Как се спасяваме?

1627 0
spasenie

Автор: отец Теодор Стилиянополос
Източник: www.goarch.org
Превод: Елена Попова

Галатяни 2:16-20

„… обаче, като узнахме, че човек се оправдава не чрез дела по закона, а само чрез вяра в Иисуса Христа, и ние повярвахме в Христа Иисуса, за да се оправдаем чрез вярата в Христа, а не чрез дела по закона; защото чрез дела по закона няма да се оправдае никоя плът. 17. Ако пък, залягайки да се оправдаем в Христа, и сами се оказахме грешници, нима Христос е служител на греха? Съвсем не! …. 19. чрез закона умрях за закона, та да живея за Бога. Разпнах се с Христа, 20. и вече не аз живея, а Христос живее в мене. А дето живея сега в плът, живея с вярата в Сина Божий, Който ме възлюби и предаде Себе Си за мене. (Галатяни 2:16-17, 19-20)

Голяма част от протестантските християни в САЩ са известни като евангелисти. Евангелистите приемат Библията насериозно. Те концентрират живота си върху evangelion (евангелието) – благата вест за спасението. Често говорят за лично спасение, когато става дума за това как човек се спасява. Познатият отговор, който дават е: Приеми Христос като свой личен Спасител с една искрена молитва, помоли Го да влезе в сърцето ти и да ти прости греховете, и си спасен. Така вече си праведен пред Бог и можеш да се радваш на лични взаимоотношения с Христос. Това събитие се нарича „оправдание чрез вяра“ или по-общо „спасение чрез вяра“, без добри дела. То се основава върху текстове най-вече от посланията на Св. Павел, като този, който е посочен по-горе: Галатяни 2:16-20. Много евангелисти помнят точната дата и час, в който са били „новородени“ и го празнуват като най-важното събитие в живота си.

Ние не съдим искрените убеждения на другите християни, за да не бъдем и ние съдени, според думите на Господ в Матей 7:1. Оправданието чрез вяра е автентично учение на Новия Завет. То е част и от Православното учение, тъй като това, което учи Новият Завет като важно, го учи и Православната Църква. Библията принадлежи на Църквата. Така също, действията на покайната молитва, молбата към Бог за опрощение и приканването на Христос и на Светия Дух да обитават в сърцата ни, са действия на християните, а тези действия са от първа необходимост и за християнския живот на православните. Но трябва да зададем следният въпрос: Еднократно събитие в живота ли е спасението? Каква е ролята на вярата и на делата в загадката на нашето спасение? Какво казва Иисус? Каво казва Св. Павел? Какво учим по тези въпроси ние като православни християни?

Нека да разгледаме няколко примера от живота на Христос. Знаем, че Иисус набляга на вярата. На жената с кръвотечението, която Той изцели, каза: „Твоята вяра те спаси.“ (Марк 5:34). На слепия просяк, когото Той срещна на улицата в гр. Иерихон, каза: „Твоята вяра те спаси.“ (Марк 10:52). Иисус свързваше личната вяра в Него с ефективността на изцеленията. Но дали вярата беше най-критичният фактор зад тези изцеления? Иисус „усети в Себе Си силата, която излезе от Него“, при изцелението на жената с кръвотечението (Марк 5:30). Понякога Христос изцеляваше хората от състрадание, без да изисква вяра от тях (Марк 1:34 и 3:5). И така, при всички изцеления, над всичко стоеше Христовата Божествена сила, с която Той изцеляваше болните, сакатите и слепите. Ролята на вярата е била съществена, но и на второ място след Божествената благодат. Бог даваше благодатта, а вярата приемаше дара.

Иисус свързва личната вяра в Него с нашето вечно спасение. Той казва: „Всеки, който Мене признае пред човеците, ще призная и Аз него пред Моя Отец Небесен; а който се отрече от Мене пред човеците, и Аз ще се отрека от него пред Моя Отец Небесен.“ (Матей 10:32-33). В евангелието на Иоан често вярата в Христос се свързва с вечната участ на всеки човек. Там четем: „Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен.“ (Иоан 3:16). Също: „Аз Съм възкресението и животът; който вярва в Мен, и да умре, ще живее. И всеки, който живее и вярва в Мене, няма да умре вовеки.“ (Иоан 11:25-26). По-нататък Христос ясно заявява и на Тома: „Тома, ти повярва, защото Ме видя. Блажени тези, които не са видели и са повярвали.“ (Иоан 20:29). Самият Христос е най-великият пример за вяра. В Гетсиманската градина, когато бе изправен пред кръстна смърт, Христос се помоли на Бога така: „…обаче, не както Аз искам, а както Ти.“ (Матей 26:39). Без съмнение, вярата има главно място в живота и учението на Иисус.

