Как имитираме благочестие

2559 0
blago4estie

Автор: прот. Игор Прекуп
Източник: www.pravmir.ru
Превод: Татяна Филева

Защо човек, завърнал се от поклонническо пътуване, е готов да повиши тон на болната си майка? Как става така, че у борците със сектите и всеобщия разврат не минава нито ден, без да се скарат с домашните? За това защо животът на много православни е разделен на две части: „благочестива” и „битова”, в която няма място за Христос – разсъждава протойерей Игор Прекуп.

Имитацията на благочестие – именно за това става дума, тук вече не говорим за обноските. Изкуственото се изтласква напред, за да не се обръща внимание на истинското; ние усилено се вглеждаме в неразбираемото, за да не забележим разбираемото, или просто да отклоним вниманието си от него.

Говорим за смирението и дори сякаш го изработваме в себе си, а всъщност нямаме и представа за него. Привидно се опитваме да го постигнем, а в действителност имитираме изследването на светоотеческия опит и подражанието на Отците, за да отклоним вниманието си от скромността, която е разбираема, постижима и напълно описуема, и да не се занимаваме с тази „земна” добродетел.

Порочността не е в това, че се мъчим да подражаваме на Отците; порочността не е в подражанието, а в имитацията, защото имитацията е маска на имитираното, а не самото то. Докато подражанието е опит то да се пренесе, да се усвои истински. Бъдете ми подражатели, както съм аз на Христа (1 Кор. 4:16) – увещава ни Апостолът. Не „имитатори”, а „подражатели”. Разликата е принципна.

Ние се вглеждаме в Евангелието и творенията на Отците като в огледало, и като че се вглеждаме в запечатаните там Христови добродетели и търсим в своето отражение пороците, посочени там, но в действителност виждаме, ако използваме образността на апостол Павел: …смътно като през огледало (1 Кор. 13:12).

В славянския превод е казано по-точно: якоже зерцалом в гадании. Не през стъкло, а в отражение. Но смътно като през огледало по-добре предава смисъла, вложен от Апостола в думата ἔσοπτρον (есоптрон). По времето на апостол Павел за огледала служели метални полирани пластинки, които, колкото и да ги полираш, неизбежно потъмнявали с времето, и тогава трябвало усилено да се вглеждаш в тях, понякога не толкова виждайки, колкото досещайки се, отгатвайки отразеното.

И би било добре да се вглеждаме, искрено опитвайки се в неясните контури да видим цялото изображение, улавяйки реалните черти, забелязвайки съществените детайли. Но не го правим. Някак си ни устройва цялата тази мъглявост, размитост на образите, тази терминологична загадъчност, създаваща атмосфера на своего рода аскетическо фентъзи, на такъв, знаете ли, аватарен свят, където ти решаваш своите „надсветски” проблеми, а животът е такъв, какъвто е…

И се получава едно интересно раздвояване: практическите въпроси са област на житейското и трябва да ги решаваме чисто житейски, без да се забъркваме в „морални абстракции” (между другото, абстрактното мислене в областта на етиката е необходимо условие за формирането на нравствено съзнание, защото абстрахирането е процес, който се състои в отклоняване от подробностите на практическата конкретика в името на общата същност).

А когато се поставя въпрос от нравствен порядък, включително и нравствена оценка на някакви текущи събития и на самите себе си в контекста на случващото се – тогава ние, вместо да осмислим ставащите събития в контекста на вечните ценности, на реалността на този свят – в ключа на реалността на Царството Божие, сякаш превключваме на някаква безбожна схема „животът-е-това-което-е-с-каквито-се-събереш-такъв-ставаш”, или на някаква виртуална реалност, и започваме да оперираме с терминология, зад която не стои никакво практическо приложение, а дори и да има термин, познат от „реалния” живот, то става ясно, че той означава две различни явления.

Например в „духовния живот”, при такова „разделение на световете”, думата „гордост” означава порочна страст, а в „земния живот” се оказва, че това е чувство за собствено достойнство, чест и др., от което се налага изводът, че християнинът може да се гордее, без много да се замисля, защото ако преди под „гордост” се е разбирало нещо, което е несъвместимо с Евангелието, то сега се разбира съвсем друго: не порок, а напротив, най-голямата добродетел (нали езикът еволюира)! А гордостта в светоотеческото разбиране – това е симулация от виртуалния свят на духовните „стрели”, игра „невидима бран” с всичко, както подобава: равнища, избор на оръжие и т. н.

