Неделя Вайя (Връбница)

67320 0
tsvetnitsa

Автор: протопрезвитер Александър Шмеман
Източник: poimin.gr
Превод: Мартин Ганев

Осанна

От литургическа гледна точка Лазарова събота е предпразненството на Неделя Вайя[1], или Вход Господен в Йерусалим. И двата празника имат една обща тема: – триумфа и победата. Докато Съботата на Лазар ни разкрива врага, т.е. смъртта, то Неделята на Връбница предизвестява смисъла на победата като триумф на Царството Божие и като посрещане на единствения Цар, Иисуса Христа, от страна на хората.

Скромният вход в Светия град бил единственият видим белег на тържествуване в продължения на целия земен живот на Иисуса Христа. До този момент Иисус е показвал настойчиво отрицание по отношение на всяка възможност за Неговото тържествуване и прославяне. Шест дни преди Пасха обаче, не само че приема да бъде славословен, но и Самият Той предизвиква и организира това  прославяне. Извършвайки това, за което е предвестил пророк Захария: “Eто, твоят Цар иде при тебе, праведен и спасяващ, кротък, възседнал на ослица и на младо осле” (Зах. 9,9), Той ни е явил, че иска да бъде приет и признат като Месия, Цар и Избавител на Израил.

Всички тези месиански елементи в евангелските откъси, т.е. палмовите клонки, възгласите “осанна” и акламиранията, подчертават че Иисус Христос е Син Давидов и Цар на Израил. Историята на Израил сега бива изпълнена и стига до своя край, още повече че това е и смисълът на това събитие, т.е. възвестяването на Божието Царство. За изпълнението на целта на тази история е трябвало да бъде възвестено и подготвено Царството Божие и дохождането на Месията. А сега тя бива постигната, защото Царят влиза в светия Негов град и всички пророчества и очаквания намират своето осъществяване в Неговото лице. Христос установява Своето Царство на земята.

В Неделята на Връбница си спомняме и почитаме това голямо събитие. Държейки върбови клонки, ние се отъждествяваме с народа на Йерусалим. Заедно с него поздравяваме смирения Господ и Цар, пеейки: “Осанна, благословен е идещият в името Господне”. Κакво е истинското значение на всичко това за нас днес?

То е преди всичко изповядване, че Христос е нашият Цар и Господ. Много често във всекидневния ни живот ние забравяме, че Царството Божие е вече установено на земята, и че в деня на Кръщението ни ние сме станали граждани на това Царство, като сме обещали, че нашата вяра и отдаденост спрямо него ще бъде над всяко друго разбиране. Нека не забравяме, че Христос действително е бил Цар на Земята в този собствено наш свят за известно време, па макар и за няколко часа в един определен град. Както обаче в лицето на Лазар разпознаваме образа на всеки един от нас поотделно, така и в града Йерусалим ние припознаваме тайнствения център на целия свят и цялото творение изобщо. Именно защото това е библейският смисъл на града Йерусалим, т.е. да бъде средищна точка на цялата история на спасението и освобождението. Той е Светият град на идването на Бога на земята. Така Царството, което било установено в Йерусалим, обгръща по вселенски начин човека и цялото творение. За няколко часа – макар че те са били от много решаващо значение – последният “час на Иисуса” на земята се проявил като времето на изпълнението на всички обещания и намерения от страна на Бога. Целият подготвителен преход, който се разкрива в Светото Писание, достигнал своя края; дошъл завършекът на всичко онова, което Бог сътворил за човека. Така този кратък, земен триумф на Христа придобива един вечен смисъл. Той въвежда действителността на  Царството Божие в нашето историческо и лично време. Това Царство дава смисъл на времето и става негова най-висша и вечна цел. Царството Божие се разкрива в този свят и в този момент; неговото присъствие съди и преобразява човешката история.

Когато взимаме върбовата клонка от свещеника в дадения момент от последованието на Неделя Вайя, ние подновяваме клетвата си към нашия Цар, изповядваме, че Неговото Царство придава краен смисъл и съдържание на нашия живот. Изповядваме, че всяко нещо в нашия живот и свят принадлежи на Христа и нищо не може да бъде отделено от единствения и истински Негов Дарител, защото не съществува област на живота, в която Той да не господства, спасява и избавя. Така ние провъзгласяваме световната и вселенска отговорност на Църквата за човешката история, като потвърждавеме нейната универсална мисия.

Разбира се, ние знаем, че Царят, Когото юдеите тогава са приветствали с “ура”, и Когото ние днес приемаме, се намира на пътя към Голгота, кръста и гроба. Също така знаем, че този кратък триумф не е нищо друго освен пролог към Неговата жертва. Клонките в ръцете потвърждават нашата готовност и разположение да Го последваме по този път на жертвеност, и че приемаме жертвата и себеотрицанието като единствен царски път към Божието Царство. В крайна сметка тези клонки и целият празник явяват нашата вяра в крайната победа на Христа.

Царството Божие обаче е все още скрито, светът не го познава и днес живее така, сякаш всички тези разтърсващи събития не са се случили. Сякаш Богочовекът не е умрял на Кръста и не е възкръснал. Ние християните обаче вярваме в идващото Царство, в което Бог е “всичко изпълващ”, а Христос е единственият Цар.

В последованията на нашата Църква ние си спомняме събитията от миналото. Целият смисъл и сила на Светата литургия обаче се намира във факта, че претворява спомена в настояще, т.е. в настояща действителност. В Неделята на Вайя тази действителност е нашето участието в събитията, т.е. отговорът ни спрямо тях; тя е самото Царство на Бога. Христос вече не влиза триумфиращ в Йерусалим. Той го е направил веднъж завинаги. Вече не са нужни “символи”, тъй като Той не умря на Кръста, за да можем чрез това дело вечно да “символизираме” Неговия живот. Той обаче търси от нас един действителен и откровен прием на Царството, което ни е донесъл…

Ако не сме готови да запазим свещеното обещание, което сме дали по време на нашето Кръщение, и което подновяваме всяка година в Неделята на Връбница, ако не настояваме в това да направим Божието Царство правило за целия наш живот, то ние напразно празнуваме този празник, а върбовите клонки, които взимаме от храма за домовете ни, нямат никакъв смисъл. Те са безполезни…


[1] Думата βάιον от гр. означава “палмово листо”, като в църковната химнография се визират клонките, с които Христос е бил посрещнат в града Йерусалим.