Но Иисус също така изисква и добри дела, които да придружават вярата. Един човек дойде при Него с въпрос относно вечното спасение: „… Учителю благий, какво добро (ti agathon) да сторя, за да имам живот вечен?“ Иисус нито го отпрати, нито го поправи. Той не му каза: „Задаваш погрешен въпрос. Трябва само да вярваш в Мен и ще се спасиш.“ Вместо това, Иисус му каза: „ … опази заповедите. … не убивай, не прелюбодействувай, не кради, не лъжесвидетелствувай; почитай баща си и майка си; обичай ближния си като себе си.“ (Матей 19:16-19). Вместо да отдели вярата от делата, Иисус ги свърза тясно като ги направи определящи за християнския живот. Това е неоспоримото значение на Неговата велика беседа, която наричаме „Проповедта на планината“. Тази проповед съдържа много учения и увещания, които Христос искаше Неговите последователи да научат и да ги прилагат в живота (Матей 5-7 гл.). „Клетва не престъпяй,… Обичайте враговете си,… първом търсете Царството на Бога и Неговата правда,… Не съдете, за да не бъдете съдени.“ (Матей 5:33, 44; 6:33; 7:1). Иисус постанови тези учения като необходим стандарт за морална праведност. В края на Проповедта на планината, Той отрече вярата, която е само на думи. На тези, които разчитат само на вярата и рискуват да изгубят спасението, Той каза: „Не всеки, който Ми казва: Господи, Господи! ще влезе в царството небесно, а оня, който изпълнява волята на Моя Отец Небесен. Мнозина ще Ми кажат в оня ден: Господи, Господи! не в Твое ли име пророкувахме? И не в Твое ли име бесове изгонвахме? И не в Твое ли име много чудеса правехме? И тогава ще им кажа открито: Никога не съм ви познавал. Махнете се от Мене вие, които вършите беззаконие.“ (Матей 7:21-23).

Да си припомним и притчата за последния съд (Матей 25:31-46). Когато Христос дойде в Своята слава, заедно с ангелите, ще събере всички народи пред Себе си за великия съд. Тогава, пред Царя Христос, всички ще бъдат разделени на две групи – овцете отдясно, а козите отляво. Тези, които са отдясно Му, ще бъдат блажени и ще получат в наследство вечното царство. Тези, които са отляво, ще бъдат проклети и изпратени във вечния огън. Според какво ще се определи разликата? Какъв ще бъде критерият на осъждението? Милосърдните дела! Нахранването на гладните, приютяването на странниците, обличането на голите, посещаването на болните и затворниците. Иисус казва: „… истина ви казвам: доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили.“ (Матей 25:40).

В друг един случай, Иисус говори за вярата като дело, което е за цял живот. Той увещава хората: „Трудете се не за храна тленна, а за храна, която пребъдва до живот вечен.“ Те го попитаха: „…какво да правим, за да извършваме делата Божии? (Ti poiomen ina ergazometha to erga tou Theou)?“ Той отговори: „делото Божие е това (to ergon tou Theou) – да повярвате в Оногова, Когото е Той пратил.“ (Иоан 6:27-29). Най-богоугодното дело е постоянно и редовно упражняване на вярата в Христос като Спасител и Господ в нашия живот. Христос ни е обещал непрекъснато лично общение с Него, постоянно преживяване на Възкресението, основано на любов, вяра и спазване на Неговите заповеди. Той казва: „Ако Ме любите, опазете Моите заповеди…“ „Ако някой Ме люби, ще пази словото Ми; и Моят Отец ще го възлюби, и ще дойдем при него и жилище у него ще направим.“ (Иоан 14:15-17, 23). Нашето „ново раждане“ ни се дава при Кръщението според думите на Господа: „… истина, истина ти казвам: ако някой се не роди от вода и Дух, не може да влезе в царството Божие.“ (Иоан 3:5). А ако изгубим нашия път, сърдечна молитва, покаяние, Светата Изповед и Светото Причастие ни дават личен повод за духовно възобновяване в живота. Знаем от думите на Христос колко е важна Евхаристията за нашето спасение: „Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен, и Аз ще го възкреся в последния ден.“ (Иоан 6:54). Според Христос, това са начините, по които православните християни получават в живота си спасение и възобновяване чрез вярата, чрез делата и чрез тайнствата на Църквата.

