КОЕ Е НАЙ-ЛОШОТО В ХРИСТИЯНСТВОТО, ЧАСТ ПЪРВА

4063 0
bogoroditsa-mladenetsa

Интервюто взе: Олга Лунина
Превод: Татяна Филева
Източник: www.pravmir.ru

ВИЖ ЧАСТ ВТОРА
Тя ми казва: „Кажете, отче, кое е най-лошото в християнството?” Аз, без изобщо да се замислям, й отговорих…

Предлагаме на вашето внимание беседата на протойерей Алексей Умински с енориашите от храм „Света Троица” в гр. Електроугли. Темата на срещата е „Съвременният човек и Църквата”. Кое е най-отвратителното в Църквата? Защо Църквата трябва да бъде не комбинат за духовни услуги, а пазителка на любовта?

Днес ще поговорим за това защо човек ходи на църква и какво всъщност представлява Църквата по отношение на човека. Кое е отвратителното в Църквата и защо може да се случи така?

Веднъж ми позвъня една кореспондентка от някаква неизвестна медия, за да коментирам тази странна реплика. Тя каза: „Когато в търсачката набираш думи като „най-лошото – това е…”, първата дума, която излиза, е „християнство”. Бях силно удивен! Тя ми каза: „Кажете, отче, кое всъщност е най-лошото в християнството?” Аз, без изобщо да се замислям, й отговорих: „Най-лошото в християнството – това са християните!” Нищо повече. Всичко останало е много добро.

Това действително е така. Най-отвратителното и ужасното в Църквата – това сме ние, вярващите хора. Най-лошите от всички са свещениците, защото от всички вярващи хора те най-много са изложени на показ. Това не е защото Църквата специално култивира лоши хора и си поставя за задача да развали отношенията си с цялото останало общество, нито защото Църквата активно се занимава с формирането на зло, горделиво съзнание у хората. „Ние не сме като другите човеци”, ние сме такива, а всички останали – не е ясно какви са. Но всъщност не! Това е много интересно и важно, но всичко това, което не се забелязва в супермаркета и на което не обръщаш внимание, когато те блъскат в метрото – всичко това именно в Църквата изведнъж става ужасно неприятно, гадно, отвратително, ужасно обидно и болезнено.

Защо? Какво се случва на това странно място, на което всички неочаквано започват да боледуват, да се проявяват по някакъв начин, сякаш изпълзявайки от всички дупки? Това може да каже за себе си всеки човек, който е дошъл в Църквата не за да използва Църквата в качеството на комбинат за духовно-битови услуги. Нали болшинството хора – вярващи и невярващи – възприемат Църквата преди всичко като огромен комбинат за битови услуги. В този комбинат, първо, всичко трябва да бъде устроено така, че човек да дойде, бързичко и по-възможно най-удобния за себе си начин, да извърши определени действия, да получи желания резултат и благополучно да излезе от това място. За повечето хора, които се смятат за вярващи, Църквата е именно такова място за покупка и търговия.

Нещо повече, в днешно време в нашата Църква нещата са подредени така, че и самото свещенство много често използва пространството на храма, за да поддържа по някакъв начин тази идея, защото тя се оказва удобна за организиране. Във връзка с това храмът може спокойно да съществува материално, свещеникът може да не мисли за това как ще изхрани своето многобройно потомство. При добро реализиране на такова търговско дело може даже да се въведе някаква добра социална работа, например да се отвори неделно училище, да се осигурят учебници за децата, да се поздравяват ветераните за празниците. Всичко това ще изглежда правилно, защото храмът е материално осигурен.

Всъщност споровете между Йосиф Волоцки и Нил Сорски не са затихнали в историята, проблемът за придобиването и нестяжанието, проблемът за имуществото на Църквата и обратно, отказът на Църквата от имущество – това не е проблем само на днешния ден, той е от векове. Как да направим така, че храмът да бъде материално обезпечен и същевременно да не се стига до това, за което Христос е казал: „Дома на Отца Ми не правете дом за търговия”. Не можеш да зачеркнеш тези думи от Евангелието. Това някак си се забравя, и у нас храмът обикновено съществува като дом за търговия. Трябва честно да признаем, че отстрани ни възприемат като някаква дейност, подлежаща на комерсиализация, където можеш да се възползваш от нещо определено, да купиш нещо с пари, да го вземеш със себе си и да си го отнесеш вкъщи.

