Не всичко, което блести, е Христос

1782 0
kristal

Автор: отец Харалампос Пападопулос
Превод: Константин Константинов

Книгата „Лествица“ на Йоан Лествичник съдържа 30 слова, посветени на добродетелите. Духовният опит на автора е предпоставка именно те да бъдат определени като стълбица (‘стълба’) – онова, което ние използваме, за да се качим до определено място или да слезем някъде. Всъщност ние винаги се стремим да се изкачваме, макар че понякога реалността е друга, а именно – многократно се движим нагоре и надолу. Йоан Лествичник нарича този път стълбица, защото неговият опит, както и този на всички светци, го е научил, че в духовния си живот ние трябва да вървим лека-полека, стъпка по стъпка, да изкачваме стъпало след стъпало. И още – този, който бърза, се препъва и пада. Духовният живот изисква зрялост, стабилност и вътрешна кротост. Ние днес сме рожби на цивилизацията на скоростта – живеем във време, в което всичко става с невероятна скорост. Ето защо усвояваме това възприятие и искаме да го вложим и в Църквата, в духовния си живот. Искаме бързо да се осветим, искаме, ако е възможно, бързо да видим Бога, искаме изключително бързо да имаме велики преживявания като тези на светците, да видим чудеса, видения (включително и боговидения), чудодейни изцеления в живота ни, искаме бързо да придобием чист ум, да не чувстваме смут и да нямаме помисли в часа на молитва. Искаме да имаме стабилна психика, макар че това е трудно постижимо, защото природата ни е такава, променлива – понякога сутрин сме радостни, на обед – унили, вечер – меланхолични. Искаме много бързо и неизменно животът ни да е изпълнен с радост – радостта на Светия Дух, радостта от Божието присъствие. Но това е невъзможно. Много пъти ще се наложи Бог да се скрие от нас, за да ни обучи, да ни възпита, да ни направи зрели. Ще се наложи много пъти да ни отнеме Своята благодат, за да видим какво правим, каква е нашата воля, какво е нашето разположение. Ние обаче прибързваме във всичко това.

Св. Йоан казва: Онзи, който иска да доближи Бога с безочие и дързост… Чие поведение характеризира с думите безочие и дързост? Поведението на този, който бърза. Сякаш му казва: Къде отиваш, детето ми? Къде?! Избързваш!. Днес четем една-две книги (по-скоро четем в интернет). Малко хора се вглеждат внимателно в Светото Писание. Защо? Защото това изисква труд, изследване, издирване. И ако днес съществуват твърде много изкривявания, така че се объркваме и много пъти не знаем какво е християнско и какво не е, то е, защото не познаваме добре Евангелието, не познаваме Стария завет, не познаваме Светото Писание. Ние, християните, прочетем една-две книги или прегледаме нещо в интернет и си мислим, че сме готови, вярваме и си представяме, че можем да станем… –какво? – изповедници! И отиваме в Църквата, порицаваме хората и си мислим, че така изповядваме Христос, вярата си и ставаме поборници и защитници. А всъщност нищо не знаем – не знаем за нептичния духовен живот, не знаем какво изкуство е да водиш духовен живот, не знаем какво означава да познаваш учението на Христос, да си наясно със светостта, с мистичния опит на светците, не знаем какъв е смисълът на молитвата, какво означава да опазиш ума си, да подчиниш разума на сърцето, какво означава да участваш в Тайнството на Църквата. Не знаем тези неща, но въпреки това говорим много лесно за Бога. А трябва да се замислим върху това, че който говори много лесно за Бога, не се интересува много от Бог. По същия начин този, който говори много лесно за любовта, не е обичал искрено и дълбоко; този, който говори много лесно за отглеждането на децата, на практика не е полагал такива грижи; този, който говори много лесно за глада, реално не е гладувал. Онези, които имат опит, дарен им от Бога, не говорят много. Те говорят много малко, при това само когато се налага и само колкото трябва, защото помнят светоотеческите думи: Време да говориш и време да мълчиш. Проявявайки разсъдъчност, те знаят кога да говорят и кога да мълчат.