Да видим какво казва и Св. Павел. Този апостол е познат като най-големият застъпник на оправданието чрез вяра. В текста, който видяхме по-горе Галатяни 2:16-20, Св. Павел изглежда казва нещо съвсем различно от своя Господ относно вярата и делата. Тези думи на Павел отразяват неговото обръщане във вярата, с което той изоставя Мойсеевия закон и става Христов последовател с цяло сърце. Преди това център на живота му е бил Мойсеевият закон, но след Дамаск, Христос става център на неговото съществуване. Христос обитаваше в Св. Павел: „и вече не аз живея, а Христос живее в мене. А дето живея сега в плът, живея с вярата в Сина Божий, Който ме възлюби и предаде Себе Си за мене.“ (Галатяни 2:20). От тази, вече променена за него перспектива, Павел прави разграничение и противопоставя вярата и делата. Той казва толкова категорично: „… човек се оправдава не чрез дела по закона, а само чрез вяра в Иисуса Христа, и ние повярвахме в Христа Иисуса, за да се оправдаем чрез вярата в Христа, а не чрез дела по закона; защото чрез дела по закона няма да се оправдае никоя плът.“ (Галатяни 2:16). Ключът към този пасаж е да видим, че Св. Павел говори не за етични дела, а за „делата по закона“ (erga tou nomou), а именно Мойсеевият Закон.

Какви са делата в Мойсеевия Закон? Всеки, който изучава Галатяни внимателно, ще забележи, че апостолът говори за юдейските религиозни практики на обрязването, законите за храната и празниците (Галатяни 2:2-5, 12; 4:9; 5:1-6, 12; 6:12-15). Същото, което се отнася до „делата на Закона“ е основното и в посланието до Римляните (Римляни 3:19-20, 27-30). За Павел тези практики вече не са необходими за спасение. Христос бе изпълнил тяхната цел и в същото време ги бе прекратил (Римляни 8:4; 10:4). Според Павел, да се приемат тези религиозни практики, както правели някои християни езичници, не е нищо друго, освен предателство на евангелието (Галатяни 1:6-9). Той заявява: „Свидетелствувам пак на всеки човек, който се обрязва, че той е длъжен да изпълни целия закон. Вие, които искате, да се оправдавате със закона, отметнахте се от Христа, отпаднахте от благодатта.“ (Галатяни 5:3-4). Св. Павел не противопоставя вярата на етичните дела, а на „делата на Закона“.

Но какво казва Св. Павел за етичните дела? Имат ли етичните дела място в спасението? Отговорът, със сигурност е – да! В същото послание до Галатяните, Павел използва един поразителен израз: „…вярата, която действа чрез любов“ (Галатяни 5:6). Да, вярата е основна, но вярата работи чрез любов, – дела на любов. Добрите дела са неразделна и съществена част от живота на вяра. Иначе, според Павел, тези, които извършват греховни дела и не се покайват за тях, а той ги назовава: „завист, убийства, пиянство, срамни гощавки и други такива…, – няма да наследят царството Божие.“ (Галатяни 5:21, виж и 1 Коринтяни 6:9-11). С други думи, тези, които вършат такива неща, включително и християните, на които той пише, ще претърпят в крайна сметка загуба на спасението. Към края на посланието до Галатяни, Павел пише и следното увещание: „Недейте се лъга: Бог поругаван не бива. Каквото посее човек, това и ще пожъне… Като правим добро (to agathon), да се не обезсърчаваме, защото ще пожънем в свое време, без да се уморяваме… нека правим добро на всички, а най-вече на своите по вяра.“ (Галатяни 6:7, 9-10). Ние идваме при Христос като грешници и се оправдаваме чрез вяра, без добри дела. Но веднъж щом вече сме се свързали с Христос и се радваме на спасителните взаимоотношения с Него, трябва да Го почитаме с добри дела, защото Го обичаме и също поради това, че крайният съд за нас ще зависи от части от критериите за добри дела. Павел заявява: „защото всички ние трябва да се явим пред Христовото съдилище, за да получи всякой заслуженото, според доброто или злото, което е извършил с тялото си.“ (2 Коринтяни 5:10).