Всъщност това е наш проблем, проблем на днешните вярващи хора, проблем на свещенството, на тази „попщина”, която е непоносима. Действително, това са неща, които стават все по-непоносими сред нас, защо? Защото сега времето е такова, че хората не идват в Църквата за това. Не мнозина, но все по-често и по-често. Идват не за да запалят свещичка, не просто за да поръчат молебен, не просто за да кръстят детето и завинаги да забравят за това, а след време да донесат в Църквата един хубав ковчег и да помолят отеца по-бързо да извърши опелото, защото погребението чака. Все по-често и по-често идват не за това. А когато човек не идва за това, когато Църквата и Божият храм не са комерсиално предприятие (макар и с висок духовен потенциал), а едно съвсем друго място, тогава с човека се случва това, с което започнах нашия разговор.

Именно в Църквата всяка грубост, всяка неправда, всяко лукавство, всяко несъответствие дори с обикновените човешки представи, звучи като някакъв ужасен дисонанс. Човекът, който идва в храма, най-напред изпитва страшно чувство за дисонанс, за дискомфорт, чувство на някаква силна неувереност, вътрешно напрежение, защото изведнъж разбира, че това, което е в него, съвсем не съответства на онова, което е тук. На това място човек изведнъж започва да разбира за себе си, че той съвсем не е такъв, какъвто изобщо трябва да бъде човек.

Изведнъж всичко гадно, мерзко, неприятно, фалшиво в човека започва да изпълзява навън, и другите дори могат да не забелязват това, да не го виждат. А ние умеем да изглеждаме добре в очите на другите, нали? Ние умеем да се маскираме, да си придаваме подобаващ вид, да говорим подобаващи думи на този, на когото трябва, нали? Само нашите близки и роднини могат да виждат какви сме в действителност, само пред тях ние не се стесняваме да бъдем самите себе си, затова в домовете ни често избухват скандали, защото хората ни виждат такива, каквито не искат да ни виждат. Поради това нашите близки ни се обиждат, семействата се разпадат. Защото ние вече не се страхуваме да показваме истинското си лице пред тях.

В храма това истинско лице само изплува на повърхността, защото човек се среща с Бога. А когато човек се среща с Бога, дори ако все още не разбира, че се среща с Бога, той изведнъж започва да се просвещава, постепенно започва да разбира кой е. Това знание на човека за себе си често се оказва непоносимо, много тежко, много неприятно. Човек никак не обича да вижда себе си на светло. Създавайки собствения си образ, ние сме свикнали да вярваме в него. Когато човек идва в храма, този образ се разрушава. Не са много хората, които се съгласяват да останат в храма, виждайки себе си в такъв грозен вид, затова твърде много хора престават да ходят на църква. Тези хора биват недоволни от храма, недоволни от Църквата, защото тук те се чувстват не на място. Те внезапно започват да се чувстват лоши хора!

За тях е много важно храмът да остане дом за търговия. Ако храмът остане дом за търговия, то към него, разбира се, можем да предявим някакви претенции: „При вас цените са много високи! Обслужването ви е под всякаква критика!” – можем да предявим същите изисквания, каквито предявява Обществото за защита на правата на потребителите. В действителност то и предявява тези изисквания към храма; така понякога в някой вестник срещаш, че някое общество е предявило претенции към храма на Христа Спасителя. Преди няколко години четох интервю за това как един човек предявил претенции, че в някакъв храм в една далечна епархия, не опели неговия покойник както подобава. Струвало му се, че за тези пари можело да го опеят и по-добре. Когато той сериозно предявил тези претенции и отишъл в съда, му било отказано по една много проста причина с думите: „Ако покойникът се беше оплакал, тогава бихме приели вашите претенции!”.

За какво е необходима Църквата на човека?

