Как да разбираме смъртта?

1576 0
nova

Беседа с протойерей Алексий Умински
Беседва: Тамара Амелина
Превод: Татяна Филева

Срещата със смъртта

Нямам спомен от детството ми за очевиден болезнен сблъсък със смъртта. Смътно си спомням някакви капаци на ковчези, наредени във входа, и хора, които звънят по апартаментите, за да събират пари за погребение. Тогава това за мен беше просто част от битовия фон, от ежедневието и не осъзнавах какво всъщност е смъртта. През детските ми години нямах съзнание за нея дори и при посещенията на гробищата заедно с моята баба. Старите руски гробища ми изглеждаха като малки градчета, очарователни и тайнствени… Спомням си някогашните изоставени скромни руски гробища, до които ходехме по време на почивката ни на вилата. Там растяха някакви много големи горски ягоди. Непрестанно се опитвах да ги бера, обикаляйки гробовете, а баба ми, която беше атеистка, ми говореше, че това е грехота. Усещах, че тези особени „градчета“ се отличават от останалото пространство на битието, но не можех да разбера защо. А и не се замислях дълбоко над това.

Много смътно си спомням как като деца погребвахме някакви птички и котки в кутии. Но това беше по-скоро ритуална игра, отколкото трупане на знания за смъртта.

Както се вижда, като дете не съм имал някакви сериозни обстоятелства, които да бъдат повратни в живота ми. Дядо ми по бащина линия си отиде много рано и дори не си спомням този ден, тъй като тогава съм бил на две години. По-късно, когато започнаха да си отиват от тоя свят баби и дядовци, вече бях голям човек и възприемах смъртта по друг начин. А в съзнателните години на детството ми, както се вижда, тези загуби не са вълнували особено много родителите ми, не съм виждал тяхното преживяване при срещата със смъртта. Никой от близките ми приятели не не се спомина, всички бяха живи и здрави. В този смисъл имах безоблачно детство: знанието за смъртта не ме докосна.

Присъствието на смъртта, при това насилствена, започнах да усещам осезателно чувствам около себе си, когато в самото начало на 90-те години станах настоятел на Успенския храм в Кашира. Често ми се случваше да опявам млади хора, починали от алкохолизъм или загинали при сбиване, породено след пиянски запой.

Когато съпругата ми се разхождаше с малките дечица в Кашира, придружаваха я наши енориаши. Те през цялото време ѝ разказвали, сочейки къщите наоколо: „Ето, тук един мъж закла жена си. А тук се обеси синът на леля Галя. Тук пък мъжът преби жена си до смърт“.

Дядо ми беше много възрастен човек, мъчително умираше от рак в началото на осемдесетте. Но неговата смърт беше разбираема. Дядо ми, партиен работник, по сталинско време работеше в системата на НКВД – беше ревизор на лагерите. Когато научи, че аз съм вярващ, тропаше с крака, жестоко ме осъждаше.

Той буквално умря в ръцете ми. В деня, когато му стана много зле, ни се обадиха; ние живеехме наблизо и веднага дотичахме с баща ми. Дядо вече се мъчеше в агония и шепнеше само едно: „Господи, Господи, Господи!“. Отиде си пред очите ни. Не знаехме какво да правим, но изведнъж ни дойде на ум мисълта, че трябва да изкъпем дядо, което и направихме до идването на спешната помощ. В този момент ми беше някак спокойно, защото дядо умря в ръцете ми и направих нещо, с което му послужих. Аз дори не знаех какво трябва да правя по-нататък, защото, след като дойде спешната помощ и откараха дядо, отидох при приятелите католици в тяхната църква: беше навечерието на католическото Рождество.

Истински ме порази смъртта на моя приятел и колега от института. Още повече, че това стана, след като вече бяхме завършили института. Саша беше един смешен чудак неудачник от обикновено, типично съветско семейство – с огромни очила, непохватен, но беше много интересен, открит, по детски наивен човек. Естествено, всички му се смееха. Той много тежко преживяваше своята непохватност, своето несъответствие с някакви свои вътрешни представи, тежко му беше, че момичетата не го харесват.

И ето, той се самоуби. Намериха го през зимата недалеч от железопътните релси в Митишчи, където живееше. Ето тогава почувствах целия ужас на непрогледната, никога несвършваща смърт, пред лицето на която не знаеш какво да правиш. Смъртта, внезапно нахлула в пространството на живота. Прекрасният Сашка беше некръстен, самоубиец. Пълна победа на смъртта.