Св. Антоний Велики споделя: Ако видиш млад монах да стига до седмото небе, хвани го за нозете и го свали на земята. Когато казва млад, той има предвид не само физическата, но и духовната му незрялост. Който е стигнал небето, той вижда ангели. Това обаче не трябва да го интересува, казват отците на Църквата. Напротив. По-добре е човекът нищо да не вижда, затова му е нужно приземяване, стъпване здраво на земята. Колко хора се прелъстиха по този начин, при това все красиви души. И аз познавах монаси, които на Светата Литургия плачеха. Но поради това, че прибързаха, както казва тук св. Йоан Лествичник, какво стана с тях накрая? Изпаднаха в заслепение. Затова и в своята прекрасна книга „Светогорски отци и светогорски живот“ св. Паисий говори за много случаи, в които монасите реално прибързали – повярвали в своите добродетели, в себе си, че са някои (докато в Църква не трябва да си някой, а нищо, за да те изпълни изцяло Божията благодат!). В Църквата опразваме себе си, за да може Бог да ни изпълни. Опразваме ума, сърцето си, опразваме се от добродетели и Господ идва и ни дава всичко. Кога? Когато копнеем за Него, когато Го искаме, когато Го търсим, когато се влюбим в Него, когато Го обичаме.

Много хора искат здраве, добра работа, искат да нямат проблеми, да не се разболяват. Ако потърсиш Бога, ако потърсиш Христос, всичко останало само ще дойде. Когато отивам в прегръдките на майка си, го правя, защото тя ми е майка, защото обичам лицето ѝ. След това идва радостта, сигурността и топлината от съприкосновението с нея. Не отивам заради последните изброени неща, а защото я обичам. Отправям се към Бога, защото Го обичам. Едва след това ще дойдат и другите неща. Затова в Евангелието са посочени думите на Господ: Първом търсете царството Божие и всичко това ще ви придаде. Ще дойде след това. Не се тревожи, благословението в живота ти ще дойде. Но какво се получава, ако не следваш тази повеля – животът ти не се променя, не върви към по-добро, тъй като ти искаш само благословенията, не искаш на първо място Христос.

Какво казва св. Паисий Светогорец по повод един много добродетелен монах, който обаче имал безочието да прибързва? Този монах до такава степен бил изпаднал в заслепение, че накрая започнал да смята своята урина за светена вода и я пиел.

Или друг случай. Духовник от известен манастир повярвал, че е свят. Всяка вечер при него идвал демон, преобразен като ангел, и му казвал:

– Какво правиш тук? Ти не си за този свят, стигнал си много високо, имаш велики добродетел. Не ти е мястото тук, сред другите калугери? Те духовно са много назад, ти трябва да дойдеш на небето. – И продължил. – Утре вечер ще дойда да те взема на небето.

Така го убедил, изкарал го на балкона на манастира и му казал:

– Скочи, за да дойдеш на небето, аз ще те взема с мен!

Монахът се хвърлил и загинал.

Това са все реални случаи. Но да кажа и нещо забавно. Отишли двама атински младежи в манастира „Свети Павел“ на Света Гора. В книгите те били прочели, че ако вземеш една броеница, седнеш, угасиш лампата, запалиш едно кандило и започнеш да се молиш с Иисусовата молитва, накрая ще започнеш да виждаш нетварната светлина и благодатта ще дойде. Та отишли младежите в манастира и казали на игумена:

– Геронда, искаме да ни научиш как да придобием благодатния дар на сълзите.

– Какво искате?

– Дара на сълзите.

– Добре, последвайте ме.

Отишли извън манастира, където имало голямо лозе. Игуменът ги качил горе и ги накарал цял ден да пръскат лозето против мана. Но когато цял ден пръскаш със сяра, вечерта очите ти горят, не можеш да сдържаш сълзите си и те постоянно се стичат. Младежите се оплакали от тази тежка селскостопанска работа. Затова и недоволствали:

– Геронда, очите ни горят!

А игуменът им казал:

– Засега това са серните сълзи, за другите – Бог си знае.