Така, ще говорим за човека и за Църквата. Какво е Църквата? За какво е необходима тя на хората? Защо Църквата през цялото време се явява такова проблемно място за обществото и за самите нас? Защо за самите нас е толкова сложно в Църквата? Какво да направим не за да облекчим нашето вътрешноцърковно състояние, а да го направим по-истинско, защото наистина има твърде много неща, които никак не се съгласуват между мен, да кажем, и това потресаващо място, което ние наричаме „Църква”. Защо е необходима Църквата на човека? Защо човек ходи в Църквата?

На първия въпрос отчасти се опитахме да отговорим. Хората често ходят в Църквата, защото това е място, където могат да получат нещо хубаво и добро за себе си, и с това хубаво и добро нещо да си отидат у дома и да съществуват известно време с него. Обикновено човек идва в Църквата, защото има някаква нужда, и на друго място няма да може да получи разрешение на своя проблем. Къде например ще кръстиш детето си? Къде ще осветиш колата си? Къде ще опееш покойника си? А имаш и проблеми със здравето. Разбира се, има и екстрасенси, то това е някак неразбираемо, а Църквата все пак 2000 години лекува и помага, има специални икони, специални молебени, специални светии. Човек разбира, че всичко това е открито, достъпно, лесно. Разбира се, смущаваш се, защото идваш на непознато място, може би ще се прекръстиш не съвсем правилно, страхуваш се да не те гледат.

Но има неща, заради които човек е готов да рискува, да прекрачи прага на този храм, това чуждо пространство с непознати хора, за да получи тук това, което никъде другаде няма да получи. Той идва тук с надежда. Това добро ли е, или лошо? Правилно или неправилно? Правилно е, разбира се. То е правилно, но до определен момент, нали така? Това може да бъде правилно, но думата „правилно” не се изчерпва с това, защото то може да бъде и правилно, и неправилно. И тук е проблемът. Защото човек идва в Църквата, без да се замисля при Кого идва. Той си задава въпроса не при Кого отива, а какво получава.

Църквата – комбинат за духовни услуги?

Кога човек не се замисля при Кого отива, от Кого проси, в повечето случаи, дори не се замисля Кой или какво има тук, което изведнъж започва да действа? И има ли някаква надежда, че ще получи? У човека има ясно формирано знание: „Ако аз заплатя, това ми гарантира, че в отговор ще получа нещо. Ние вече сме свикнали с това, че аз плащам и аз получавам. Аз съм платил и са ми дали. Тогава кое е най-важното място в храма? Църковната канаския. Много често виждаме, че когато в храма тече литургия, четат се молитви, Царските двери са отворени, свещеникът се моли, точно тогава голям брой хора стоят с гръб към олтара, защото най-интересното става там. Там ще ти подскажат на кого да запалиш свещичка, там ще запишеш имена за поменаване, ще поръчаш четиридесетница. Човекът разбира, че листчето с имена, четиридесетницата, молебенът – и всичко е наред! Поставил ли съм иконата, всичко ли съм направил правилно? Всичко е правилно!

Неотдавна моята презвитера ми разказа следната история. Тя се отбила в един от централните московски храмове (който е постоянно отворен), там има известна в Москва икона на Божията Майка, много почитана от хората, и тя поискала да купи за вкъщи такава икона. На свещите стояла красива православна християнка, светли коси, красиво, пълно лице, бяла забрадка – просто „Света Рус, пази православната вяра”! От другата страна към нея се приближава жена, бизнесдама, около четиридесетгодишна, с дълги като на тигрица нокти, с тежък грим. Приближава се и казва: „Знаете ли, имам такъв проблем. Напоследък уволних всички свои подчинени, и при мен започнаха големи неприятности. Бих искала да се помоля за тях”. Тоест човекът идва правилно, тя разбира, че е причинила неприятности на някого, и за тези неприятности сега получава също толкова големи неприятности, но трябва да отговори на това с добро. Вижда се, че има някакъв вътрешен архетип. „Какво добро да направя за тях?”