И досега този ден е един от най-ужасните дни в живота ми. И тези още по-страшни диви помени, на които няма какво да кажеш, когато всички мълчат смутено и разбират, че, общо взето, тук не може да има никакви утешителни думи и единственото, което могат да направят, е да се напият още по-жестоко и да се разотидат по домовете, за да не си спомнят за това.

Това беше истински триумф на смъртта, пред която всички се оказаха безпомощни: и майката, и приятелите, които няколко години не се бяха виждали и изведнъж се срещнаха на това страшно подмосковско погребение под мрачното надвиснало небе на фона на сивата зима. Тогава за пръв път истински почувствах смъртта като необратим ужас. И досега ме съпътства това дълбоко чувство на пронизителна жалост и безсилие.

Съветската смърт

Съветската смърт е кошмар. Ужас. И всички тези безумни човешки изобретения, като помени, в такава ситуация, когато хората няма какво да кажат, когато всички изсмукват от пръстите си някакви дежурни фрази, когато всеки трябва да произнесе: „Лека му пръст“. При това почти никой не вярва в това. Както не вярват и в следното: „Сега той ни вижда, той е с нас, там ще му бъде добре“. Присъствието на лъжата в момента на смъртта е нещо непоносимо… И всички съветски традиции, свързани със смъртта, са възраждане на такъв пещерен архетип човек: да не се внася вкъщи капакът на ковчега, да се обърнат табуретките, да се покрие огледалото. Да се сложи чаша с водка до починалия. Тук съветската традиция отива още по-далеч и съдържанието на чашата се излива на гроба след погребението. Или някой запалва цигара, а след това я забива на гроба. А сега поставят в ковчега мобилен телефон. И ако батерията още не се е изтощила, механично идва някакъв безсмислен есемес, а човекът, който го е получил, се радва: съобщение „оттам“.

Като цяло, хората са си измислили някакво продължение на живота, тъй като не могат да приемат смъртта. А у древните египтяни отношението към смъртта е било много по-адекватно, отколкото у съвременния човек, когото са лишили от право на безсмъртие, от право на вечен живот. И той въпреки това се опитва да си проправи път през някакво пещерно, напълно езическо разбиране: все пак там има нещо.

Какво е „смъртна памет“?

Смъртната памет е особено усещане. Човек не може да има спомен за смъртта, това е неестествено за него. Не може да знае за смъртта, защото му липсва такъв опит. В най-добрия случай ние разбираме какво е болестта, за болестта можем да се подготвим, можем да я лекуваме. Имаме опит с болестта, докато опит със смъртта нямаме. Това е свързано и с факта, че човек не е сътворен за смъртта, не е създаден за нея. Може би едно от доказателствата за безсмъртието на нашата душа е това, че не можем да си представим себе си мъртви. Ние, разбира се, можем някак по детски да казваме: „Как ще лежа в ковчега“. Но все пак това ще бъде нещо като игрива закачка за живия човек. В действителност той не може да си се представи мъртъв, не може да опише смъртта, да опише как няма да живее.

За да разбере какво е смъртта, човек е изключително важно да знае какво е животът. Често има само имитация на живот. Човек до голяма степен имитира своето битие и си мисли, че живее, че чувства, че устройва живота си по някакъв начин. А в действителност не се случва нищо, освен тази имитация: имитация на отношения, мисли, дейност, творчество. Затова човек рядко разбира какво е животът. Особено съвременният човек. Древният, средновековният човек много добре е разбирал това, защото животът му е бил абсолютно конкретно обозначен. Той винаги е живеел за нещо, заради нещо. В него винаги е присъствал някакъв прост смисъл на живота. Човекът като религиозно същество, дори и в най-примитивното си битие, все пак съществува осмислено. Връзката му с другото битие е очевидна. А щом ти имаш връзка с другото битие, значи, че чрез това инобитие можеш да осмисляш своето битие. Тоест тогава, така или иначе, човекът е съществувал в категориите на смисъла. Колкото по-малко човек е свързан с другото битие, толкова по-малко приема живота екзистенциално. Появява се имитация.

