Кой е достоен за Причастие

4302 0
prichastie-7

Автор: йеросхимонах Симеон Желнин
Източник: www.prijateljboziji.com
Превод: Татяна Филева

Господ не иска от нас педантично спазване на поста, формално изчитане на каноните и механично изброяване на греховете на изповед, а съкрушен дух и смирено сърце. Ако през периода на подготовка за Свето Причастие не сме постигнали такова духовно състояние, трудът ни е напразен.

Йеросхимонах Симеон Желнин (1869-1960) повече от шестдесет години се подвизавал в Псково-Печерския манастир. Той бил един основателите на псково-печерското старчество през миналия век. Старецът съветвал своите духовни чеда да се причастяват колкото е възможно по-често. Когато смятал за полезно, той понякога благославял човек да се причасти и в два последователни дни. При това отец Симеон подчертавал, че причастникът преди приемането на Господните Тяло и Кръв трябва ясно да вижда своето недостойнство.

По някакъв повод при стареца Симеон дошла на изповед негова духовна дъщеря, монахиня Архелая. След изповедта старецът неочаквано казал: – Утре ще се причастиш! – Не мога – отговорила сестрата – не съм готова, вчера съм яла блажно, супа с мляко, и съм недостойна. Виж ти, недостойна! Ето, добре, че поне сега си разбрала, че си „недостойна”. Знайте, че тя винаги се причастява „достойно”! Е, утре ще се причастиш „недостойно”.

Старецът Симеон със своето прозорливо духовно око виждал състоянието на човешката душа. Той винаги знаел кой и кога може да се причасти, а кой трябва да почака с причастяването.

Съзнанието за светостта на Тайнството Евхаристия и за собствената греховност неизбежно кара всеки от нас да си задава въпроса: достоен ли съм да се причастя и не се ли причастявам за осъждане? Когато стриктно се придържаме към правилата за приемане на Причастие, това до известна степен ни дава правото да смятаме, че наистина се подготвяме за приемането на Светите Дарове. Но външните правила служат само като ориентири за вътрешната духовна подготовка за Тайнството. А ние понякога им придаваме решаващо значение и тогава започваме да следваме погрешен път.

Веднъж светият праведен Йоан Кронщадтски преди причастие попитал някои свои духовни чеда: – Как сте? – Готови сме, батюшка – отговорили му някои. – А вие? – Ние не сме добре – признали съкрушено други – не сме се подготвили, защото бяхме заети с много грижи и работа, простете ни! – Вижте какво – разсъдил светията – вие, неготовите, пристъпете, а вие, готовите, ще пристъпите към Чашата с Христовите Тайни друг път. Така свети Йоан Кронщадтски ободрил смирените и вразумил самоуверените.

Никой човек не е достоен да се причасти с Христовите Тяло и Кръв заради своите заслуги, труд или дори подвиг. Затова подготовката за Причастие, както е казал един богослов, не е в пресмятането и анализа на своята „подготвеност” и „неподготвеност”, но в отговора на любовта с любов. А хората, забравили за любовта към Христос, често пристъпват към Светата Чаша само с желанието да спазят обичая на причастяването. Смята се, че най-добрата подготовка за Причастие е времето на дългите пости. Затова през този период в храмовете можем да видим голям брой причастници. Между другото, дали всички те, избирайки благоприятно време, достойно приемат Христовите Тайни?
Веднъж по време на Великия пост един енориаш от църквата, в която служел преподобният Севастиан Карагандински (1884-1966), радостно казал: „Колко много причастници имаше днес в храма!”

„Причастниците бяха много, но тези, които истински се причастиха, бяха малко” – отбелязал преподобният Севастиан. – Не бива да се гордеят онези, които се причастяват в правилното време, нито пък да се отчайват онези, които поради определени обстоятелства не могат да направят това. Случва се така, че едва преди самата смърт човек се удостоява с Причастие за спасение на душата.

Преди Свето Причастие трябва да постим, да четем молитвеното правило и да очистим съвестта си в Тайнството Покаяние. И въпреки това дори точното изпълнение на изискванията, които Църквата поставя на желаещите да се причастят, не ни гарантира достойно приемане на Христовите Тайни. Защо? Защото, изпълнявайки тези изисквания, често забравяме за целта, с която са установени. Господ не иска от нас педантично спазване на поста, формално изчитане на каноните и механично изброяване на греховете на изповед, а съкрушен дух и смирено сърце. Ако през периода на подготовка за Свето Причастие не сме постигнали такова духовно състояние, трудът ни е напразен.

Също така не бива да забравяме, че благоговението пред Тайнството Свето Причастие не бива да преминава в неувереност, тъга и лошо настроение, което може да предизвика в душата ни съмнение в необходимостта от причастяване. Преподобният Ефрем Сириец пише: „Боя се да не се причастя като недостоен, но още повече се боя да не остана без Причастие и да не погина”.

Веднъж една жена се изповядала на един, сега вече покоен, епископ, че непрестанно е виждала своето недостойнство и затова не се е решавала да пристъпи към Светата Чаша, а когато все пак пристъпвала, се измъчвала. Епископът казал на тази жена: „Когато се смятате за недостойна, именно тогава пристъпвайте, а когато се смятате за „достойна”, тогава ми кажете това, и аз няма да ви допусна да се причастите”.

