елементарно. И въпреки това такива разсъждения могат да се прочетат и в някои съвременни популярни православни книжки. Интересно, как авторите обясняват болестите на преподобните Амвросий Оптински, Серафим Саровски, и на много други светии? Един отец остроумно отбеляза, че ако всички праведници бяха здрави и силни, а грешниците – болни и хилави, то всеки човек със здрав разум, без много да мисли, би се присъединил към вярващите. А в живота, както знаем, много често далеч не е така.

‒ Борбата с трудностите, съпротивата срещу обстоятелствата – това не е ли отказ от житейския кръст? Например, Църквата винаги е благославяла да се обръщаме към лекари. Но са известни случаи, когато праведни хора са се отказвали от необходима операция, уповавайки се единствено на Божията воля.

‒ Да, някои светии са се отказвали от помощта на лекарите. Честно казано, самият аз не разбирам това. Навярно са имали някакви откровения от Бога. Но дори у светиите такива случаи са единични – повечето, разболявайки се, са се лекували. Още повече е недопустимо да се отказват от лечение миряните, семейните хора. Това не е смирение, а безотговорност към близките, самодеен кръст. И дори бих казал, бавно самоубийство. Както и изобщо пренебрежителното отношение към своето здраве, което е дар от Бога.

Ако главата на семейството, след като е изгубил работата си, не потърси нова, а се „смирява”, той също си измисля самодеен кръст. Смирението, приемането на кръста – това съвсем не е бездействие, а правилно отношение към изпитанията и скърбите. Например на една моя позната баба преди няколко години дъщеря й се разболя от рак. Тя се молеше са нейното изцеление, не жалеше средства за лечението й, грижеше се за нея, подкрепяше я морално, но по настроението й усещах, че тя изцяло се уповава на Божията воля. И когато дъщеря й почина, тя, разбира се, страдаше, но у нея нямаше и сянка от ропот против Бога. Така и трябва да се отнасяме към скърбите. По възможност да оказваме съпротива, да молим Господа за избавление, но както и да се стекат обстоятелствата, да ги приемаме с вяра в премъдростта на Божия Промисъл.

‒ Мисионерите обикновено говорят за радостта, а свещениците в проповедите – за страданието. Някои от новоначалните се разочароват от това. Как така сте обещали радост, а сега ни призовавате да страдаме?

‒ Повечето хора биват доведени в Църквата от скърбите. На изповед примерно три четвърти от хората споделят с мен нещо много тежко и страшно от своя живот. В своите проповеди аз съм длъжен да откликвам на въпросите на енориашите. Когато говоря за необходимостта да търпим скърбите, аз не призовавам да търсят страдания тези, които са дошли в Църквата в радост, от любов към Бога. Но такива са малцинство. А болшинството призовавам да не се отчайват, а чрез страданията да преразгледат своята ценностна система и по-бързо да се издигнат на ново ниво на разбиране – духовно. Разбира се, да търсим страдания е ненормално, противоестествено, противно на човешката природа и здравия разум. Християнството е религия на радостта. Когато кръщаваме човека, го помазваме с елей на радост. А какво е Евангелието?! От гръцки – блага, тоест радостна вест, информация, запознавайки се, с която, човек трябва да получи радост. Но не изкуствената радост с някакъв рекламен, външен блясък. Изкуствена поради това, че и при най-малката неприятност такава „радост” се превръща в скръб, униние, раздразнителност. А радостта в Христос е истинска, нея не могат да ни отнемат никакви скърби и изпитания.


Протойерей Игор ГАГАРИН е роден в 1959 г. в Харков. През 1981 г. завършва факултета по руски език и литература към Орехово-Зуевския педагогически институт, а през 1984 г. задочно – факултета по английски език. Десет години преподава руски език и литература в училище, работи като завеждащ учебната дейност. През 1991 г. е ръкоположен за дякон и свещеник, назначен е за настоятел на храма на Свети Йоан Предтеча в село Ивановско, Ногински район на Московска област. Задочно завършва Коломенската духовна семинария. Преподава православна педагогика в Коломенската духовна семинария и Закон Божи в православната гимназия „Свещеномъченик Константин Богородски” в Ногинск. Автор е на книгите: „Обичай, но не търси любов”, „Стани, душо, защо спиш!”, „Да гориш, а не да тлееш”.