Общо взето, духовността е нещо много хубаво, но битът е нещо свято. Когато става дума за битовите неща, за своите земни интереси – работа, кариера, „семейна чест”, икономическа изгода или корпоративна солидарност (някои мислят корпоративно и за църковното общество), за народа, държавата (пак своите) – се включва друга програма на решаване на ситуациите на нравствен избор, която не отчита прилагането на формулите „не от този свят”. И дори символът, означаващ в тази виртуална система едно, тук, в „реалния свят” означава друго.

Ето, например, нагръдният кръст. В онази система той е символ, напомнящ за ежедневното, непрестанно кръстоносене, за „благото Христово иго”, за верността към Него; символ на същия този Кръст, на който е издигнала Сина Божи любовта Му към нас, и на който е била принесена Изкупителната Жертва за света; символ – тоест видима част от невидимата реалност, от благодатната сила на Жертвеника, без който няма Възкресение, а може би Кръстът е символ и на Христовото Възкресение, и на всеобщото Възкресение на мъртвите. Но всичко нова е в онази реалност – игрова, виртуална.

А в „тукашната”? В нея той е просто талисман. Само че той е нашият талисман, правилният, „православният”. Езическите богове са слаби, нашият е силен, затова и ние носим нашите талисмани. При такова отношение се оказва, че езическите религии са не толкова заблуда на светоусещането, колкото грешка при избора на култ; и затова приемането на християнството е само (при такова разбиране за религията) смяна на обекта на възхвала и поклонение, замяна на култа към морално остарелите богове с култ към Единия и Всемогъщ Бог. Тоест предците са се покланяли на всякакви неща, на това, което не е Бог, но по-късно поправили тази грешка, и сега ние знаем на какъв Бог да се молим и какви амулети-талисмани да използваме, за да се защитим от уроки, да не боледуваме, да имаме успех и щастие във всичко…

На пръв поглед отношението към езичеството е нетолерантно, но само на пръв поглед. Цялата нетолерантност е насочена по адрес на конкретни исторически форми на езичеството и против негови конкретни артефакти, но не против езическото мислене, не против потребителското отношение към Бога, което всъщност представлява езичеството.

И още, ако се върнем на въпроса за нагръдния кръст, за някои хора, „здраво стъпили на краката си”, нагръдният кръст е знак за някаква самоидентификация, подобно на зодиакалните знаци, които носят на една верижка заедно с нагръдния кръст.

За някого кръстът не е нищо повече от украшение, а на друг той помага да почувства своята принадлежност към националните корени, към славните предци, да осъзнае своята съпричастност към тяхното величие. За друг от тази категория на „здравомислещите хора” той е знак за принадлежност към Църквата, смисълът, на чието съществуване обаче се разбира от тях преди всичко като някаква основа и скелет на стабилното и благополучното устройство на държавата, дори бих казал, като средство за сакрализация на самата държавност (в резултат на това всичко, което изглежда, че противоречи на държавните интереси – при това не е сигурно, че противоречи в действителност – се възприема като грях, достоен за анатема).

Такова е всичко „тукашно”. Отношението към нагръдния кръст като към украшение или талисман, или като към символ (дори не само, но на първо място) на националната самоидентификация („православен, защото е руснак”) – всичко това е езическо по дух, и поради това и скверно използване на светинята.

Разбира се, при отношението към духовния свят като към някаква виртуална реалност изобщо не се разбира за какво става дума. Какво още да добавим?

