Личност и святост

1412 0
lichnost

Автор: проф. Василиос Юлцис
Източник: pemptousia.gr
Превод: Мартин Ганев

Трудно е за човек да схване смисъла на светостта. Особено в съвременната епоха на редуващи се противоречия и страшна обърканост, вероятно са малцина онези, които се замислят върху значението на думата или измеренията на нейното съдържание.

За мнозина светостта остава една недостижима ценност, която се свързва предимно с Бога. Въпреки това светостта е свързана с нашия живот, и макар да не искаме да го повярваме, тя витае в пространството и времето на Църквата. Особено като християни ние живеем в едно времево измерение, което е проекция на миналото, а като традицията на Църквата то изразява една история, която е била написана с жертвите и кръвта на светците и мъчениците. Впрочем фактът, че всеки един от нас е бил кръстен в името на Троичния Бог, означава вместване в една действителност, в която съществуват възможностите и средствата за доближаване до светостта. Единственото препятствие е трансценденцията на нашето “аз”; а не унищожаването на личността или заличаването на духовните качества. Единствената трудност е откъсването от робството на сетивата и инстинктите с последващото без ограничения и задръжки приемане на Божията воля. Светците, които са живели в миналото, не са имали по-различни сили или способности от нашите. Нито пък техните епохи са били по-добри от нашата. Те са живели в света при същите етични и духовни обстоятелства; епохи, през които са преминали хиляди хора и християни. Тяхната разлика обаче от другите била, че те са приложили техния живот според Божия закон, като не са се колебали да го изповядат с откровеност, когато са били в дилема. Този елемент на героизъм е най-голямата добродетел на светеца. Една добродетел, която му позволява да вижда всичко през светлината на вечността, оценявайки през тази перспектива света с неговите радости, блясъци, постижения и суета.

Светецът не подчертава себе си. Той винаги показва Божията воля, като се ориентира и се вмества в нея цялостно с едно учудващо послушание, което го откъсва от неговото “аз” и света. И въпреки че живее в света в човешки облик, условия и задължения, той се държи в обществения живот като жител на небето, като истински Божи послушник. Така той придобива възможността да се издигне над конвенционалността на живота, над неговите ефимерни прояви и феноменални блясъци, и да се доближи до сферата на действителното, съвършеното и идеалното, т.е. до сферата на светостта и божественото. Едно подобно приближение означава вяра, сила на душата и воля, пред които е безсилен всеки натиск, лишение, обвързаност, смирение или мъченичество.

Виждаме тази разтърсваща реалност да присъства изобилно в живота на светците и мъчениците на нашата Църква. Тя обаче се отличава характерно в живота на Богородица, която е не просто някаква светица, но царица на светците, нашата Всесвята Богородица. Ще се позовем на нея благоговейно, за да почерпим сили от нейната святост, която вече две хиляди години остава верен показател за всеки вярващ.

Светостта на Богородица е нещо, което не може да бъде схванато от нашата епоха, но и от всяка друга такава. За да възприемем нейното величие, ние трябва да се замислим за отговорностите, които е поела, заявявайки на ангела – в часа на благовестието -, че приема честта на Всевишния за рождението на Иисуса.

Социалните условия днес са доста по-различни от тези в онази епоха. Днес хиляди девойки по цял свят се гордеят с дързост за титлата, която носят, на неженена майка, а социалният контрол се ограничава или само до кръга от нейните роднини, или е напълно несъществуващ. Днес семейството се е превърнало в частна конвенционалност и обикновено нито държавата, нито обществото, а още по-малко религията, могат да контролират неговите девиации и деформации.

Тогава обаче нещата стояли съвсем различно. Кой би повярвал в думите на непорочното момиченце, че била избрана от Божията благодат поради нейната святост, за да стане майка на Месията? Да носи дете сред хората една неженена девойка, било само по себе си отклоняване от правия път, а наказанието на Мойсеевия закон било ясно – убиване с камъни. Едно семейство затворено в тесните консервативни рамки, които са ѝ били наложени от религиозната и социална строгост, не би могло да бъде мислено без баща. Затова дори само мисълта за обществения вой, за общото презрение, страшно наказание от убиването с камъни и мъченическа смърт след една такава констатация, е можела да създаде паника. Въпреки това обаче смиреното момиче от Назарет заявило своето абсолютно послушание към Бога и проявило безразличие към обществените последствия от нейното начинание.

Това послушание, тази вяра без задръжки, този прием без възражения на Божията воля пред опасността от едно общо презрение и възможна унизителна смърт, показват една превъзходна душа, несравним духовен свят, твърда като диамант личност, една неоспорима святост. Естествено това били и принципите, които са предизвикали благоволението на Бога и слизането на Светия Дух, за да се извърши чудото на Божието въчовечаване и обожението на човека. Чудо, което разкрива Божията любов, а едновременно с това и любовта, смирението, послушанието, вярата и светостта на Девата. Тя вижда Божието благоволение, като възвръща най-скъпото и ценното, което притежава. И това не според разбиранията на света и обществото, но според критериите основани на Божията воля.

