Къде отиват ангелите?

493 0
angel

Автор: митрополит Николай Месогейски и Лавреотикийски
Източник: неговата книга – „Там, където Бог не се вижда“
Превод: Мартин Ганев

“А праведниците живеят довека”
Когато разсъждавам за смъртта, особено на едно малко дете, ми е особено трудно да си представя себе си в позицията на този, който запознава и осветлява другите, които са в неведение.
В такива подобни случаи е много трудно да мислиш или говориш. Напротив много по-мъдро е да се учиш от живота на онези, които страдат много, агонизират повече от нас, борят се с вярата си и постоянно ходят по въжето на своите сили и издръжливост; или поне да се поучиш от онези, които действително полагат усилия, за да дарят живот и здраве на страдащи деца, за да дадат сигурна утеха и действителна надежда на родители, които се борят, за да се задържат на краката си.

Горчивата реалност

Не съществува по-остра болка от детската такава. Не съществува по-голямо изпитание от това да виждаш детето да страда и да си неспособен да го подкрепиш решително; да не можеш да повярваш в неговото окончателно излекуване. Особено когато то е търпеливо, благородно, неподозиращо и невинно. Въпроси от рода на “защо”, “в какъв свят живеем”, “кой е виновен за нашето изпитание”, “коя логика, етика или закони налагат и обясняват промяната от неизразимата радост за нашето дете в мъченичеството на неизречимата болка от внезапното влошаване на неговото здраве”; тези питания се преплитат с най-общите и човешки въпроси от рода на “ще бъде ли добре в крайна сметка”, “какво трябва да сторим”, “навярно е добре да заминем за чужбина”, като създават едно състояние на непреодолима болка и чувство за безизходица. Обикновено надеждите рухват, без обаче напълно да изчезват от хоризонта на нашето сърце.
Въпреки че правим всичко – тичаме при най-добрите лекари, проявяваме най-голямата си любов, опитваме се да се самоубедим, че трябва да действаме според най-добрите и големите си надежди, прибягваме до най-горещите си молитви, търсим състрадание от най-близките и истински наши приятели; все някога обаче идва неумолимата реалност, за да ни опровергае. Тя идва, за да разруши заедно с надеждите ни и нашата вяра във всичко добро, истинско, във всичко, което си струва да повярваме, в онова, което представлява действителната ни подкрепа.
А накрая нашето дете си отива. Няма го вече до нас. Липсва ни срещата с неговия поглед, наранява ни отсъствието на мириса му, липсата от чувството на допир с неговото тяло. Слабостта да го погалим, да го целунем, да го стиснем в прегръдката си, да потъркаме лицето си в неговото; това сякаш вече прилича на опит от нашата смърт. Нямаме желание за живот. Липсата на неговия глас, усмивка, капризи и израз на лицето ни разкъзсват вътрешно. Неговата празнота не се възстановява. Тя не бива изпълнена нито от възможните други наши деца, които горките са нито виновни разбира се, нито обичаме по-малко. Всяко наше дете е незаменимо и притежава пълнотата на любовта и нашите най-благородни чувства.
Идват мнозина при нас с голяма любов, за да ни подкрепят; измислят се хиляди на брой аргументи с цел да отвърнат нашия разум и мисъл отново към живота и всичко останало; да хвърлят малко светлина в непроницаемия ни мрак. Ние сме им благодарни за любовта, интереса и подкрепата, но като че ли бремето ни става още по-голямо. Нищо от това не засяга терапевтично нашата драма. Нужно ни е нещо друго. Целият свят е променен. Помрачен е целият хоризонт в нас. Все отнякъде очакваме малка надежда, дори и малка опора, за да се закрепим някак си. Движим се напред-назад между илюзията и истината.