Вечното се виртуализира, превръщайки се в „тамошно”, знанията за него не служат за покайно осмисляне на миналото, за изпълването със смисъл на всеки миг от настоящето и за избягване на повтарянето на старите и на вършенето на нови грешки за в бъдеще, а само за конструирането на някаква изкуствена реалност, в която е удобно да се потопиш, за да удовлетвориш своя тъгуващ по Истината дух с някакъв неин сурогат, създавайки сам на себе си илюзията за принадлежност към съборното единство на светиите, и ловко да се гмуркаш в игровия свят, създаден по мотиви от Свещеното Писание и Предание, ако житейските обстоятелства се подреждат по такъв начин, че за да погледнем честно към тях, вече се изисква мъжество, тъй като, виждайки, ще разбереш, че трябва да постъпиш по неудобен за теб начин, а ако не постъпиш така, съвестта ще те безпокои…

О, колко удобно се оказва тогава да се потопиш в своята виртуална игра! Главното е, че ти гледаш оттам на тези „обстоятелства” и те ти изглеждат така, че изборът, който обикновеният, неизкушен в „духовността” (още повече стараещият се да живее по заповедите) човек би преценил като несъмнена подлост; изглеждат като мъдро и смирено решение, за да не бъдеш „изпитан пряко сили”, като подвиг на вярата, предаващ всичко на Божията воля. При това никой не вижда отвън, че в дадения случай ти като че вече не си тук, нали нямаш шлем на главата, сякаш не седиш пред монитора, и говориш такива съвсем правилни неща, сякаш логично следващи едно от друго…

Впрочем и самият ти вече не разбираш какво говориш „оттам”, до каква степен тази „реалност” вече е станала твоя. Прекрасно! И съвестта е успокоена, и неприятностите, неизбежни в така стеклите се обстоятелства, при трезв поглед към действителността и честно решение, си успял да избегнеш и, което никак не е без значение, успял си не само да не изгубиш имиджа на праведник, но дори да го укрепиш.

„Удобна религия са измислили”… не, не индусите, а в дадения случай ние, но същността, примерно, е същата, само че обърната. У индусите този свят е „майя”, измамна реалност, а при нас истинната духовна реалност се превръща в илюзорен свят, където е удобно да се гмуркаш, за да не виждаш обстоятелствата на истинския живот в светлината на вечните ценности.

Ние декларираме приоритета на вечните ценности и в същото време виртуализираме вечността, говорейки надълго и нашироко за Божия Промисъл, за да не вземаме отговорни решения, приказваме за свободата на духа и за любовта, на които пречи законничеството, за да не допуснем Божията Правда в живота си и да оправдаем своя произвол (или чуждия, и своята снизходителност към него). Ние не познаваме вечния живот, ние строим по мотиви от Божественото Откровение виртуална игра на Небесно Отечество, използвайки истинското за изграждане на илюзорното.
А с настоящето (във времето) – тленно, преходно, неустойчиво, измамно в своята привидна устойчивост – постъпваме по противоположния начин: също го виртуализираме, но придавайки му несвойствена за него устойчивост в своето светоусещане, абсолютизирайки ценностите, значими за земното съществуване, превръщайки ги в самодостатъчни цели.

Това, което се разбира от само себе си, не се декларира. Нали това е животът. А за живота не говорят, а го живеят, за живота говорят „оттам”, от „онази” реалност. И ето, ние сами не забелязваме как нашият език се променя в съответствие с нашето светоусещане.

Думата „настояще” в обикновения език изгубва своя времеви смисъл и, превръщайки се в качествена характеристика, започва да означава нещо неоспоримо-трайно, истинно-реално, истинско, чисто, без никакви примеси. Времевата характеристика, означаваща дадения „миг между миналото и бъдещето”, се преражда в качествена характеристика, показваща истинността на явлението или предмета: „тукашно-сегашното” се отъждествява с истинното, а истинно е това, което е „тук и сега”.

Разбира се, истинската реалност е духовният живот, но ние го виртуализираме със своето отношение към него, докато всекидневният живот, разбира се, не е виртуален, но, бидейки „по-прелестен от сън”, той става виртуален, когато се отнасяме твърде сериозно към него, пренебрегвайки реалността на вечните ценности, тяхната истинност и тяхната неосезаема, но поради това не по-малко истинна, постоянна актуалност.

Ние се прелъстяваме от ценностите на преходния свят и тленното сякаш се виртуализира обратно: изкуственото, измисленото започва да се възприема от нас като истинско, самобитно, трайно, неоспоримо… А към духовната реалност, колкото и на думи да я изповядваме като вечна и божествена, у нас се изработва някакво виртуално-сакрализирано отношение.

