Любов ли е ревнивостта?

1943 0
burkan

Автор: архим. Павел Пападопулос
Превод: Константин Константинов

Ревнивостта никога не е любов, а себелюбие.

Обикновено казваме, че обичаме другия, и затова ревнуваме. Но ако разгледаме ревнивостта в нейната дълбочина, ще установим, че тя идва не от нашата любов, а от желанието за изключително притежание на другия. Проява на ревност е желанието да контролираш действията на другия: с кого говори, колко говори, какво казва, защо е отишъл там, с кои е отишъл и т.н. А да обичаш някого, означава да му дадеш свобода, не да го контролираш.

Огромен е процентът на човешките връзки, поразени от болестта ревнивост. Реално човек ревнува, защото той самият има ниска себеоценка (затова и мисли себелюбиво). Това качество намира израз в проявена агресивност спрямо другия. Гледаш на него не като на възлюбен, а като на кандидат-предател.

Тъжно е, че човек сам руши отношенията си с другите поради своята ревнивост, поради желанието си за изключително притежание, поради егоизма си. Всъщност всичко тръгва от егоизма. Човекът не може да приеме, че неговият възлюбен (неговата възлюбена) може да дружи и с други, да говори с други хора, да бъде обичан (обичана) от други хора, да се усмихва на други хора.

За да изчезне ревнивостта, трябва да започнем от това, как гледаме на себе си. За да погледнем другия човек с любов, първо трябва да подходим към себе си с любов. С любов, но не себелюбиво.

Защо се свързвам с другия човек? Свързвам се с другия, за да бъда завоюван или да завоювам, за да се отдам или да взема? Разбира се, във всяка връзка има едно „вземане-даване“. Но при ревнивостта претенциите излизат извън естествените рамки.

Ревнивостта е едно духовно препятствие. Ако не се оттласнем от него, няма да напреднем духовно. Неслучайно ревнивостта е определяна от мнозина като причина за нещастието. И наистина, ако видим началото на историята, ще установим, че Деница проявил ревнивост спрямо Бога, Адам и Ева от ревнивост тръгнали да вкусят „забранения плод“, Каин от ревнивост убил Авел. С други думи, злото шества в света поради ревнивост и до голяма степен се поддържа от нея.

Страхът да не загубим другия поражда ревнивостта – така казваме. Но в крайна сметка страхът ни е да не останем сами и да не бъде по този начин засегнато егото ни (обижда ни фактът, че на нас не гледат по същия начин). Навярно разликата е трудноразличима. Ревнуващият човек не гледа другия като личност, а като свое притежание. Не подхожда към другия себежертвено, а егоистично. Може да казва, че го обича, но не го обича – иска да е негово притежание, да е негов слуга. Ревнивецът изпитва наслада, когато другият човек го поставя в центъра на живота си. Ревнивият човек не се интересува от другия. Единственото, за което го е грижа, е другият да го поставя в центъра на живота си. И затова той стига дотам да мрази другия, ако по някаква причина е изместен от някого или от нещо. Това, което казахме по-горе. Ревнивият иска всички прожектори да са насочени към него, да бъде обгърнат с цялото внимание на другия.

Ревнивостта руши ревнивеца. Отдалечаването от другите хора. Той не може да се довери на никого. Ревнува и се затваря в това скръбно състояние. Изопачава събитията, защото мислите му са деформирани. Живее в мрак, който сам е създал.

Ревнивостта носи претенции, претенциите обикновено носят сблъсъци, сблъсъците довеждат до умора, а умората – до раздяла.

„Ревнивостта е едно чудовище, което се ражда от моето аз и се храни от моето аз“ – посочва в трагедията си „Отело“ Уилям Шекспир. Наистина – ревнивостта може да направи от най-благия човек жесток тиранин, от хрисимия – чепат, от кроткия – избухлив, от добрия – лош.

Голямо зло е ревнивостта! Голям грях! Грях е, защото оставяме Бога и се опитваме да спасим своето его. А ако си спомним за Бога, ние го правим не за друго, а за да ни помогне, за да стане другият отново нашето „кученце“. И падението ни е още по-голямо.

Ревнуваме тези, с които се свързваме. Парадоксът е, че ревнивостта ни кара да гледаме на тях като на противници, които трябва да победим. И нашата победа е най-голямото ни поражение. Защото в крайна сметка при проява на ревност не съществува победител и победен, защото всички са потърпевши и страдат – и ревнуващият, и ревнуваният.

Убиваш себе си, ревнувайки, и едновременно с това убиваш и другите.

Да те обичам, а ти да се съмняваш