Още един случай. Един човек бил много надменен и голям самохвалко. Той отишъл в Света Гора при папа Ефрем Катунакиот, тъй като се блазнел от мисълта да има за старец именно този свят човек. (Така напоследък много хора казват, че са имали например за духовен водач стареца Порфирий или стареца Паисий, макар че само един път в живота си са ги виждали. А това е проява на егоизъм!) Та отишъл този човек с куфарите си на Света Гора. Качил се горе, а папа Ефрем Катунакиот – този велик и свят подвижник – излязъл и му казал:

– Добре дошло, магаре!

Веднага щом чул това, гостът му казал:

– Мене ли нарекохте магаре?

– Да, защо, не си ли?

Започнала словесна битка, която завършила с думите на стареца:

– Виж, детето ми, да водиш калугерски начин на живот е трудно нещо, не изглежда така просто, както го четеш в книгите. Трудно е, защото трябва да загърбиш егото си. Не си за тези неща.

После се обърнал и си тръгнал.

Св. Йоан пък казва по такъв повод, че този, който има такава дързост и безочие да бърза, лесно бива умъртвен от демоните. Злите сили лесно го изкушават, защото е поискал дръзко и безочливо неща, за които още не е готов. Мнозина идват на изповед и молят:

– Геронда, дайте ми още едно правило!

– Стига ти това, което имаш – казва старецът.

Те обаче искат, искат още.

– Колко още да ти дам?

Трябва да отсечеш това. Някой ще каже: Ама защо, лошо ли е?. Да, вреди. Първо, защото в него влагаш собствената си воля, а това ще има и други проекции. Второ, при това много по-важно – защото дяволът ще прелъсти този човек, ще му внуши самомнение, горди помисли, ще го накара да повярва, че е необикновен, велик. И трето, защото проявеното его е превърнало молитвата в стълба за утвърждаване, тоест човек чувства, че по този начин става по-ценен. А всъщност молитвата е оголване, опразване. Когато се моля, аз трябва да заставам гол пред Бога и да шептя: Нищо нямам! Аз съм съвсем незначителен, нищожен! Нищо друго не мога да Ти кажа, Боже, освен едно: обичам Те! Ако искаш, приеми го!. Това е молитвата. Другото е самоувереност, че се справям отлично.

 

Какво представляват добродетелите? Добродетелите са Божи дарове. Св. Йоан Лествичник ги разделя на две категории: 1) естествени добродетели – те се отнасят до това, че някои хора по своята природа са спокойни, кротки, пазят въздържание, и 2) добродетели, които са плод на Светия Дух – те са дошли като харизма (дар) от Бога. Запомнете това, защото е много важно и ще го видим по-надолу.

Днес ние, християните, какъв смисъл влагаме, когато говорим за добродетели и за добродетелен живот?

Първо, трябва да посочим, че добродетелите в Църквата не са цел, т.е. целта не е да ги придобием. Ако за древните елини важното е било човек да бъде добродетелен, т.е. да придобие добродетели и по този начин нравствено да се извиси, то в Църквата нещата стоят по различен начин. Тук целта е единението с Бога, с Христос, като някои добродетели, както вече беше казано, се дават на човека като дар от Светия Дух. Целта в Църквата не е да станем добри, защото това можем да направи и по други начини – като се  присъединим към някое гражданско сдружение, като станем скаути и прочие. Целта тук е човек да победи смъртта, като да се съедини с Христос. Това е разликата. Затова за всеки от нас голямо значение има единението с Иисус Христос. След като Го обичам и Му се отдавам, то тогава и добродетелите ми все повече ще се увеличават, при това не като мое лично постижение, а като дар от Светия Дух. Много е важно да разберем това и на дело да го реализираме. Мога да посоча един пример, за да видите голямата разлика. Св. Порфирий Кавсокаливит споделя, че нито е очаквал да се сдобие с дара на прозорливостта, нито го е искал (това е харизма, подобно на другите му дарове). Казвал съм го и друг път и пак ще повторя: когато очакваш чудото, то не става. Когато се надяваш на харизма, Бог няма да ти я даде. Когато очакваш да постигнеш мир, не го намираш. Някой казва: Искам най-накрая да се отпусна. И понеже го иска, не се отпуска. Забрави го, и ще се отпуснеш! Ако някой каже: Искам сега да се отпусна, да заспя, най-вероятното няма да заспи. Защо? Защото поставеното като цел е предпоставка за създаване на тревожно състояние. Разумът, съзнанието ни повелява, че точно определено нещо трябва да бъде постигнато, тъй като в противен случай се чувстваме неуспели. Оказва се, че в някои случаи създалото се усещане за тревога може да прерасне дори в мания. Когато обаче не си поставяме за цел да заспим, сънят сам ни оборва. Всъщност знаете ли кога заспиват хората, които се терзаят с мисли да постигнат набелязаното? Заспиват едва тогава, когато изключат съзнанието си. Иначе, казва св. Порфирий, системата блокира, блокираме я самите ние. Старецът посочва още, че когато водим духовна борба, не трябва да притискаме себе си прекомерно, защото нервната ни система реагира и не ни оставя да напреднем духовно.