В крайна сметка ние изобщо не живеем в реалния свят, защото виртуализираме истинската реалност, премествайки евангелските заповеди и светоотеческите наставления и примери някъде по-надалеч и по-нависоко – на книжната лавица, на иконостаса – за да им се любуваме, да се прекланяме пред тях, но не и да се уподобяваме на тях, а преходната, „неправедна”, тленна реалност – виртуализираме със своето отношение, когато отдаваме предпочитание на нейните ценности пред вечните ценности, потопявайки се така в играта, наречена „Такъв е Животът”. В крайна сметка получаваме виртуално-сакрално и профанно-виртуално съществуване. А реалното го няма… И това е неизбежно.

Ако човек не живее с реалността на вечността, ако изолира знанието за нея от всекидневния живот или го допуска само доколкото му е удобно, то неговият всекидневен живот неизбежно губи реалност, увеличавайки своята значимост и постепенно придобивайки самодостатъчна ценност.

Сакралното се превъзнася, издига се оттук, отдалечава се, отстранява се, за да не ни пречи да живеем, а профанното се задържа, за да не допусне тукашната реалност в небесната реалност и с това да внесе дисонанс във всекидневния живот – дисонанс, напомнящ за нашата самоизмама и за необходимостта да поверяваме всичко „тукашно” на „тамошното”.

Ние не искаме да означаваме порочното с профанни думи, за да не осъзнаваме цялата реалност на своята порочност; ние разделяме реалността: за виртуалната имаме свой език, за реалната – свой; за виртуалната – сакрален език, почти неразбираем, неприложим към обикновената реалност, а за последната – профанен език, разбираем, достъпен, но нямащ никакво отношение към сакралната реалност – реалността, виртуализирана от нашето богоборческо желание да обособим от Бога своя земен живот и всички ситуации на морален избор, запазвайки видимостта на поклонението към Него и единението с Него.

Всичко е за изгода: профанното – за земна изгода, сакралното – за задгробна изгода. Тук ние се блъскаме, придобиваме, хитруваме, вършим подлости, предаваме, „пробиваме си път с лакти”, разчистваме си сметките с конкурентите, наслаждаваме се на живота, грижим се за „своите”, потискаме „чуждите”, които ни пречат да се грижим за „своите” – общо взето, водим пълноценен живот. А за „това, което следва по-нататък”, внасяме своята лепта по „тамошния” ценоразпис (както сами си го представяме): венчаваме се, кръщаваме децата, опяваме близките си, ходим на служба в храма, молим се у дома, понякога дори се опитваме да постим… И какво още?

В категориите на профанното обсъждаме „тукашните” ценности, в категориите на сакралното – „тамошните”. И няма никакво пресичане, за да не заговорим случайно за душата в разбираеми категории, да не започнем да наричаме нещата с истинските им имена и да не си спомним, че профанното определя сакралната участ, защото именно „тукашното” („нахранили-посетили”) поставя човека от дясната или от лявата страна на Пастира (Мат. 25:33), а сакралното определя ценността на профанното, защото „тамошното” придава вечен смисъл на „тукашните” всекидневни „дреболии”. Защото верният в най-малкото е верен и в многото, а несправедливият в най-малкото е несправедлив и в многото. И тъй, ако в неправедното богатство не бяхте верни, кой ще ви повери истинското? (Лук. 16:10-11).

Неведнъж ме е поразявало колко правилно разсъждава човек за нещо, което не го засяга пряко, и как внезапно променя своята гледна точка, когато са засегнати неговите лични интереси; колко „духовен” е в първия случай, и колко житейски „мъдър”, практичен е във втория, и как и в двата случая запазва свободата на мислене, тоест независимостта от неудобната гледна точка, някаква естествена цялостност на включването в една или друга (в зависимост от ситуацията) парадигма на мислене.

И никаква рефлексия, никакви неврози. Простота и лекота, гъвкавост и ловкост. Чудеса на нравствената еквилибристика! Красота!
Неслучайно в обикновената реч теорията и практиката се противопоставят една на друга, като чужди едно на друго понятия и явления, които като че си сътрудничат, но в някакъв изначален и непреодолим антагонизъм. При това „теорията” се разбира като нещо съчинено, посвоему интересно и, безусловно, имащо право на съществуване, дори понякога полезно за това „да си поговорим”, но „практиката” е област на реалното, и само тя си струва да бъде приемана насериозно (какво казваше диаматът за „опита като критерий за истината”?).