Някои наричат детето ни ангелче. Така го наричаха и когато беше живо, желаейки да опишат сладостта от неговото присъствие и нежността на неговата красота. Сега обаче го изричат иначе. Може би го наричат така, за да се утешат самите те? Или пък, за да подкрепят нас?
Или може би, за да намекнат, че макар и да не го виждаме, то е живо като ангелите? Че се е преселило в по-добър и по-висш живот от материалния и човешкия? Че ни гледа и общува тайнствено с нас? Че неговото отношение с Бога сега е по-родствено, отколкото с грубостта на човешката природа? Че е свалило дрехата на временността и се е облякло с онази на вечността? Че е избягало от веригите на тлението и живее вече в свят “където не ще има вече ни жалейка, нито болка, ни въздишка, но живот безкраен”?
Уверяват ни, че то се намира близо до Бога. Откъде знаят? Сигурни ли са? Чувстват ли го? Или може би си го представят или пък просто си го казват, за да ни утешат? Какво се случва в крайна сметка? Коя е истината? Ах, как ни се иска да почувстваме, че детето ни живее, че се намира в безкрайно по-добро състояние от това, което е преживявало близо до нас; че някак общува с нас, че ни чува, вижда и наблюдава! Може би отношението му с нас е по-силно отпреди, може би се намира по-близо до нас отпреди? Може би сега действително се е успокоило и упокоило. Навярно нашата любов към него бе силна, но човешка, с предел и край. Сега взаимоотношението помежду ни е тайнствено. Навярно връзката ни с него отваря светове, до които, само ако се приближим духовно, бихме могли да срещнем отново обичното ни дете, макар и в “друга форма”. Не по начина, по който го познавахме, но по този, който е сега; без тление, без болести, отвъд опасността, че ще си отиде и ще го загубим.

Скритата истина

Преди години ме приближи някаква млада девойка. Тя бе загубила по много трагичен начин детето си, а след няколко часа и мъжа си. Връзката ѝ главно с детето беше изклютелно интензивна и силна. За нея бе невъзможно да мисли себе си отделно от нейното момиченце. Това представляваше за нея покосяване на нейното щастие, но и на целия ѝ живот изобщо. А самото дете неволно култивираше и засилваше връзката с майка му, бидейки толкова очарователно с напълно необичаен интелект и белези на преждевременна зрялост, с благо и привлекателно нежно слово, с доброта и обезсилваща невинност. Със сигурност това създаваше нещо прекомерно; може би и патологично. Във всеки случай много оправдано, човешко и силно.
Погребението беше извършено. Майката, в сърцераздирателно състояние, буквално беше безсилна да се примири с факта. Замаяна от лекарствата и на парчета от болката, тя се изразяваше напълно бълнуващо. Минаха стотици хора да изразят съчувствията си. Някои безмълвно, други механично състрадателни, трети формално, всички потресени. Във всеки случай повечето заекваха нещо в ухото ѝ със състрадание. Самата тя показваше, че не е способна да чуе нещо, че не разбира много.
Искаше ѝ се много да се бе свършил и нейният живот, но не намираше начин да го прекрати. Замина за няколко седмици на някъде, за да се самозабрави; но беше невъзможно. Отдалечи се, за да си почине; това донякъде помогна. Някак си започна да стъпва на краката си; нямаше откъде да почерпи надежда и перспектива. Тя нямаше вяра, не бе възпитана за връзката ни с Бога, не бе запозната с въпросите за отвъдното, с атмосферата за една друга логика, с действителността за един друг свят. Тя бе неспособна да се хване за каквото и да било; все в нещо да открие фрагменти от истината.
Минаха три месеца. В един момент възникна в съзнанието ѝ нещо, което в деня на погребението измежду множеството недоумяващ народ, един стар нейн приятел прошепна в неспособните ѝ да чуят тогава уши:
– Да знаеш, че Анастасия е жива.

Три месеца по-късно това слово оживя в нея. То съживи и непознатото в самата нея. То съживи и нейните надежди. И накрая то успя да съживи в нея и детето ѝ.
Тя започна да се запитва за смисъла на това слово, да изследва неговата истина, да търси убедителни доказателства – а не просто теоритични и неясни психологически утешения. Когато едно дете си отива от този свят, живо ли е? И ако да, къде се намира и как може да общува някой с него?
– Искам да умра, отче, повтаряше ми тя, за да срещна Анастасия. Моето дете ми липсва много. Голяма скръб имам в себе си. Не издържам. Разберете ме.
– Не знам дали говоря дръзко, защото е лесно за мен да кажа, отговорих ѝ аз, но разсъжденията ме навеждат на това, че ще се избавиш тогава, когато желаеш да си отидеш от този свят, за да срещнеш главно Бога. Ако не съществува Бог, няма да срещнеш Анастасия. Ако обаче съществува възкръсналият Бог, ти имаш по-голяма необходимост от Него повече отколкото от детето си, както и детето ти. Той ще ти открие Анастасия дори и в този още живот. Кое е за предпочитане, да бъдете и двете завинаги сами в космическото нищо или да бъде заедно с вас и вечният Бог…
– Може би дъщеря ти ще стане твоя майка. Тази, която ти роди биологично ще те роди духовно. Тази, която дари с живот да ти възвърне благодеянието, предлагайки ти същинския живот. Тази, за която мислиш, че си загубила, да те свърже с нейния сегашен и толкова истински свят. Тази, която сантиментално наричаш ангелче, само за да се утешиш, да стане духовно твоят ангел, чрез който да се просветиш.
В крайна сметка не ни интересува къде е нашето дете, но дали същестува, дали живее, дали е, как е и в какво състояние се намира.