Имитация на живот

Съществото, ходещо на два крака и говорещо по човешки, може и да не бъде човек (в онзи висш смисъл, в който го е замислил Бог). Например може да бъде високотехнологично човекопободно същество, подобно на мнозина сега. Осъзнаването, че си човек, не се получава. Човек мисли, че обича, а в действителност той не обича, това са просто инстинкти. Човек си мисли, че става родител, а в действителност никакъв родител не става, защото в дадения случай само изпълнява някаква функция. Мисли си, че има баща и майка, а в действителност няма такива. Ако се сблъска със смъртта на хората, които са се наричали негови родители, но по същество така и не са станали такива, той няма и да осъзнае истински смъртта им. Изгубени са всички връзки, включително и тези между хората. Налице са само връзки между същества, които изглеждат като хора, постъпват като хора, действат като хора, обличат се като хора, сключват някакви съюзи, изпълняват законите като хора, но вътрешната същностна сила на тези неща е изгубена. Щом като тя е изгубена, изгубена е и някаква истинска връзка с живота, с битийността. Преди всичко изгубена е връзката със смъртта. Защото живот почти няма, ако той не се осмисля в категориите на смъртта, и тук ние говорим за смъртната памет („Помни последния ден и вовеки не ще съгрешиш“ – ни учат светите отци или, както казва преп. Антоний Велики: „Смъртта за хората, които я разбират, е безсмъртие, а за невежите, които не я разбират, е смърт. И от тази смърт не бива да се боим, трябва да се боим от душевната гибел, която е непознаване на Бога. Ето кое е ужасно за душата“). Просто се обръща някаква страница и с гума се изтрива някакво име или някакъв човек, който е съществувал до този момент. Бил е и край, вече го няма. Няма го в теб, няма го в твоето битие. Затова такива понятия като „вечна памет“, „вечен покой“ и всичко, което е свързано с вечността, престават да съществуват. Щом няма вечност, значи, няма битийност, няма абсолютно нищо. Ако го няма този битиен смисъл, тогава с умиращите не би имало никакъв проблем. Тогава на преден план излиза разбирането, което смело е изразил Александър Никонов, председател на Атеистичната общност в Москва, писател. Такава позиция е абсолютно правилна, честна, същевременно безумна, разбира се, но от гледна точка на изгубването на битийността е абсолютно правилна – ако има хора, които скоро ще умрат, то нека умират. Нежизнеспособните трябва просто да се убиват, какво ще се занимаваме с тях. Ако животът е само биология, тогава понятието смърт не съществува. В природата няма смърт в този смисъл, в който тя съществува за човека. Смъртта в природата не е трагична. Иначе би станало така, че ние само се храним със смъртта – от парчето овнешко в борша до откъснатия домат. Но въпреки това смъртта не е за доматите, тя е за нас…

Биологичната смърт сама по себе си е безсмислена, но не и трагична. Всяка секунда в нас умират клетки; и нищо. Както и в цялата природа – нещо е умряло, нещо се е родило. Една тревичка е изсъхнала, друга е пораснала. Но ние не сме тревички… Човекът се страхува от смъртта… Той не знае какво е животът, затова и се бои от смъртта. Нашият живот, дори и за самите нас, е свръхбиологичен. Ние се виждаме едни други във физиологически и биологически смисъл и през цялото време се хлъзгаме към своето животинско-биологично състояние.

А животът – това е Бог. И ние разбираме, че в нас, освен биологията, има и някакви други моменти, които изведнъж ни карат да се замислим, започва да ни боли отвътре, при това не органите, а нещо неосезаемо, ние започваме да страдаме. И всъщност това е то, човешкото, наречено чувства, за разлика от рефлексите и инстинктите. Истинските чувства човек може да осмисля като своя връзка с безсмъртната Божествена същност. А и те са изява на безсмъртната човешка душа, същност на живота в нас. Та нали животът се проявява в нас и чрез болката, чрез страданието, чрез радостта, любовта, щастието, чрез всичко възможно, но не и чрез вкусната пържола. Такъв живот не е толкова много. Човекът през цялото време се опитва да излезе от своето пребиваване в някаква черупка, което му дава възможност спокойно да съществува биологично. Той покрива сърцето си с кожените дрехи, в които са били облечени Адам и Ева след грехопадението, закостенява. Защото постоянно да чувстваш, постоянно да живееш, е трудно, това изисква сериозно напрежение, от което е по-лесно да се откажеш. Оттук идва и желанието да се скриеш, да се отпуснеш. „Стига сте ми досаждали, оставете ме да си лежа по къси гащи с шише бира пред телевизора и да гледам сериала“. От живота, изискващ изострено възприятие, чувстване, което нерядко е болезнено, отклоняват и депресиите. Ето защо днес те са толкова разпространени. Хората се страхуват да живеят, страхуват се да останат беззащитни. Но само сблъсквайки се с живота, човек постепенно започва да се учи да разбира какво е смъртта. В този контекст смъртта – това е и телевизорът с шишето бира, безчувствието, не-животът. Смъртта – това е не-живот. А не-животът е навсякъде край нас. Хората се срещат един с друг след работа и нямат какво да си кажат. Човек се обръща към другия с молба, а той не иска да я чуе – това е не-живот. Децата не слушат, не чуват своите родители и не искат да го правят – това е не-живот. Родителите викат по децата си и искат да ги разкъсат на парчета, ако нещо не е както трябва – това е не-живот. От каква смърт можем да се страхуваме, ако всичко около нас е не-живот. Ако не сме се научили да живеем? Тогава в какво човек се вкопчва така жадно, когато се страхува да умре? Какво е за него смъртта? Той изпитва ужас и отчаяние, защото не знае какво е животът. Той всъщност се страхува да умре по една-единствена проста причина – никога не е живял, не знае какво е животът, затова много се страхува да умре. И „смъртната памет“ може да бъде разбрана само в контекстите на това „какво е не-живот“ и „какво е живот“. Защото смъртната памет учи човека да живее, да изживява пълноценно всяка минута от своя живот, да не излиза от битието, да не търси възможност да се скрие в някаква дупка, да се мушне в някакво пространство, където няма живот, но където му е добре.