Разбира се, преди Причастие не бива да се самоизмъчваме духовно без причина. Ако имаме дълбокото чувство за собствено недостойнство, тогава можем с надежда на Божията милост да пристъпим към Причастие без никакви душевни мъки. Преподобният Серафим Саровски казвал: „Благодатта, която дарява Причастието, е толкова голяма, че човек, колкото и недостоен и грешен да е, и дори от глава до пети да е покрит с греховни рани, само ако пристъпи към Господа, Който изкупва всички нас, пристъпи със смирено съзнание за своята голяма греховност, ще бъде очистен по Христовата благодат, за да свети още повече, докрай да се просветли и така ще се спаси.”

Един послушник от Саровския манастир се изповядал преди Причастие, но въпреки това не се решил да се причасти. Намирайки се в олтара по време на служенето на Литургия, той мислел: „Заради своето недостойнство, по Божия съд ще бъда изгорен с огън или жив погълнат от земята, щом пристъпя към Чашата”. Така размислял в присъствието на преподобния Серафим Саровски. Като прозрял мислите на послушника, светията го повикал и казал: „И океана да изпълним с нашите сълзи, дори тогава не бихме могли да въздадем на Господа за това, което безплатно ни дарява, хранейки ни със Своите Пречисти Тяло и Кръв, които ни умиват, очистват, оживяват и възкресяват. Следователно, пристъпи без съмнение и не се смущавай: само вярвай, че това са истинските Тяло и Кръв на нашия Господ Иисус Христос, които се дават за изцеление на всички наши грехове.

Когато човек познае дълбочината на своята огреховеност и смята себе си за недостоен за каквато и да било Божия милост, тогава тя неочаквано го посещава.

Старецът Йосиф Исихаст († 1959) се е ползвал с голям духовен авторитет сред атонските подвижници, много от които са били негови ученици. Известно време старецът Йосиф прекарвал в затвор и не излизал от своята постница дори за Литургия. Веднъж, в навечерието на голям църковен празник, пребивавал в келията си в уединение и безмълвие. Цяла вечер старецът Йосиф непрестанно мислел, че на този празник други монаси ще се причастят, а той, заради своите грехове, е недостоен за това. Старецът затворил очи и с горчивина потопил ума си в самоосъждане, но при това желанието му да вкуси Хляба на Живота все повече се усилвало. Внезапно усетил нечие присъствие. Подвижникът отворил очи и видял пред себе си Ангел, от чието явяване тъмната килия се изпълнила с невеществена светлина. Ангелът държал в ръка прекрасен съсъд, приближил се към стареца Йосиф и с голям страх Божи и внимание сложил в устата му частица от Христовото Тяло. След това Ангелът с усмивка погледнал към причастника, покрил съсъда и през покрива се възнесъл там, откъдето бил дошъл. През деня и нощта след чудесното причастяване лицето на стареца сияело с неизказана любов към Христос и той дори не си помислял за нищо земно.

Всеки от нас трябва да знае: нищо не съкрушава нашия дух и не смирява нашето сърце така, както истинското покаяние и плач за греховете.
Но съществуват пет причини, които ни пречат чистосърдечно да се каем заради извършените грехове. Кои са тези причини?

Възможно е да се причастим за осъждане, ако: 1) вместо с искрено покаяние, се занимаваме със самооправдание; 2) прощаваме на своите оскърбители и съблазнители само на думи, а в сърцето си продължаваме да им се гневим; 3) каем се за греха, но при това не изпитваме отвращение към него, дори оставаме привързани към него; 4) разкайвайки се, не даваме обещание, че за в бъдеще се въздържаме от грехове, ще изкореняваме страстите и ще изправяме начина си на живот; 5) пристъпваме към Тайнството Покаяние формално, само за да бъдем допуснати до Свето Причастие.

Заради своята греховност всички ние сме недостойни за Христовите Тайни и се удостояваме да ги приемем само по великата Божия милост. Безграничното човеколюбие на Господа покрива нашите грехове и ни позволява да пристъпим към Светата Чаша. Но когато човек приема Светите Дарове без самоосъждане, съкрушение и смирение, той се лишава от Божията милост и се причастява за осъждане. Кои са знаците за такова причастяване? От човека отстъпва благодатта на Светия Дух, и той: а) изгубва любовта към Бога и хората; б) лишава се от ревност за славата Божия; в) вече няма страх Божи; г) става нехаен и равнодушен към своето спасение.

Свети Анастасий Антиохийски пише: „Тези, които пристъпват към Светите Тайни със страх, трепет, изповед и умиление, получават опрощение, а онези, които пристъпват без страх и благоговение, получават наказание. На такива не само не се дава прошка на греховете, но и към тях дяволът пристъпва много по-лесно. А онези, които пристъпват със страх към Божествените Тайни, не само се освещават и получават прошка на греховете, но и прогонват дявола от себе си”.

Следователно, за кого може да се каже, че се е причастил достойно? За този, който, не забелязвайки своите духовни добродетели, е пристъпил съм Светата Чаша със съзнанието за своето недостойнство, със смирено сърце и съкрушен дух.