Любовта е животът

720 0
nedelia

Автор: архим. Варнава Янку
Превод: Константин Константинов

Днес е Неделя Месопустна и евангелското четиво е посветено на притчата за Страшния Съд. Това  библейско място често бива изопачено, защото създава в човека едно усещане за ужас, след като говори за съдния ден, който ще настъпи, „кога дойде Син Човеческий в славата Си”. Човекът се страхува и затова в него се появяват отрицателни чувства.

Но ако се задълбочим малко, ще видим, че критерият на Съда е любовта. Тогава разбираме, че нещата не са ужасни и с тези евангелски думи Господ ни дава една мяра на живот, като ни открива, че в живота съществува любов и тази любов е животът. Всяко нещо, което няма любов, което няма възможност за общение със страдащия брат, което няма възможността за сприятеляване с нашето собствено аз, не може да се нарече живот. То е доброволно отдалечаване – като форма на самонаказание – от Божията любов, то е смърт.

Едно друго измерение, което се изтъква в конкретното място и което отразява един друг проблем, са именно критериите на Съда. Така всъщност се поставя въпросът: „Ако ние сме милостиви, ако ние се грижим за нашия брат, който страда и му даваме всички материални блага, които можем, това означава ли, че сме готови за Рая?” Нещата не са точно така.

Първо, трябва да помним две неща, които са много важни. Първото е, че когато Господ говори за любовта, поставя Себе Си на мястото на страдащия брат. Следователно говорим за любовта към Христос, а не за която и да е любов.

Второ, думите на Господ „да възлюбим нашия брат като себе си”, които имат разнообразни измерения и различни равнища. Какво означава да възлюбим нашия брат като себе си? Означава, че съобразно с висотата на любовта, която имаме към себе си, по същия начин обичаме и другия. Съобразно висотата на уважение към себе си, по същия начин уважаваме и другите.  Всичко, което имаме, се отразява и в другите. Наблюдавайте  себе си. Наблюдавайте  другите. В степента, в която любовта към нашето аз е истинна, е истинна и любовта към другите. Ако тя е следгреховна, отпаднала, себична любов, – т.е. користна –  такава е и любовта ни към нашия ближен, която дори търси признанието от другите.

Следователно, Господ какво има предвид, когато казва „защото гладен бях, и Ми дадохте да ям; жаден бях, и Ме напоихте; странник бях, и Ме прибрахте; гол бях, и Ме облякохте; болен бях, и Ме посетихте; в тъмница бях, и Ме споходихте”? Бог не копнее за материалните блага, а най-вече за съзнанието, знанието на истината, духовното знание. И когато казва „гладен бях” и „жаден бях”, Той не се съсредоточава само в материалните блага, а и в духовните. Притчата продължава. „Господи, кога Те видяхме гладен, и нахранихме, или жаден, и напоихме?

Кога Те видяхме странник, и прибрахме, или гол, и облякохме?

Кога Те видяхме болен, или в тъмница, и Те споходихме? А Царят ще им отговори и каже: истина ви казвам: доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили”. Доколкото сте го сторили на вашия брат, на Мене сте го сторили. Нашият брат първо е нашата душа. Нашата душа не е ли затворена, не е ли гладна, не е ли жадна?

В степента, в която се грижим за нашата първа сестра, за нашия първи брат, който  всъщност сме ние самите, нашата душа, която е наранена и уязвена, в тази степен служим и прислужваме на самия Христос. Също така в  степента, в която нашата грижа, интерес, сърце и душа живеят в Божията благодат, това се отразява и във връзката ни с другите хора.  Ставаме истинни, доколкото в същата степен и със същото старание се грижим за другия. И правим това, не за да съдим или да изобличим другия човек, а за да (му) дадем предпоставки за покаяние и духовна връзка. Това може да изисква мълчание, може да изисква молитва, може да изисква голяма разсъдителност и голяма вътрешна болка. Но ако нямаме такъв интерес и любов  към нашата душа, как ще обикнем другия? С каква мяра, с какъв критерий, с какво качество?

Следователно първата предпоставка, която Господ поставя, когато казва  да се грижим за другия, визира да се погрижим за духовните събития. И духовно събитие се нарича знанието на Истината, връзката с Истината и свързването с Живота.

Ако не обичаме себе си по този начин, любовта ни към другите е претекст, за да скрием вините, които се дължат на факта, че още живеем в лъжата. Благотворителността например може да крие корист.

Затова много пъти човекът се наранява и противи, когато неговото дарение не бива признато, като смята, че неблагодарността е най-големият недостатък. Най-големият недостатък е лъжата. Да живееш в лъжата и да се преструваш, че живееш в истината.

Но къде отива милостинята? Ама един човек, който живее в Истината, нима е възможно да пренебрегва и да нехае за страдащия брат? За страдащия брат, който страда независимо дали поради лишение от материални блага или поради телесна болест? За страдащия брат, който страда от самота и е оставен в периферията на обществото? Не е възможно. Някой ще каже: „ако първо трябва да живея в Истината, ако първо трябва да намеря Бога и след това да дам любов, дотогава другият ще си е тръгнал, защото има неотложна нужда”. Несъмнено  ще помогна. И тази помощ означава, че съучастието в болката на другия, дори без духовни предпоставки, е форма на молитва, която ме смирява и ми дава възможност да стана по-състрадателен и в моето екзистенциално търсене.

Затова неясно е очертана разделителната линия между благата кога са материални и кога духовни. Възможно е да си духовно безразличен или да живееш в лъжата, но да търсиш Истината и да се молиш. Форма на молитва е и благотворителността, чрез която без лична изгода съучастваш в болката на другия човек, което те приземява и виждаш, че не съществува само радост, а съществува и болка. Как ще победим тази болка?

Това твое любочестие, да съучастваш дори  без духовни предпоставки в болката на другия човек, трогва  милосърдния Бог, за да ти разкрие  други духовни пътища и да започнеш да се пробуждаш в духовното търсене.

Не може да те смири болката на другия човек? Тогава имаш голям проблем и на друго място трябва да го потърсиш. Разбира се,  състраданието към болката на другия човек ни дава и усещането за нашата реална мярка на живот, която е болката, която е тлението, която е смъртта. Смъртта изисква реално решение, което е Възкресението на Христос, което е съучастието в Тялото на възкръсналия Христос.

Ние обаче търсим една Църква по нашата мярка. Търсим една Църква, която ни заставя да победим болката, да я отхвърлим по магичен начин, а не една Църква, която ни научава да я преживеем изцелително като възможност за живот. Искаме Църквата да е магическа лечебница и Бог да е  магьосник, Който с едно движение ще облекчи или ще премахне болката ни. На такъв „Бог” се кланяме, който по магичен начин ще ни отнеме болката, а не на Бога, Който да иска да съучастваме и да посрещаме болката по такъв начин, че тя да стане възможност за живот.