Бих искал да спомена и един втори случай.
В него родителите бяха истински защитници на твърдото убеждение, че всичко свършва тук. Детето им страдаше от редица сърдечни заболявания. Прогнозите бяха, че то ще си отиде най-късно веднага щом влезе в пубертета. Пътувания до Америка, последователни усилия и експерименти със съвременни терапевтични режими сякаш бяха безсилни да възпрепятстват факта. Състоянието се влошаваше. Детето обаче се отличаваше с интелекта си. То бе първо в уроците, първо по известност в класа, притежаваше рядка скромност и смирение, която въздействаше на всички. Пишеше съчинения и стихове, които както явно показваха един уникален талант и една уникално чувствително душа, а в същото време се проявявахе от един крехък биологичен съсъд, който по всичко личеше, че има един много ограничен времеви хоризонт.
Детето навърши дванадесетата си година. Скоро неговият интелект, но и главно интуитивното му сърце, му помагат да разбере, че след кратко време ще угасне диханието му в този свят. То сподели своето чувство с отричащите всяка мисъл за вярата негови родители. И двамата бяха шокирани. Опитваха се да го утешат с лъжеслова, с неубедителна аргументация от рода на “не преувеличавай, всичко ще бъде наред”. Всъщност те отказваха да разговарят с фактите. Детето много хладнокръвно им говореше за другия живот, за Бога, за суетата на този свят, за необходимостта от това, че всички трябва да сме някак си по-философски настроени, за смъртта като приплъзване в реалността на несвършващия живот.
Бащата реагира със забрана на дискусията от подобен род и характер.
– Ако съществува Бог, ще те излекува сега.
– Ако съществуваще такъв Бог, за какъвто говориш, нямаше да се разболея изобщо, отговаря детето.
Майката, по-мека, показа, че приема с уважение възгледите на детето и мълчеше.
Състоянието се влоши. Родителите се разделиха. Бащата се отдалечи. Някак изчезна. Детето постоянно повтаряше послания от друг живот. Майката обикновенно плачеше. Утвърдена в теориите на атеизма, просто търпеше детето. Животът му малко по малко угасна. Появяви се белодробна хипертония. Дробовете му се напълниха с кръв. Дишането му постепенно отслабна. Детето и майката бяха обгърнати в прегръдки.
– Ох, Боже мой, не мога повече, изриче затруднено то.
– Какво, “Боже мой”? Не съществува Бог, отговори с възмущение майката.
– Съществува, майчице, прошепна детето и издъхна.

То остави последния си дъх в този свят. Донесе обаче дихание от друг свят за майката. Детето я взе със себе си там, където отиде. Поднесе ѝ някои потвърдителни проявления от другото му сегашно и благословено състояние.

