Къде намирам Бога?

2418 0
da-namerim

Автор: архим. Павел Пападопулос
Превод: Константин Константинов

В началото на твоите духовни усилия дойде Божията благодат и те осени. Всичко ставаше с радост и лесно. Имаше радост в себе си, усещаше Христос в молитвата си, в диханието си, в живота си. Сега усещаш, че си Го загубил. Разочароваш се. В трудностите, в изкушенията и изпитанията на живота си се чувстваш сам. Търсиш Бога, но не Го намираш. Чувстваш се изоставен. Черкуваш се, четеш Божието слово, редовно се изповядваш, но Бог отсъства. Къде е Христос? Къде отиде Неговата благодат?

Това, което преживяваш, са го описали великите отци на Църквата благодарение на своя опит. Чувство за богоизоставеност е събитие, което „клейми“ духовното ни усилие поради нашия нарцисизъм. Помисли, че дори само това да се чувстваш онеправдан и изоставен е белег за егоизъм. Не можеш да приемеш, че си направил някаква грешка. Очакваш възнаграждение като някакъв наемник. Искаш Христос, така казваш. Но реално очакваш нещо от Христос. Противиш се и се разочароваш, защото не можеш да приемеш, че са нужни толкова труд и болка, толкова себеотричане и търпение в този живот.

Рядко някой може да задържи даруваната Божия благодат, която се появява в началото на неговите духовни усилия, без да я загуби. Само истински смиреният може да направи това. Този, който живее като последен от всички съзнателно и по свой избор.

Както отбелязва покойният старец Софроний Сахаров: „Почти всички ние падаме в капана да приближаваме Бога индивидуално-интелектуално, оставяйки останалото творение в периферията“. В това се състои нарцисизмът ни. Гледаме себе си и Христос и нищо отвъд това. Затова, докато в началото Христос ни услажда със Своята благодат, след това се отдръпва, за да се смирим, за да не мислим, че сме някои от само себе си.

В началото всичко духовно е било лесно, но сега е нужен труд, голямо усилие. Споменът за първото време – за сладостта на благодатта – съществува в сърцето ни не за да се разочароваме, а за да се надяваме.

Чрез богоизоставеността светците осъзнали бащинството на Бога. Бог знае, че човек може да стане алчен и неблагодарен, когато всичко му се даде лесно и даром. И не само това, а може да стане жесток с другите; да забрави своя ближен, да се откъсне от миросъзданието, като смята, че неговият „духовен триумф“ е достатъчен.

Усещаш богоизоставеност в часа на изпитанието и на изкушението. Ако не съществуваха изкушения и изпитания, щеше ли да я чувстваш? В крайна сметка да не би да не е богоизоставеност, а себеизоставеност? Да не би просто да търсиш Христос само в трудните моменти? Светците чувствали богоизоставеност не защото Бог не им угаждал или защото преминавали някакво изкушение или изпитание, а приемали богоизоставеността като същинското изпитание, през което са призвани да мина,т както златото минава през пещта. Тяхната молитва не се изчерпвала в земни и светски искания, а била най-вече автентично понизяване – кеносис на човека към Бога. Това, което казваше старецът Емилиян: „Господи, угаси ме, преустанови ме, за да бъдеш само Ти в мен“.

Голям пример за богоизоставеност (по възпитателни причини) виждаме в житието на свети Силуан Атонски, един велик подвижник, исихаст, който живял в общежитиен манастир. Виждаме светеца да се бори с Бога. Да се бори безспирно, ден и нощ, в часа на службата, на труда, на молитвата. Господ обаче отсъства. Никаква утеха. Никаква топлина. Светецът чувства пълна самота. Сега се бори самичък, със себе си. Чувства се погинал, стига до пределите на своята вяра. Една вечер, както всяка вечер, коленичи и се моли. Говори на Бога, търси Го, плаче за самотата си, плаче за греха си, плаче за своето сиротинство. Обича Христос, но търси настоятелно и Неговото присъствие. Отправя тежки думи: „Боже мой, Ти си неумолим!“.

И тогава, в своето отчаяние, сред вика на своето битие за малко утеха пред него се явява Женихът на душата му. Христос стои пред св. Силуан. Стои там, виждайки Своето творение да плаче. Да плаче за Него, не за нещо друго, да вика за Него, не за нещо друго. Него иска, за Него копнее, с Него се бори. Стои там, пред светеца, пред този човек, който се осмелил в своя копнеж и любов към Христос да стигне дотам, че да нарече Христос неумолим. Затова и всещедрият Господ сега стои пред него. И отваря Своите блажени уста и казва: „Силуане, дръж ума си в ада и не се отчайвай!“.

Св. Силуан се облича в тази радост, която само Божието докосване може да даде. Сега плаче от щастие, от мир. Всичко вече се разбира дълбоко, всичко се просветлява.

Дори тогава, когато всичко погива, не се отчайвай. Защото тогава, когато изглежда, че нещо стига до своите граници, Христос идва и отменя тези граници. Снижава ги в ада, издига ги в небето.

Къде намираш Бога, ме питаш. Не ти Го намираш, Той отдавна те е намерил. Не можеш ти да Го откриеш, Той ще ти се открие, когато иска и както иска. Ти не се отчайвай. Дори тогава, когато погиваш, дори тогава, когато животът ти е като ад, не се отчайвай. Успокой се. Успокой се, защото най-голямата заплаха – смъртта, е станала живот.