Неизвестното Сретение

3141 0
sretenie-gospodnja

Автор: протойерей Игор Прекуп
Източник: www.pravmir.ru
Превод: Татяна Филева

„Сретение” в превод от църковнославянски означава „среща”. Днес това е достатъчно известно. Че така се нарича един от дванадесетте православни празника, това също знаят мнозина в наше време. Че това е Богородичен празник – това знаят не много от тези, които знаят за съществуването на самия празник, но и това не е беда. Бедата е другаде: много от „многото” не се замислят за себе си в светлината на този празник.

Разбира се, всеки църковен празник е повод да се вгледаме в своята душа, с цел да видим не стърчи ли там нещо, не е ли зацапано, всичко ли си е на мястото. Но Сретение посвоему се отличава от другите празници по силата на своето съдържание: срещата на човека с Бога.

Всеки вярващ знае, че ние ще трябва да се явим на Неговия Съд, а от притчата за този Съд, който в обикновения език е прието да се нарича „страшен”, знаем, че срещата на Съда и изходът от нея се определя от срещите (по-точно, чрез срещите) с Христос в лицето на Неговите по-малки братя (Мат. 25:31-46). С други думи, това са своего рода такива предварителни „съдилища”. Не в смисъл на осъждане, не. Бог не се стреми да ни хване натясно, за да обърне душата ни „с хастара навън” и да намери повод да каже, че никога не ни е познавал. Съвсем не. Бог иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината (1 Тим. 2:4).

Да, всяка среща с Христос в лицето на Неговия по-малък брат или по-малка сестра – е нещо като „проверка за въшки”, но не в този провокативен смисъл, в който обикновено разбират този израз. Господ ни поставя в ситуация на морален избор не за да паднем, и със сигурност не за да ни унизи в собствените ни очи, а след това „без причина” да помилва някого от общата „погинала маса” (както разбират някои инославни братя предопределеността за спасение). Апостол Павел, говорейки за това какво иска Бог, споменава на първо място спасението, като главна цел, а познанието на истината – на второ, като междинна цел, задача, необходима за спасението, и в същото време, осъществяваща се в хода и според степента на осъществяване на спасението.

Но да достигнеш до познанието на истината (а на църковнославянски този стих е още по-дълбок: „Иже всем человеком хощет спастися и в разум истины приити”[1] е невъзможно, без да познаеш своята лъжливост.

В моята необмисленост си казах: всеки човек е лъжа (Пс. 115:2). В църковнославянския текст този стих гласи: „Аз же рех во исступлении Моем: всяк человек ложь”[2]. „Изстъпление” е превод на гръцката дума εκστασις – възхищение, изумление, с която е преведена еврейската дума tardema, произлизаща от radam – спя, намирам се в състояние на отпуснатост, в безсъзнателно състояние. „Необмисленост” тук е някак неуместно, защото указва на погрешността на съждението, предизвикано от лекомислената прибързаност „под влияние на настроението”. Не, цар Давид не изповядва някаква заблуда и не съжалява, че, виждате ли, „необмислено, прибързано” е похулил „мярката на всички неща”, „в името” и „за” Когото е „всичко”. Той споделя опита, който е придобил в гоненията: само един Бог е верен и истинен, а хората са неустойчиви в нея; те или живеят в коварство, или предават от слабост, привеждайки „разумни доводи” за оправдание на своята подлост.

Не се наемам да тълкувам Свещеното Писание, но оставам с впечатлението, че Давид не изключва от общото число и себе си: той, който преодолявал изкушения и падал, но ставал, познава себе си, своя вътрешен мир, своето сърце, това велико и пространно море, в което има безброй влечуги[3], малки и големи животни (Пс. 103:25).

Ето, и на всеки от нас, във всички възможни житейски конфликти, Господ дава да види своята немощ, та, след като познае скритата в дълбините на душата гнусота, след като открие своята подлост, лукаво подтикваща към грях, да осъзнае и своето вродено благородство – своето богоподобно достойнство, което се гнуси от прилепилия се към душата грях и ни кара с отвращение да отхвърлим нашепванията на здравия разум.

Вглеждането в своето благородство води към Срещата: „Ако човек внимателно се вгледа в духовното благородство – казва свети Паисий Светогорец – ще намери скритото в него Божие величие!”. Скрито в Неговия образ, представляващо същност на нашата природа, то изобличава (тоест разкрива, прави явна, показва в истинската й светлина) нашата греховност и богопротивността на много наши мисли, намерения, постъпки. Но това изобличение не хвърля в отчаяние, тъй като „в благородството има мъжество, защото, когато у човека има благородство, неговото сърце работи”. Благородството не е горделиво, а благодарно и преизпълнено с чувство на дълг осъзнаване на своето богоподобно достойнство, затова то „притежава и най-голяма радост и духовно ликуване”.