И така, светостта може да бъде мислена като среща между Бога и човека. Тази среща е винаги установена от нещо трайно и неизменно, т.е. от Божията воля и Неговия закон. Човек трябва да бъде поместен в тази воля и именно цялото сполучливо негово усилие е това, което ще определи степента на светостта. Следователно светостта не е някакъв статичен оценъчен размер, или още повече някаква недостижима духовна утопия. Тя е една стълба на добродетелта, чието съответствие отговаря на духовното качество на човека, в момента, когато се бори героично, за да ни отговори Божията воля.

По такъв начин светостта не е монопол на определени надарени индивиди или кръгове, но всеки един от нас може да преживее нейните моменти, когато се бори да прекрати индивидуалистичната обвързаност, която го превръща в една несвободна персоналност, в роб на необходимостта породена от плътта, сетивата и обществото. Трансценденцията на тези необходимости безспорно са моменти на светостта, докато робското им приемане са моменти на падението и греха. Постепенното намаляване на тези моменти означава напредък в светостта и съществено доближаване до Божията воля.

Стойността на светците се намира във факта, че са успели да намалят по възможно най-ниска степен моментите на падение чрез една действително достойна за възхищение борба, правейки светостта по-устойчива в живот им. Това е и тайнството на светостта, т.е. освещаването на малките неща от живота и тяхното преобразяване във възможност за усъвършенстване. Зад това тайнство се крие не само пътят към светостта, но и всеки път към добродетелта или към почтения успех. Естествено е да има спънки по този път на възкачване, но той винаги бива осветлен от върха, ставайки цел за човека. Само за него, защото единствено той е създаден да търси съвършеното и идеалното.

За да се случи всичко това обаче, човек трябва да отмине ниското, да разчупи оградата на индивидуализма и биологичността, която го държи вързан във формите на необходимостта. Необходимо е да се приближи до сферата на духа, за да се преобърне в личност и като такава да потърси срещата с личния Бог, т.е. приближението към светостта. Следователно светостта се свързва с личността, а светците преди всичко са били личности, едни безспорни персоналности.

Богородица е била и остава винаги Личност. Един светъл образ, който се проявява като образец за дъщеря, майка и светица. Образ, който след толкова векове остава фар в живота на хиляди хора. Защото тя винаги е била подкрепа и убежище за всеки болящ. Тази нейна любов към човека я е направило в съзнанието на вярващите – Благодатна (Μεγαλοχάρης), Всецарица, Утешителница, Скоропослушница, Народоводителка, Покров Божи. Чудесата на нейната любов всекидневно ни разтърсват и доказват по един достоен за отбелязване начин силата, която светостта ѝ е дала. Една сила на любов, която се привлича на земята отново от нашата святост, вяра и смирение.

Нашата изсъхнала от рационализъм епоха търси изход и решения на проблемите, които я занимават. Хаосът на идеологиите поражда постоянни противоречия, а те на свой ред нови заплахи да преобърнат живота ни в отчаяние. Криза на ценностите, криза на системите, криза на философията, криза в качеството на човека. И ние търсим великото чудо на някакъв всесветовен мир, който колкото повече ни обещават, толкова повече ни убягва.

Мнозина изгубиха своето търпение и вяра; в своето отчаяние те провъзгласяват, че щом нищо не се променя, следователно Бог не съществува. Трагично е състоянието на съвременния човек, който иска само чудеса и винаги търси чудеса, за да вярва. Подобно на малко дете, което се задоволява, след като е изяло сладките или след придобиването на това, което е искало. Чудото е проява на Божията любов, но за да се случи е нужна искра, призив, търсене. Всичко това принадлежи на човека и се изразява чрез вяра, смирение и святост. Без тези три неща ние напразно очакваме чудеса и напразно се стремим към мир.

И така, ако искаме мир, покой и нормалност, било като хора или народи, ние трябва да намерим онова, което предизвиква чудесата. А казахме, че светостта е именно това. В нея е вярата, смирението, търпението, любовта, прошката, търпимостта, милостинята, чистотата. Бог не иска от нас внезапно да достигнем върха, изведнъж да постигнем всичко това, за да се спасим. Той иска да започнем малко по малко и да осветяваме малките неща в нашия живот. Така ще се промени света, защото тогава светостта ще предизвика голямото чудо. В това ни уверява и Благодатната Богородица (Μεγαλοχάρη), която винаги отговаря с чудо на светостта на християните.