Съмнения за тайнствено присъствие

Не мога да издържа на изкушението да не изложа два впечатлителни и в същото време апокалиптични случая от четиригодишния ми опит в Детска Болница Бостън.
Това, което впечатли сърцето ми там, не беше толкова технологичната, научната пълнота и цялост на тази болница. Нито потресаващите и гениални постижения на онези лекари, нито дори и действителните възкресения от мъртвите на малки деца, които очите ми видяха от много близо и в голяма численост, нито хармоничното сътрудничество на отделенията за психологическа подкрепа и административния персонал с превъзходен медицинско-санитарен екип.
Там се запознах с една жена, г-жа Василия, която ми отвори очите за отвъдното, която ме убеди в красотата и силата на другата логика, която ми разшири хоризонта на надеждите, перспективите и истината. Там се докоснах до един човек, който страстно се бореше да останат близо до нас тези ангели-децата в най-добро състояние и за по-дълго време. Тя знаеше да общува с тях както тук и сега, така и след спирането на туптежа на нежните им сърца в този свят. Тя едновременно преживяваше борбата им за ефимерния живот толкова интензивно, колкото и облекчението им във вечния. Никога не подкрепяше със съвети и рецепти. Съчетаваше преживяването на дълбоката болка с опита от напълно жива надежда, на очевидната и неприкрита радост с постоянно насълзени очи, красноречието на мълчанието с пълнотата на лаконичното слово, любовта към този живот с крепката вяра в другия.
За четирите години, в които си сътрудничих с нея, през ръцете ѝ минаха повече от стотина деца от Гърция, всички със сериозни от по-сериозни заболявания. Тежко сърдечноболни, анатомични дисплазии, редки форми и трудни за прогноза злокачествени изменения, реално неустановени системни болести принуждаваха малките деца и техните родители да поемат пътя към далечната Америка, отчаяно търсейки малка надежда и зрънца живот. Умът ѝ с лекота се пренасяше от детайли към факти, лесно скачаше от настоящите случаи към по-стари, имаше невероятната способност да помни хиляди имена и почти никога да не забравя. Прегръдката на тази жена беше толкова събирателна, че лесно можеше да побере стотици деца, множество родители, уникални радости, скърби, внезапни смъртни случаи, резки обрати на ситуацията, имена, всичко.
Малката Михаела се бореше за живота си. Седем анатомични сърдечни заболявания я бяха принудили, преди още да навърши три години, да претърпи пет големи хирургични операции. Цялата болница се бореше за живота на това момиченце. Тридесет и един дни на апарат за дишане. Четири безплодни опити за дезинтубация. За кардиохирурзите, кардиолозите, медицинските работници, родителите и г-жа Василия беше невъзможно да възпрепятстват влошаването на здравето ѝ. Знание, сръчност, медицинска комплексност и координирани усилия на десетки хора, изобилие от любов и непрестанни молитви не можаха да накарат дробове ѝ да функционират самостоятелно. Нейният организъм се бореше геройски с болестта. Целият болничен персонал следеше като зрител и дискретен поддръжник на неравностойната и настойчива нейна борба.
Понеделник 12 Декември 1987. Рано-рано отивам в отделението, за да срещна Михаела. Намирам я в горещата прегръдка на г-жа Василия. Картината беше затрогваща. Малкото изтощено тяло на детето отпуснато почиваше в най-горещата прегръдка на този свят. Тялото му обвито в кабели, а сърцето свързано с друг свят. Около тях осцилографи, апарати последна технология и няколко кукли. Върху нея прокапват няколко капки много невинна, много истинска любов. След малко Михаела се върна в леглото си. Г-жа Василия излезе в чакалнята.
– Мисля, че днес Михаела ще ни изостави. Толкова е странно. Имам една саксия с хризантема, която много често, когато някое дете отлита към небето, някой от цветовете на хризантемата цъфтят. Случвало ми се е нееднократно. Тя стои близо до иконостаса, за да не забравям децата, които са на небето. Днес, без да очаквам изобщо, цъфнаха четиринадесет хризантеми; толкова деца, колкото починаха. Чувствам, че ѝ подготвят прием.

