Може ли камък да плава?

1362 0
stone

Автор: Деян Петров

„И като излезе от кораба, Петър тръгна по водата, за да иде при Иисуса;“ (Мат. 14:29)

Възлюбени в Христа Бога братя и сестри!

Днес Светата Православна Църква премъдро отбелязва, с богослужебните четива за деня, две паметни събития: делото и най-вече първомъченическата смърт на Светия архидякон Стефан и оня паметен момент, в който Светият Апостол Петър, тогава още Симон стъпва и ходи по водата, както самият Иисус Христос тогава.

Какво е общото между тях? Разбира се, чудото на вярата, да, делата по Божия закон, но преди всичко и най-важно – подражанието, следването, стремежът към Господа. Единението с Него.

И двамата в живота, делото и в смъртта си всячески се стремят да бъдат истински Христови последователи, немалко факти от живота им го показват – възрастта, на която са призовани, вярата и делата – чудеса и личби, мъдростта и духа им, дебатите за вярата, гоненията, обвиненията, съдът, чудесата и мъченичеството. Това обаче не е всичко, не е и достатъчно. Ако буквално, до чертицата спазваме закона, няма да сме по-добри от фарисеите, ще сме буквалисти, но буквата убива, а Духът животвори; ако си мислим, че сме над правилата, че заради това, че сме кръстени, че Бог ни се е открил, че общуваме с Премъдростта Божия и я възприемаме, че това ни дава специално качество и заслуги, също ще сгрешим, ще сме отговорни, и то не само за нарушението на закона, но и за това, че знаейки Истината, сме злоупотребили.

Как тогава да живеем? Кое е правилното и още по-важно, кое е възможното за нас? Та ние не сме светци, немощни сме и дори с истинско съкрушение да го осъзнаваме, често използваме това като оправдание за греха си. Как тогава Светият архидякон Стефан се увенчал, подобно името си, със славата на достоен християнин, как Симон, синът на рибаря, последовател и ученик на Иисус Христос, три пъти отрекъл се от Него, вършил делото дълги години занапред и устоял като канара на вярата, основа за Църквата, превърнал се във Върховния Първоапостол Петър? Това било ли е превращение? Били ли те някакви специални хора, Божии избраници, свръхнадарени изначало?

Всъщност може ли камъкът да плава, или поне да не потъне? Да, по чудесен начин може, но това е против природните закони, изключение, невероятност. Има обаче и друга ситуация, в която камъкът не потъва – една детска игра, позната на всички. За нея е нужно плоско, гладко камъче, спокойна водна повърхност и силно хвърляне, устрем. Камъчето, както всички знаем, няма да потъне, или поне не веднага. С Бога и към Бога ако вървим обаче няма да има значение дали сме с гладки страни, дали морето е спокойно, дали скоростта ни е еди-каква си. Вярата, упованието и движението към Него са най-важните

Тези отговори ги има в Божието Слово и тази част, която се чете днес в Църква.

На утренята (Йоан. 20:19-31) си припомнихме важността на това да повярваме, за да имаме Вечен Живот и как приемането на Светия Дух дава силата и дръзновението за вършене на Божието дело, припомнихме си важността на това да имаме мир, за да нямаме страх, за да може камъчето ни да не потъне.

Апостолското четиво (Деян. 6:8-15; 7:1-5; (47-60) ни припомни делото и мъченичеството на Светия архидякон Стефан и колко приличат те на Иисус Христовите, а в Литургийното Евангелие (Мат. 14:22-34) отново чухме епизода, в който Господ Иисус Христос вървя по водата и към Него се затече Светият Апостол Петър.

В трите четива виждаме как от несигурността християнинът преминава през вяра към Вечен Живот – св. ап. Тома става вярващ и непоколебим изповедник Христов до мъченическата си смърт, Св. Архидякон Стефан не се поколебава да изповяда Господа и пред своите обвинители да стане изобличител и свидетел Божий и да приеме венеца на мъченическата смърт, а Симон – Петър, синът на рибаря става Божий причастник и тръгва по водата. Общото е, че и тримата стават едно с Христа, с вяра и дръзновение, че изповядват тази своя вяра и независимо от обстоятелствата продължават да са заедно с Господа. Всъщност именно отдалечаването от Бога е страшното, не гоненията, съдилищата или бурните вълни на битието, летящите камъни към главата ни, стражите, които дирят жертви, а разколебаването, допуска ужаса в душите ни, съмнението ни заплашва с отхвърляне на Божието присъствие, маловерието прави така, че да потънем и щом отклоним вниманието си от Господа и Неговата Правда дори за миг, страхът ни обзема, вглеждаме се в бездната около нас и … сме загубени! Защото наистина не си даваме сметка какво чудо е, че сме живи, че Слънцето всеки ден изгрява, че дъждът напоява земята и тя ражда изобилен плод, колко сложно функционират телата ни, от колко неща зависи ежедневието ни, работата ни, делата ни, хората около нас. И колко малко всъщност държим ние под контрол. Също толкова и ако ходим по опънато въже високо в небето или сме изправени пред съда на съвремието ни, обяснявайки на тълпата кое е праведно и кое – не, или пък ако опитаме да ходим по водата. Ако не отиваме към Бога, ако не сме едно с Него, ще паднем, ще бъдем осъдени, ще потънем.

Възлюбени в Христа Бога братя и сестри!

Човек не може да върви по водата, камъкът не плава, освен ако човекът не е отдаден Богу и ако камъкът не е скала на вярата. Тогава всичко е възможно и още повече – вече се е случвало и дори сега се случва непрестанно – с нас, в нас и около нас. Само така страданието се превръща в радост, раните – в рози, мъченичеството става венец и всеки, който загуби живота си, всъщност ще го намери. И ако се стремим истински към Бога и направим движение към Него, ще имаме сили да носим кръста си ежедневно, дори и по вода да ходим. Защото това е най-малкото от чудесата, който Всемогъщият Вселюбящ и Праведен Господ извърши и върши заради нас, да се свети името Му вовеки. Амин!