„Но ликуването не настъпва веднага. Срещайки Христос в своя ближен, ние нерядко се потопяваме в собствената си нечистота, защото естествено пробуждащото се в нас благородство безпокои, раздвижва натрупалата се на дъното на душата мътилка. Това се случва, когато слушаме за някоя изключителна подлост, жестокост, насилие, въпиеща несправедливост, но… ние разбираме, че щом си казал „а”, ще трябва да кажеш и „б”, въставайки против злото, трябва да му се противопоставим, за което се изисква поне съвест, и ако продължим по този път, то, със сигурност ще попаднем пак в същата мелница…

А може и да не попаднем в мелницата, но загубата на покой е осигурена, и то задълго. Ако откликнем на импулса на съвестта, въставаща против несправедливостта, по-нататък ще се наложи или, подчинявайки се на нейната повеля, да защитим правдата в лицето на жертва, или, подчинявайки се на инстинкта за самосъхранение, да потиснем в себе си този импулс – но тогава ще си осигурим страшен дискомфорт, постоянен фон на тревожност: на кого му е приятно да вижда себе си като страхливец, егоист, слабак? И ето, от дъното, през надигналата се мътилка, изплува защитният механизъм, наречен: „сам/а съм виновен/виновна”.

Той е гениално прост. Ако навреме признаем, че е виновен пострадалият (защо ти трябваше всичко това: да не се подчиняваш на грубата сила – що за гордост, що за надменност, за какъв се мислиш ти, нещастнико?; да говориш истината в лицето – кой ще изтърпи това?; да не се подчиняваш на „безбожната заповед” на началството – кой си ти, че да решаваш кое е по Бога и кое – безбожно?; да се движиш из града късно вечер – не ти ли е ясно, кой е господар на нощта?; да се обличаш, подчертавайки своите прелести – специално, за да предизвикваш похот?), тогава можеш да избягаш от порива на съвестта. И макар и със закъснение, тази упойка също може да влезе в действие.

Всъщност, ако човек сам си е виновен, то кой му е виновен? При това, забележете, под „сам”, се разбира именно „също”, „и той”, а се осъзнава като „сам”, в смисъл на „единствен”, „никой, освен него (нея)”. И съвестта се е успокоила: няма към какво да ни подтиква, за какво и за кого. Всички са виновни, значи няма повод да негодуваме.

Впрочем има защо: пострадалият се е държал толкова безотговорно, толкова проблеми ни е създал. Ако не беше влязъл в конфликт и в големи неприятности с нас, а си знаеше мястото, нямаше да има никакви проблеми. Силният е силен, за да насилва, а слабият трябва да си знае мястото! Сам/а си е виновен/виновна!

Стоп! А за какво е тук срещата с Христос? За нищо. И точно в това е ужасът, че тя не е необходима… Защото не сме позволили на себе си да откликнем на благородството, за което говори свети Паисий Светогорец. Отдръпнали сме се от Христос, стоящ пред нас в образа на Своя брат или сестра, за чиято скръб сме научили, и мигновено сме се ориентирали в ситуацията, като инстинктивно сме се погрижили за това своевременно да заемем партийна… простете ми, „духовна” позиция: нали можем да изгубим мира, както и да паднем в осъждане, да съгрешим, да погинем, а какъв смисъл има и целия свят да придобием, а да повредим на душата си? Ние нищо не знаем, Господ Сам ще устрои всичко, всичко това е по Неговата свята воля, ние не можем „със своята немощна ръка”… И съвестта се е „убола” и „се е забравила”, а ние „с летяща походка” сме минали край Христос, „календарът ще затвори този лист” и всичко ще си тръгне по реда. Само тези наши несъстояли се срещи с Христос, за които ние така и не искаме да си спомняме до края на своя земен живот, ще застанат пред нас след него, и дано те не се окажат за нас основание да чуем тези страшни думи: доколкото не сте сторили това на едного от тия най-малките, и Мене не сте го сторили (Мат. 25:45).

Можем да смятаме за състояли се онези срещи с Христос, когато ние откликваме на Неговата призоваваща благодат, пробуждаща душата ни и я изпълва с добри стремежи към Бога. И ето, в тези случаи ни се дава възможност да познаем Божията сила, проявяваща се в нашата немощ. При това немощта, разбирана в много широк смисъл. Всичко това, което описахме по-горе: всички низки, подлички, страхливи, горди, тщеславни и други помисли надвиват човека и той чувства тяхната власт, като понякога е готов дори да им отстъпи. Но с Божия помощ (подавана непосредствено или чрез хората), човек се задържа на ръба на своя вътрешен „терариум”, напълно съзнавайки и силата на гъмжащите вътре „влечуги”, и своята немощ, но той чувства и Божието всемогъщество, помагащо ни да потъпкваме страстите, и Неговата любов, която милува, умива изкушавания от нечистоти, и Премъдростта, която не само го подкрепя в неговите добри намерения, но и му помага да ги очиства от фалшивите примеси.

[1] На български: „Който желае на всички човеци да се спасят и да достигнат до разбиране за истината” – Бел. прев.

[2] На български: „Аз си казах в Моето изстъпление: всеки човек е лъжа”. – Бел. прев.

[3] Слав.: гадини. – Бел. прев.