И така, св. Порфирий споделя: Нито очаквах Бог да ми даде дарбата, нито я исках, аз просто се молих. Това е една от тайните на духовния живот, а именно – трябва да забравяме какво искаме. Светият старец казва, че когато искаш да победиш страстта (например нечисти помисли или гняв), колкото повече мислиш за набелязаната цел, толкова повече създаваш предпоставка за тревога и за поява на мания. Просто забрави! И както казва Христос, лявата ръка да не знае какво прави дясната. Никой да не знае, дори ти самият. Забрави, че искаш да се промениш. Не го казвай дори, защото го чува твоето противно аз, противният дух, и ще те препъне, ще противодейства. Не прави нищо, а върви на църква, подвизавай се спокойно, причасти се.

Много пъти и ние, прочитайки книги с духовни постижения, отивахме на Света Литургия и казвахме примерно: Ама няма ли да почувствам нищо на Светата Литургия? Ама нали съм поп! Ама нали съм ангел!.  Добре, не съм ангел, но поне така сме чели, че някой видял еди-какво си, друг видял нещо друго. Така, ако имаш малко любочестие и обичаш Христос, понеже имаш висши образци, искаш и да видиш нещо, да почувстваш нещо. Но не се получава. Кога става? Когато освободиш ума си от подобни неща. И идва помисълът и те пита дали си почувствал нещо. Тогава ти обаче го прогонваш, не го задържаш. Молитвата не е рецепта, върху която да мислиш дали ще се получи, дали ще свърши работа, или не. Молитвата не е и химия. Помоли се и не мисли нищо, било то дали си се успокоил, или си се отпуснал. А ние какво правим? Молим се и след това сядаме и казваме: Сега успокоих ли се? Изчезна ли тревогата от мен? Успокои ли се умът ми? Ако сега видя мъжа ми, децата, дали ще ги погледна по друг начин? Моля се и пак същите неща имам, същите страсти, продължавам да не обичам съседката, не съм достойна. Моля се и пак имам нерви и гняв. Сутринта как ще отида на работа, как ще погледна шефката, дето ми къса нервите, като ми иде да я удуша! и т.н. Това става, защото броиш (извършеното). Затова по-добре се остави.

Мнозина ми пишат писма и задават въпроса: Ама отче, как ще стане това?. То ще стане, когато престанеш да го очакваш, това е тайна в духовния живот. Каквото и духовно да правите, не отброявайте, не вземайте ролетка, везни. Какво правим с кантара? Качваме се и питаме дали днес сме свалили килограм. Това не е начинът. Така системата блокира, защото човек е склонен постоянно да отброява. Трябва да се оставиш. Така е в духовния живот. Защото добродетелите не са нашата цел. Целта е единението с Христос, а добродетелите ще дойдат след това.

Св. Порфирий казва по повод своите старци: Мен те не ме поучаваха с думи, а само с държание. В православието не поучаваме с думи. Всичко научавах от житията на светиите и Патериците. Отците не изнудвали Бога (с думи като: дай ми това или дай ми онова; или ще правя това, за да взема онова; или ще постя, за да се излекувам). Отците не търсили харизми. И аз никога не преследвах харизмата – споделя старецът. Само Христовата любов исках. Нищо друго. Бог ми даде харизмата, за да стана по-добър.

