Молитвен зов

1064 0
molitven-zov

Автор: Ирина Костова

Ден първи

В ранната сутрин на Рождество Христово се запътих към параклиса. Обикновено на големи празници съм в по-особено духовно настроение. Отключих храма, запалих си свещичка и се помолих. Очаквах един прекрасен ден, изпълнен с много приятни емоции. Започнаха да влизат хора от персонала на „Пирогов“, с които си честитяхме празника. Усмивката не слизаше от лицето ми, докато не влязоха те: двама млади – мъж и бременна жена, заедно с техните родители. Бяха много разстроени и плачеха с глас. Младият мъж купи шестнайсет свещи от най-скъпите и всички ги запалиха. После паднаха на колене и започнаха да се молят, хлипайки. Разбрах, че се молят за невръстното си детенце, което беше само на девет месеца – в критично състояние и с множество изгаряния. Майката беше невероятно красива млада ромка. Изведнъж, както се молеше на колене пред иконата на Св. Богородица, започна да пее. Имаше хубав глас, а песента, която запя, не мога да опиша с думи. Не разбирах езика ѝ, но ясно се отличаваха две думи – Богородице и чедо. Това беше молитва. Не бях чувала в живота си нищо, с което да сравня тази песен молитва. Така жално се извисяваше гласът ѝ, че сякаш кама прободе сърцето ми. Докосна ме до дъното на душата ми и усетих силата ѝ. Толкова рядко се среща такава силна молитва. После излязоха.

Тогава аз взех свещ, коленичих пред иконата на Господ Иисус Христос и започнах да се моля за тяхното детенце, като не спирах да повтарям молитвата „Отче наш“. След малко влезе една сестра. Представи се, каза, че работи в детската реанимация и е дошла да се помоли за същото дете. Сподели, че целият персонал – лекари, сестри и санитари – се моли за него, но най-вероятно то няма да оцелее.

След няколко часа влезе бащата и отново запали свещ. Помоли се. Тогава той ми разказа, че освен единствения син, който е болен има още четири дъщери. Сподели ми колко се е радвал, че най-накрая Бог го благословил с наследник. Пожелах му добри новини и затворих параклиса.

Ден втори

Събудих се с тягостното усещане, че денят ще бъде тежък. В ушите ми не спираше да кънти жалната молитва на майката. По пътя към храма се питах дали ще видя отново семейството и дали детето ще оцелее. Не знаех какво да кажа на хората, ако се случи най-лошото. И така, улисана в тези мисли, пристигнах. Отворих параклиса и се помолих за невръстното детенце.

Към обяд родителите пак дойдоха. Бяха толкова разстроени, че плачеха с глас. Нищо не казаха, а и аз не попитах. Бог беше прибрал отрочето им при Себе си. Нещо пак прободе сърцето ми и от него се изтръгна болезнен вопъл: „Господи, защо?“. Знаех отговора: Бог решава. Всичко е в Неговите ръце. Изчаках ги да излязат и избухнах в плач. Помолих се за родителите да не изгубят вярата си, защото тя беше толкова силна, че се предаваше и на другите около тях.

Вярвам, че Господ ще ги дари с друго здраво и красиво момченце, с наследник, за който младият ром така силно жадуваше. Тяхната преданост към Бога ще бъде възнаградена. Също както праведният Йов, загубвайки всичко, остава предан на Бог и бива възнаграден от Него заради отнетото.