Между другото гръцката дума θεωρία (теория) се превежда като наблюдение, изследване, разглеждане, съзерцание (тоест в качеството на обект на изследване се предполага някаква реалност, съществуваща независимо от нас). Теорията е плод на осмисляне на тази реалност, в резултат или на изследвания, или на възприемане на Откровението. Доколкото теорията адекватно отразява изследваната реалност, дотолкова ще бъде адекватно отношението на човека към тази реалност. Теорията без практиката е смет, а практиката без теорията е невежество, дилетантство, упорство, суеверие, митотворчество, ерес.

Марксистко-ленинският подход към реалността ни кара да се отнасяме към теорията като към нещо въображаемо. Не, ние можем да говорим каквото искаме, само че се отнасяме към теорията като към сфера на мечтанията, или оправдавайки с нея разминаващата се със здравия разум практика, или отстранявайки я като неприложима към практиката – това също е в зависимост от практическите нужди.

Но в определен смисъл може би е вярно, че опитът е критерий за истината: когато теорията не се осъществява на практика, се вижда реално ли е за човека това, което той декларира словесно или символично (носейки същия нагръден кръст или участвайки в богослуженията, освещавайки върба, наливайки си светена вода и др.).

Впрочем, да не забравяме, че човек, който знае, че вярата без дела е мъртва (Иак. 2:26) и желае да изглежда вярващ в собствените си очи, от време на време ще върши някакви добри дела, може би дори ще се посвети на някакво служение, но всичко това ще бъде само лукаво прикритие на неговото нежелание да носи този кръст, който му е дал Господ. И не е важно с какво точно ще маскира отричането от своя кръст – с благородни дела, изискващи самоотверженост, за това е достатъчно или да умиваш, храниш и обличаш бездомни, или да се грижиш за болни, или да се занимаваш с просветителска дейност – важното е, че това ще бъде маневра, привидно доказваща на първо място на теб човек и, разбира се, и на околните, че при него няма разминаване между думи и дела.

Спомням си един случай. Случайно се запознах с една възрастна жена, която често организираше поклоннически пътувания. Беше симптоматично, че все я привличаха някакви огнища на електронните документи и есхатологизма, но дори това не ме смути особено. Виждаше се, че тя цялата гори от желание да доказва, да внушава нещо на някого, да строява някого… Изповядваше се и се причастяваше крайно рядко, само ако е на поклонническо пътуване. А и там, както се вижда, не особено.

Постепенно, колкото повече общувахме, се изясни, че тя живее с престарялата си майка, страдаща, както разбрах, от слабоумие и всякакви други проблеми на преклонната възраст. И ето, тази възрастна дъщеря постоянно крещи на своята престаряла майка. Не подвиква, а именно крещи. Не помня дали й е посягала с ръка, но според мен да.

Някак си можех да я разбера, не беше лесно да се изтърпи такова нещо, но ето какво ме смути: когато изказах съображения откъде има тези сили, ако не се причастява редовно и ако съвсем не се занимава със себе си, тя започна да се оправдава с невъзможността да остави майка си, поради което не може нито да се подготви за причастие, нито да отиде на поклонение за няколко дни, за да се умие от цялата тази полепнала кал и да се нахрани с благодат…

Тоест, за продължителни поклоннически пътувания, на които тя е „царица”, заповядва на всички и учи всички, за това има време, а за онова, което е свързано с покаяние, със смирено самопознание и скромен труд – време няма. За онова, което подхранва чувството за собствената й значимост, намира цели седмици време, а за това, което може да умие и нахрани душата й, да я укрепи и да й помогне да изправи недостойното общуване с майката, не й стига и един ден време?!… Както казваше Станиславски… Тя в похвалното, на пръв поглед, дело, намираше средство за превключване на вниманието на съвестта.

Веднъж един известен свещеник попитал друг още по-известен свещеник защо сега са се нароили толкова много борци със сектите, с всеобщия разврат, със световната „конспиративна теория” и т. н. А той му отговорил: „Така е, защото да се занимаваш със собствената си душа… не е интересно”.