Св. Йоан Лествичник казва още нещо много хубаво: Всичко това (т.е. да искаш да имаш добродетели, да търсиш харизми, да искаш да видиш свръхестествени неща и т.н.) крие в себе си и много тщеславие. Виждал съм тщеславен човек, който докато показва, че е вярващ, в действителност се оказва голям идолослужител. Тук стигаме до думите: Не всичко, което блести, е Христос. Според светеца човек, който външно показва, че е вярващ и ходи на църква, слуша проповеди, чете духовни книги, прави поклони, броеница, на практика е тщеславен и идолослужител. Защо го определя като такъв и какво ще рече идолослужител? Идолослужител е човек, който прави тези неща, за да подхрани егото си, за да се почувства добре, да се оцени като успял човек. Всъщност съществува не само светски успех, но и църковен успех. Не само светските хора имат горделиви помисли и тщеславие, но и някои в Църквата. Това, което сега е обект на разсъждение. Св. Йоан казва: Защото вярват в себе си. Разбирате ли? Вярват в себе си и правят всичко, за да изградят своя профил.

Светците казват уникални неща, но ние четем и гледаме само това, което ни е изгодно. Така например според св. Паисий някои хора може да имат много добродетели, но не за слава на Бога и на Църквата, а за да бронират егото си. Става въпрос за това те да се чувстват успели, важни, нещо, за което говорихме по-горе. Виждали ли сте самохвалковци, които гледат така, сякаш са стъпили 15 стъпала по-високо? Те се усещат свети и успели, живеят в девството, аскеза, имат за старец еди-кой си, а не енорийския свещеник. И те гледат с невероятно самохвалство, гледат така, сякаш другите са едно нищо. (По този повод св. Йоан също казва, че те може да имат някакви добродетели, но ги използват, за да бронират егото си.) А св. Паисий продължава: Не ги използват като пътища, като канали към тайната на Божията любов.

В Църквата трябва да разберем, че не съществува нищо наше. Когато Бог ти дава една дарба, не ти я дава, за да станеш егоист или тщеславен, а ти я дава, за да ти помогне, духовно да те утеши, а ти от своя страна да принесеш тази дарба в служба на Църквата. Да я предадеш, а не да съградиш индивидуалния си профил. Не ти дава дарбата на молитвата, за да се гордееш, че си голям богомолец, не ти дава дарбата на прозорливостта, за да казваш, че виждаш в бъдещето и всички да тичат при теб, да ти ръкопляскат и да казват, че си велик светец и старец. Всички тези харизми Бог ги дава, за да конституира Тялото на Църквата, защото един ще е благотворител, втори ще утешава, трети ще има дарба да говори, четвърти ще е отдаден на дяконията, но всички заедно ще конституираме Тялото на Църквата и на Христос. Още веднъж ще кажа – Бог не ни дава дарбите, за да съградим нашия профил, а за да ги споделим и да изградим Тялото на Църквата. Това, което се наблюдава през последните години, е ширещата се заблуда, че даровете на Светия Дух са само прозорливостта и пророчеството. Затова и всички тичаме да намерим някой старец, който да е прозорлив, за да ни каже бъдещето. Знаете ли, че всекидневно към мен се обръщат хора с молба да им помогна. Каква помощ мислите, че искат? Можете ли да ми кажете дали днес в Гърция има някой прозорлив старец, за да се срещна с него? – това искат. А какво казват светците? Ще ви споделя, но нека първо да ви припомня думите на св. Паисий. Когато станал известен и много хора отивали да го видят, той се разстройвал. Разстройвал се, защото виждал, че всички вече отивали, за да им каже бъдещето, а не както в началото, когато го търсели за помощ и когато сърцето му ставало на хиляди парчета, както сам казва, за да помогне на хората; не спял и страдал само и само, за да чуе мъката им и да им отдели необходимото време, понякога дори измерващо се в часове. Един път дори отишъл известен университетски преподавател, богослов, и старецът му казал:

– Бре детето ми, какво да ти кажа сега, знаеш ли, тук всички ме гледат като мечкар.