Каза това и замълча. Очите ѝ играеха непрестанно.
– Защо плачеш, казах ѝ аз, след като вярваш, че децата не умират?
– Не плача за Михаела, плача за нашия свят, който обеднява откъм усмивки, който пресъхва от невинност, който обеднява откъм нежност. Плача за родителите, чийто живот се изпразва, за които, ножът опира до кокала и не можем да им кажем нищо. Утешавам се обаче, като мисля за Божия трон, който се окичва с такива чисти душици. Най-добрите си молитви аз не отнасям към светците, но към четиринадесетте ми хризантеми, към четиринадесетте ми ангели, към духовния си букет…
Поседяхме доста време. След малко дойдоха родителите. Тя дръпна майката настрани, като ѝ каза.
– Мисля, че след малко Михаела ще си отиде. Хайде да отидем и да я подържиш в прегръдките си.
– Страхувам се, отговори тя.
– Не се страхувай, по-добре е нейният дъх да секне в ръцете ти, отколкото в леглото. По-добре е за нея и за теб. Ще го помниш за цял живот. Така ще можете да останете неразделни.
Обърна се към мен и ми каза шепнешком.
– Колко странно! Децата, както и бебетата, дори и онези, които са в кома, избират да си отидат или в предгръдките на майка им, или в присъствието на сестрата. Над деветдесет процента от тях.
В този момент постепенно започнаха да спадат ударите на сърчицето на малото момиче. След двадесет минути вече отпочина завинаги. Следващия път ще разцъфтят петнадесет хризантеми. Другият свят е толкова нежен и фин. Блажени онези, които явно чувстват неговата милувка. Блажени онези, които трансцендетно се наслаждават на ласките на вечните му обитатели. Блажени онези, които живеят утешителното им присъствие.
Г-жа Василия живееше и живее до ден днешен с болката и изобилието на любовта. Тя дари цялото си време на децата от болницата. Цялата си надежда тя осланяше на нейните деца на небето. Целият ѝ живот притежаваше детски елементи. Тя страдаше от детски болести на петдесет и две години. Всички, които медицински я изследваха, бяха учудени. Онези, които я познаваха духовно потвърждаваха образа си за нея.
Напълно неочаквано се появи и един хемангиом, за който никой не можа да помогне. Изследваха я всички познати. Дори и … педиатрите. Един ден саксията този път разцъфтя с петнадесет хризантеми. Тя изпълни усърдна молитва към любимото си семейство на небето. В същия ден тя получи шест телефонни обаждания от родителите на последните шест деца, чийто път към небето не бе победен от нейната любов. Естествено, че никой от родителите не бе се разбирал предварително с някого другиго, тъй като не се познаваха помежду си. До няколко часа хемангиомът изчезна…

“Смъртта няма вече власт”

Тези случаи са действителни. Те обаче са и толкова истински. Сами по себе си хвърлят малко светлина не върху миналото, но върху благословеното, – макар и за съжаление непознато за нас, тяхно настояще. Нашата утеха не ще дойде от силни аргументи, нито от преувеличено украсени илюзии, нито от психологически хитрини или от човешката любов. Всички тези неща сами по себе си са недостатъчни или ни залъгват. Истинското ни утешение ще дойде от самите наши покойни деца; но само, ако не мислим за тях по начина, по който сме ги познавали, но ако ги опознаем такива, каквито са сега.
Съществуват три големи големи истини, които биха могли да просветят душата ни. Първата е, че нашите деца, които преждевременно са си отишли от нас, са живи и не се намират загубени в нищото и някъде си. Втората е, че Бог не е абстрактно понятие, нито неопределена сила, нито човешка изобретателска концепция, но е съществуващ, жив и истински; Той бива видян в този живот само като огледален идол, докато от нашите деца бива гледан “лице в лице”. И третата е, че макар и ние да се затрудняваме в общението си с тях поради естествената ни грубота, децата ни обаче притежават начини, с които да ни покажат много по-ясно от нас белези от вечния им живот.
Въпросът “къде се намират нашите малки ангели?”, които толкова ни травматизираха с нашата любов, навярно не се нуждае от отговор. Въпросът “къде” няма особено значение. Това, което има смисъл е истинското усещане за техния живот, възможността ни за общуване и перспективата за повторната ни вечна среща с тях.
В наши дни със сигурност вярата изглежда все по-трудна, все по-оспорвана. Може би това е и причината, поради която болката на родителите става все по-мъчнопоносима, а смъртта все по-трудно отличима от живота. Действително можеш да полудееш, когато възприемаш смъртта като безвъзвратен край. Тя е и изключително мъчителна, когато я преживяваш като окончателна раздяла. Толкова утешително е обаче, когато, редом с болката, която тя оставя, бива съчетавана с вярата, че ни отнася към вечен живот. Ако не успяваме ние да предадем на децата си послания, то поне нека се опитаме да чуем техните. Тогава смъртта не ще бъде мрачен край; нито мъглява раздяла. Тя ще е успение и светлина. Тя ще преобрази нашите биологични деца в духовните ни възродители.
Изострянето на духовния ни слух, освен утехата на вярата, дарява на нашата душа просветлението и радостта от тайнствения разговор с тях.