Тази жена със забрадка веднага разбрала що за човек стои пред нея. „Така значи. За всеки четиридесетница, за всеки молебен за здраве, вино, свещ и елей за олтара”. И бързо пресметнала: „3700 рубли. А за себе си какво ще направиш?” – „А за мене какво?” – „За тебе свещ, елей, вино за олтара. Четиридесетница и още, още… Ето какво: ще ти дам диск със записи на нашия хор. Ще го включваш в колата, в офиса, у дома, и това ще те пази!” Жената напълно се успокоила, сега тя знаела какво трябва да прави. Когато записала своето име, моята матушка чула, че тя се казва Марина, приближила се към нея и вече насаме й казала: „Знаете ли, тук има икона на света великомъченица Марина с частица от мощите” – „Къде?” – „Ето там”. След това тази жена я догонила и казала: „Може ли да ви попитам нещо?” Презвитерата се приближила към тази икона, а жената стои пред нея и пита: „А трябва ли да правя нещо?”

Човекът е дошъл в храма и дори не е чул, че може да се моли на Бога, че може да чете Евангелието, че има църковни тайнства. Правилно ли е дошъл човекът, или неправилно? И правилно, и неправилно! Човек идва за своето. Идва за тези правилни неща, които е решил за себе си, че са правилни, и му дават правилен съвет. Нима не е правилно да поръчаш четиридесетница? Нима не е правилно да поръчаш молебен? Правилно е. Нима не е правилно да пожертваш вино и свещ за литургия? Правилно е. Всичко сякаш е правилно. Когато човек идва за това, Църквата е напълно разбираема и достъпна. Единственото, което трябва да знае, е къде да си сложи забрадката, как да се прекръсти, как и към кого да се обърне – тоест има прости правила на поведение на непознато място. В музея има същите правила – не сядай тук, не докосвай картината с пръсти. Всяко пространство има свои правила, и ако добре ги изучиш, то и с Църквата няма да имаш проблем. Ти идваш, поръчваш, оставяш пари и си отиваш, то само работи тук. Отецът получава своите пари, певците пеят своите песни, всичко е добре. Кадилниците димят, светената вода се лее в непресекващ поток.

Повечето хора, дори и църковни, смятат, че Църквата е устроена именно така, защото когато човек идва в Църквата по този начин, в него, освен добро чувство, не остава нищо друго, ако, разбира се, цените не са прекалено високи. Случва се човек да се разстрои затова, че са му бръкнали дълбоко в джоба, което също се случва. Всичко останало е хубаво. Знаем кога да отидем на църква, знаем кога се освещават козунаци, знаем кога дават обикновена светена вода и кога богоявленска, и че е добре да вземем вода от различни храмове – всичко това прекрасно знаем. Знаем пред кои икони да се молим. Знаем всички свойства на светената вода, кога да я пием, на гладно, при какви обстоятелства. Всичко знаем, но не знаем главното – къде е Бог във всичко това? Той тук ли е? Тогава възниква ново общество от хора, които казват: „Църквата не ми е необходима, аз познавам Бога и без църквата, нима не мога да се моля на Бога без църквата? Мога. Само в църквата ли ме чува Бог? Не. Тогава за какво ми е необходима църквата?”

Някой човек, повече или по-малко образован, с висше образование, ми казва: „На мен не са ми необходими тези ваши листчета с имена, свещички, не ми е необходима светената вода, ще мина и без нея. Аз съм добър човек, аз съм християнин, за какво ми е Църквата, ако чета Евангелието у дома? Аз изобщо много чета, аз съм много образован човек. И се моля на Бога и Бог ме чува, за какво ми е вашата църква? Не са ми необходими вашите покупки!” На това няма кой знае какво да отговориш, някои по-образовани християни ще кажат: „Там има причастие, изповед – тайнства!” За да обясниш на човека какво е това, се оказва, че не достига някакво правилно разбиране, защото за много християни тайнствата на Църквата – това също е особен духовен продукт, който човек използва за себе си, който използва за някакви малки нужди. Затова, всъщност най-главните неща могат да бъдат неразбираеми за другия човек. „Ако аз съм съгрешил, ще поискам прошка от този, когото съм обидил. И от Бог ще поискам прошка със свои думи, Бог няма ли да ми прости? Кажете, ако аз искрено поискам от Бога прошка извън Църквата, това ще ми се зачете ли, или не?” Аз също мисля, че се зачита. Тогава за какво е необходима тя, Църквата?