Къде-къде по-интересно е да се занимаваш с нещо, създаващо илюзията за беззаветно служене и видимост на подвига на противостоенето на световното зло! И съвестта си успокоил, и виртуализацията на двете реалности си закрепил, определяйки в областта на фантастиката всичко, което не е от този свят, и абсолютизирайки, сакрализирайки, канонизирайки и прославяйки онова, което е от и заради този свят: героизма, геополитическите интереси, патриотизма или космополитизма, национализма или интернационализма, консерватизма или либерализма – според вкуса на всеки, главното е „тукашното” да бъде поставено на първо място, а заповедите да „обслужват” земните интереси.

И ето, назря въпросът: може ли религиозността да бъде православна по форма и марксистка по съдържание (религиозността, а не религията)? Опитът от последните две десетилетия и половина показва, че може. При това покорни на тази „странна любов” са не само всички възрасти, но и, което е много притеснително, всички (в лицето на отделни свои представители) йерархични степени. Нещо повече, ако се замислим, осветскостеното, политизирано, потребителско разбиране за религиозността не е ново явление, но марксизмът-ленинизмът, като пореден кръг на богоборческата теория, последователно осъществяван на практика, е обогатил многообразието на родното религиозно съзнание.

Някога никак не ми харесваха всевъзможните чинове на приемане от инославие и иноверие. Най-общо казано, те и сега не ми харесват… Там има твърде много инертност, повърхностност и жестокост, и все повече се говори за заблудите, от които човек трябва да се отрече, а до това, заради което човек се отрича от тези заблуди, някак си не се достига…

Но някъде от началото на 90-те все повече се убеждавам в това, че не зная как, по отношение на чиновете на приемане от инославие и иноверие (според мен, тези чинове трябва да се преработят в светлината на съвременните данни на основното и сравнителното богословие и сектознание), ето, необходимостта от чин на приемане от комунистическата ерес през всички тези години става все по-осезаема, при което през последните години към тази увереност се примесва някакво неприятно чувство, че вече е късно да се направи каквото и да било.

Въпреки това в древността е било по-просто: човек се покланя на друг бог, вместо на Господа – с него всичко е ясно. Признава заедно с Него, макар и с по-нисък ранг, и други богове – той е идолопоклонник. А сега паралелно с Христос може да се покланя на бога на войната Марс – и на здравето! Само че не бива не само да го декларира, но дори и да осъзнава това идолопоклонство в себе си. Просто се обръщай към Христос в духа на Марс, и всичко ще е наред. Главното е да не наричаш чуждите богове с истинските им имена, да не ги споменаваш на глас; главното е да ги почиташ в душата си с помислите на сърцето и делата на ръцете си, за да изглежда всичко така, сякаш е Православие.

Не знаете, от какъв дух сте вие; защото Син Човеческий дойде, не за да погуби човешки души, а да спаси (Лук. 9:55-56) – обръща внимание Христос на Апостолите по повод на тяхната лъжлива ревност. Чуждият дух, примесващ се към истинното богопочитание, е отрова, превръщаща истинната религия в синкретична: външно човек се покланя на истинния Бог, а в духа си – на бесовете. Да, той не сравнява никого с Бога, но все се стреми да разклати култа към някоя личност, олицетворяваща някакви идеи, някакви принципи, които са идоли, защото се превъзнасят и изтласкват заповяданите от Бога вечни ценности, съответстващи на духа на Евангелието, в непознаването, и по-точно, неразбирането на което Спасителят укорява Своите ученици.

Сега бесовете на древното езичество всички до един са се „въцърковили”, и само от време на време, мине не мине, изпод църковното облачение се показва ту връх на опашка, ту копитце, а понякога и муцуна, когато, например, някой от ВИП-православните изведнъж без някаква въпиеща нужда, започва да говори за богоугодността на комунизма и православността на сталинизма.

И ето, ако се върнем към това, от което започнахме, се получава, че предпочитанието да описваме своето вътрешно състояние с термините на аскетическото богословие понякога бива продиктувано не от желание да се вглъбим в своята душа, а точно обратното, да я вкараме в мъглата на сложното словоплетство, за да не допуснем светоотеческите понятия да изобличат нашия всекидневен живот, който ние се опитваме да освободим от „диктата” на заповедите, от оценяването им от евангелска гледна точка, особено когато става дума за мащабни събития, значими в обществено-политическия живот.