Френският писател Мишел Турние има едно произведение „Петък или Тихоокеанският лимб“, в основата на което е сюжетът с приключенията на Робинзон, където срещаме потресаващ образ на не-живота. Робинзон, който осъзнава, че трябва да живее и всеки ден да осмисля това битие, изведнъж разбира, че той не може да живее, а всеки ден трябва да се прекарва някак си. Тогава намира блато с топла тиня, потопява се в него и прекарва там почти цялото време, изпадайки почти в анабиоза. След това той все пак заставя себе си да се спаси. Примерно същото става и с човека, който търси начин да не живее. За нас жизнено важен е въпросът как да преодолеем страха, когато се измъкваме от уютното, смърдящо, така топло и така комфортно блато. А да говорим за смъртта, когато няма живот, е напълно безсмислено…

С възрастния човек си заслужава да говорим за смъртта само тогава, когото той разбере, че още не е живял и реши да започне да живее. Децата са много жизнени. Те не се крият от живота. С тях можем да говорим за смъртта, изхождайки от техния опит. Лесно е да им обясним всичко. Ако, разбира се, не се случи трагедия и умре не птичка или дори някакъв далечен човек, а някой от техните близки роднини. Тогава е необходимо да говорим в контекста на Вечния живот. Но и това е разбираемо за детето, защото то живее всяка минута и е способно да почувства: „Щом аз живея всяка минута, значи и баба, която е починала, също живее някъде сега, само че на друго място“. Защото за детето, което е истински живо, смърт няма. И сега баба просто е починала и се е преселила в нов живот. Значи, отговор има. А тези помени, всички тези ужасни неща с черни кърпи, вой и ридания, при това специално извършвани на гробовете – това, разбира се, не бива да се показва на децата.

Смъртта е страшна за всички. Страшно е да се разделяш със самия себе си, а нали смъртта е преди всичко това. Разбира се, аз също се страхувам от смъртта. Кой не се страхува? Аз се страхувам от нея дълбоко в себе си, като всеки човек, като всяко живо същество. Заекът и той се страхува от смъртта, разбирате ли? Защото това е смърт.

Достойно и недостойно отпътуване

Християнската смърт е непосрамена и мирна, с пълно приемане. А ето, когато човек умира в злоба – това, разбира се, е много страшно. Когато човек умира, без да е простил на никого, това е безкрайно страшно. Аз не говоря за смъртта без покаяние, защото при много хора покаянието е постоянно, през целия им живот. Дори и при тези, които не вярват особено много: те могат цял живот да съжаляват за някакви свои постъпки, за някакви свои думи. И дори ако те нито веднъж не са били на изповед като църковно тайнство, това не може да не бъде прието от Бога като вътрешен плач за самите себе си, като разкаяние.

Как да говорим с тези, които са изгубили близък човек?

Никак. Аз не зная, аз мълча пред чуждите хора. Какво да кажеш в този случай? Каквото и да кажеш, ще бъде лъжа от рода на „много съжалявам“. Ако можеш да съпреживяваш, съпреживявай. Тогава просто можеш да се докоснеш до човека, това е всичко. И да въздъхнеш до него. А ако няма какво да кажеш, по-добре да не говориш.