Църквата – пазителка на любовта

Съществуват и редица хора, които ходят на Църква редовно, които смятат, че Църквата е необходима, които изпълняват всичко, които, както се вижда, живеят с постите, с утринните и вечерните молитви, които се изповядват, причастяват се и правят всичко както трябва, но неясно защо са много зли. Това често се случва. Църковен човек, а нещо с него не е в ред. Някак си не е жив, не е правилен човек. Много хора, които са извън Църквата – са много по-добри, по-светли, по-радостни. А той е църковен човек – и не е такъв.

Спомням си един забележителен случай, разбира се, забележителен от тъжна гледна точка. Бях в чужбина при свои приятели, съвсем нецърковни и некръстени хора, но много добри. Гостувах у тях, дойде неделя и аз казах: „Юр, откарай ме в някой православен храм”. Погледнахме в интернет къде има руска православна църква и тръгнахме. Това беше някаква задгранична енория, той спря колата, аз отидох в храма на литургия, а той каза: „Ще те почакам тук”. Когато излязох от службата, той ме попита: „Какво се е случило с вас в църквата?” Аз казвам: „Нищо не се е случило, всичко е нормално, обичайната неделна служба”. – „Добре, но защо всички хора излизат с такива зли очи, лицата им са толкова мрачни? Като че е станало някакво нещастие! Никой не се усмихва, какво е станало? Защо всички са такива мрачни?” Това е третата категория хора, за които Църквата е нещо такова…

Какво е това Църква? Къде е тя? За какво е тя? Какво значат думите на Христос, които Той е казал: „Ще съградя Моята Църква, и портите адови няма да й надделеят”? Защо човек идва в Църквата? Какво може да даде Църквата на човек, което той не може да получи на друго място? Има ли нещо друго, освен духовните покупки? Има ли нещо важно за човека? Любовта. Оказва не, че никой не чува, не вижда и не знае това.

Църквата е пазителка на любовта. За да разбере човек това, колко труден път трябва да измине! Нашата родна Църква днес почти не е приспособена за това, почти не дава такова ясно, явно свидетелство, че Църквата е любов. Църквата е преди всичко това място, където човек може да се нахрани с любов, да се насити с любов. Има една стара английска песничка от шестдесетте години: „Всичко, от което имаш нужда, е любов”. “All you need is love” – така звучи тази песничка. В действителност се оказва, че Църквата съществува само за това! Това не е мястото, където можеш да вземеш нещо и да си го отнесеш. Не е място, където можеш по някакъв начин да устроиш живота си, а място, където можеш, първо, да получиш любов, и второ, да се научиш на тази любов.

Днес си спомних за Лаврата на Преподобния Сергий, и ето, в кондака на Преподобния има такива думи: „Уязвен от Христовата любов”. Много интересно, че в действителност тази любов се случва, приема се или се открива за човека, когато той се намира в някакво „треснато”, угнетено, пречупено състояние. Защото човек много често се стреми да живее така, че да бъде монолитен, да бъде циментиран, бетониран, в него да няма и най-малкото място, чрез което някой да стигне до него, защото така се чувства по-спокоен, по-уверен. Човек чувства своята беззащитност в този свят, струва му се, че ако той се бетонира, някак си ще бъде защитен, като в бронежилетка, за да не го достигнеш.

Такъв човек в действителност веднага прави себе си недостъпен за твърде много неща. Споняте си как Христос в Евангелието казва на Петър преди Своите страдания, там има такива думи: „Симоне, Симоне! Ето, сатаната поиска да ви сее като пшеница; но Аз се молих за тебе, да не оскъднее вярата ти; и ти някога, кога се обърнеш, утвърди братята си”.

Вижте какъв интересен образ: „да сее като пшеница”. Всяко зрънце е само по себе си – и колко лесно е всяко да бъде изкълвано поотделно! Изобщо образът на пшеничното зърно е много интересен! То е почти като камък. Това малко зърно – мъртво, твърдо, каменно, затворено и отделено от другите зърна. Но това зърно, „ако не умре”, няма да принесе плод. Ето с това зърно в Евангелието са свързани много неща. Това зърно е предобраз на Църквата, предобраз на всеки човек, който може да остане сам почти като камък, а може изведнъж да израсне. За да израсне то, е необходимо да се удари в друго зърно и от това да излезе нещо.
Следва продължение…