Впрочем в обикновения живот това разделение е много ясно забележимо. Кажете на средностатистическия православен човек, че той е „окаян грешник”. Ще се възмути ли някой? Само ако почувства провокация или си помисли, че го укоряват за някоя конкретна пакост. И може би дори лукаво ще се усмихне: да, така е, грешник съм, и то какъв! С една дума, реакцията ще бъде много равна. Просто смирена.

А ако наречете същия човек „подлец”?… Убеден съм, че реакцията ще бъде повече от бурна. Защо? Нали окаяността не е просто порочност, а порочност като богоборческо състояние на пребиваване в греха. Има ли нещо по-лошо от греха, още повече от пребиваването в него? Има ли нещо по-унизително за човека?…

Има. По-точно, в действителност няма нищо по-унизително от греха, но обвинението в подлост се възприема колкото се може по-остро, защото е казано на „роден език”; разбираемо е за какво става дума, разбираемо е какво именно се изобличава и защо именно така се характеризира. Разговорът се води на нивото на реалното възприятие, той е разбираем и затова болезнено засяга дълбочините на душата.

Ние се каем за „многословие”, а не за бъбривост; неясно защо за „суетност”, а не за празно и безсмислено прекарване на времето, като по всякакъв начин страхливо избягваме да се замислим сериозно за смисъла на живота; за „малодушие”, а не за страхливост; за „гняв”, а не за злоба, ненавист или злорадство; за „паметозлобие”, а не за злопаметност.

А когато се каем за „печал”, какво имаме предвид? Разбираме ли за какво говорим? А колко много са любителите на представката „не-”! „Не-кротка”, вместо „дръзка”, „не-смирена”, вместо „горда”, „взех не-свое”, вместо „откраднах”. Богат е нашият език! Удобно е да се криеш сред неговите дървета… от Бога?

И ето, получава се така, че ставащото вътре в човека се оценява според аскетическата координатна система, а ставащото във всекидневния живот – според системата, приета в конкретното общество. И частният морален кодекс на едно или друго общество далеч невинаги включва евангелските заповеди, а дори и да ги включва, то само снизходително им позволява да пребивават в периферията.

Нерядко слушаш: Заповедите са неприложими към ръководството в политическия живот, защото не са от този свят, а понятията от този свят са неприложими в религиозния живот, защото те се отнасят към съществуването на човека в условията, които му диктува животът. За това, което вреди на обществото, обществото и ще попита, но не бива да укоряваме човека за това, което представлява условие за неговото земно благополучие. Предателството не съществува като безнравствена постъпка, защото, както казва Талейран: „Да предадеш навреме – това значи да предвидиш”. За православния християнин няма нито подлост, нито подлизурство, нито раболепие, защото тези думи ги няма нито у светите Отци, нито в Евангелията, а значи няма и такива грехове, а което не е грях – то не се и отнася към душата и не влияе на нейната вечна участ, можем да не се занимаваме с него, ура!!!

Когато се обсъждаше темата за трите порока с буквата „х” (простащина, подлизурство, наглост) , един от участниците в дискусията изказа недоумение: „Колкото и да чета Светиите, никъде не видях някой от тях да е изобретил нови видове грехове и страсти. Общоприетата терминология е била достатъчна за всички”. Така е. Ключовата дума е „общоприета”. И Господ, и Апостолите, и Отците – всички те са говорили на разбираем език, с общоприети изрази. Нови грехове и страсти не се изобретяват, но техните разновидности могат да придобият специфични особености и да получават съответстващите на тези особености и предизвикани асоциации названия, благодарение на което те стават по-разбираеми и ясни в изобличение.

Затова няма никакво съмнение, че трябва да използваме цялото терминологично и понятийно богатство на нравственото богословие (само, разбира се, не за объркване на самите себе си и другите, а за по-добро проникване в дълбочината на християнската етика и психология), но за да произлиза органично нравоучението от вероучението, е важно да умеем да наричаме нещата с истинските им имена, тоест да говорим по човешки.