Според Св. Павел, не само делата на любов, но и тайнствата Кръщение (Римляни 6:1-11) и Евхаристия (1 Коринтяни 10:16-22; 11:23-32) са решаващи за спасението. Прочетете внимателно от 1 до 6 глава на посланието на Павел до Римляните. Обърнете внимание колко често говори той за вярата от 1 до 5 глава, за важността на вярата и за благословенията, които произхождат от нея. Но кога получаваме всички тези благословения? Кое е събитието, при което спасението наистина се осъществява? Кръщението! Това е отговорът, който Св. Павел дава в Римляни 6 гл. Цялата 6 глава е за Кръщението и живота след него. За Павел, вярващият бива обединен с Христос в Кръщението, умира за властта на греха и получава нов живот в Христос (6:1-11). Кръстените християни вече не трябва да използват телата си като инструменти на греха, а като средства на праведността (6:12-13). Животът след Кръщението, казва Павел, включва отговорността човек да живее по „стандарта на учението“ (typon didaches), на което са научени християните (6:17). Иначе, дори и за християните „платката, що дава грехът, е смърт“ (6:23). Павел е категоричен относно критерия за окончателния съд: „Който ще въздаде всекиму според делата му: живот вечен на ония, които с постоянство в добри дела търсят слава, чест и безсмъртие;
ярост и гняв пък на тия, които упорствуват и не се покоряват на истината, а се покоряват на неправдата.“ (Римляни 2:6-8).

Нека да обобщим основните точки. Делото на спасението принадлежи изцяло на Бога. Бог, чрез Христос и Светия Дух, е този, който има Божествената сила да ни избави от силите на болестите, злото, греха, смъртта и дявола. Бог, чрез Христос и Светия Дух, е този, който единствен дава оправдание, опрощение и нов живот на грешниците, които идват при Него с вяра. Бог дава спасението, като най-чудният и непресъхващ дар на всички, които искрено го търсят.

От наша страна, въпросът се състои в това да приемем и да използваме дара на спасението. Дарът ни се предлага, но ако ние не го приемем, няма да го имаме и няма да можем да го използваме. Бог предлага този дар. Ние можем да изберем дали да го приемем или да го отхвърлим. Като Православни християни, ние не вярваме в предопределението. Иисус казва: „… който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва.“ Дарът и предизвикателството да следваме Иисус чрез живот на вяра и дела вървят ръка за ръка!

Приемането на дара на спасението не е еднократно събитие, а процес през целия живот. Св. Павел използва глагола „да спася“ (sozesthai) в минало време („ние сме спасени“ – Римляни 8:24, Ефесяни 2:5); в сегашно време („се спасяваме“ – 1 Коринтяни 1:18; 15:2); и в бъдеще време („ще се спасим“ – Римляни 5:10). Той счита даже оправданието като бъдещо събитие и част от последния съд (Римляни 2:13, 16). За Павел, християните са обвързани с Бога чрез завет за цял живот, в който ние работим, насаждаме и поливаме, но само Бог е този, който прави да расте (1 Коринтяни 3:7). Ние сме „сътрудници на Бога“ (synergoi Theou, 1 Коринтяни 3:9; 1 Солуняни 3:2). (Но не „сътрудници под Бога“, както е записано в някои преводи). Загадката на спасението е дует, а не соло. Това е ангажимент с Бога за цял живот. В този ангажимент има възходи и падения, обрати и завои, с възможности за израстване в любовта на Бога, съзнавайки, че можем да се обръщаме към Него отново и отново, и да получим опрощение и ново раждане. Когато идваме при Христа като грешници, нямаме никакви дела, които можем да му предложим, освен вярата и покаянието. Но веднъж, щом като вече сме дошли при Него и сме приели дара на спасението, ние влизаме в свещен завет с Него – да Го почитаме с добри дела. В Ефесяни четем: „Защото по благодат сте спасени чрез вярата; и това не е от вас – Божий дар е; не е от дела, за да не би някой да се похвали. Защото Негово творение сме ние, създадени в Христа Иисуса за добри дела, що Бог е предназначил да вършим.“ (Ефесяни 2:8-10).

Учението на Новия Завет е, че Божията благодат, нашата свободна воля и нашата вяра и добри дела са тясно свързани. Светият Дух стимулира в нас и вярата, и добрите дела, когато жадуваме и търсим Божията благодат. Нито вярата, нито добрите дела могат да бъдат представени пред Бога като заслуга, а само като дарове на смирение, любов и благодарност от наша страна. Но да не забравяме и трезвите думи на Иаков: „Тъй и вярата, ако няма дела, сама по себе си е мъртва … вярата съдействуваше на делата му, и чрез делата вярата стана съвършена… човек се оправдава с дела, а не само с вяра…“ (Иаков 2:17, 22, 24). Чрез свободната воля, вярата и искрения труд, ние работим заедно с благодатта на Бога в чудния дар и загадката на спасението. Както казва и Св. Павел: „Тъй щото, възлюбени мои, както винаги сте послушни, не само в мое присъствие, но много повече сега, когато отсъствувам, със страх и трепет вършете вашето спасение, защото Бог е, Който ви прави и да искате, и да действувате според благата Му воля.“ (Филипяни 2:12-13). На Всемогъщия Бог, заедно със Сина и Светия Дух, да бъде прослава и поклонение завинаги. Амин.