– Какъв мечкар, отче геронда?

– Като мечкар, който кара мечката да изнася представление, така се усещам и аз – сякаш трябва да правя представление. Сякаш съм циганка, която трябва да гледа на карти.

Той се разстройвал, това не му харесвало, защото всички го посещавали, за да им пророкува.

Веднъж отидох в едно село. Веднага, щом спрях автомобила, един човек дойде, падна пред мене на колене и ми се поклони. Казах си наум: Браво, колко благочестиви са хората тук!.

– Какво искаш детето ми? – запитах след това човека.

Веднага щом се изправи, той ме погледна в очите и ми каза:

– Отче, кажи ми три цифри!

– Какво ще ги правиш?

От разговора с него разбрах, че когато видел свещеник, молел го да му каже три цифри. Играел с тях на лотария, на тото.

Но да се върнем на преподобния старец Паисий – той се разстройвал много от очакванията на хората. Св. Йоан Лествичник ни поучава, че не трябва да търсим люде, които да ни предсказват бъдещето, а Божи хора, които да имат любов и смирение. Ние сме забравили тези харизми, а именно, че плодът на Светия Дух е любов, радост, мир, дълготърпение, благост, вяра, кротост, въздържание. Не четем Евангелието и затова не го знаем. Не казва ли така св. ап. Павел: Ако ще ангели да видя и пророчества да правя и видения да имам, ако любов нямам, то аз съм едно нищо. Е, ние обаче търсим такива неща, стремим се да ги открием – кой какво казал, кога ще стане едно, кога ще стане друго – и това ни ентусиазира. Дали има човек, който да възкликне: Да знаете, познавам един отец с невероятно смирение!; или: Има такава простота у този човек!; или: Колко хубава усмивка има, има много радост в него, има Бога в себе си; каква вяра има този човек, какво човеколюбие!. Ние сме забравили тези неща, не ги отчитаме. Каква разсъдителност само! Изрича ли някой такива думи? Един казва: Отидох при един духовник!, и ние веднага го питаме: Каза ли ти нещо, че да отида и аз – да видя какво ще ми каже на мен?. За жалост дотук спряхме. Това е нашето духовно равнище, едно много ниско (повърхностно) равнище, което не е равнището на светците.

Много пъти ние самите се дивим на някои хора и казваме: Виж, този човек е изключително спокоен, изключително благ, въздържан!. Но св. Йоан не се е възхищавал толкова много на дарбите, които човек има по природа, а на тези, които идват от Светия Дух (и за които човек се бори). Тоест има хора, които по природа са въздържани, не водят битки за тази си добродетел. Така са се родили. На тях им харесва самотата, склонни са към безмълвен живот, не се нуждаят от много… Това не е патологично състояние, те нямат психологически проблеми – едни са просто по-уединени, изморяват се от многото социални контакти; други хора са по природа кротки. Срещали сте хора, които от нещо не се смущават. Домът им се руши, срутва се, но това ни го разстройва. Това спокойствие обаче те не са го завоювали – внимавайте, то не е дарба на Светия Дух, не са се подвизавали, не са полагали усилия за него. Просто така са си родени – тихи, спокойни, уравновесени…

Аз не обичам самолетите, но какво да правя, понякога се налага да летя. Влизам в самолета и се прекръствам. Проблемът е, че съм свещеник и всички си мислят, че съм неустрашим. При турбуленция всички мене гледат. Явно си казват, че аз ще им дам утеха. Разбирате ли? Веднъж самолетът имаше голямо закъснение. На летището една жена плачеше. Аз не знаех причината за това нейно състояние и откъде да знам. Разбира се, когато чух, че ще има закъснение, чакането започна да ме измъчва. Трудно ми е в такава ситуация. Иска ми се час по-скоро да отлетя и да стигна до желаната точка (ясно, защото се страхувам от летенето и не понасям самолетите). Чакащите видяха, че съм свещеник. Сред тях бяха плачещата жена и мъжът ѝ. Той дойде и ми каза:

– Отче, искам една голяма услуга!

– Кажете.

А той ме помоли:

– Жена ми се страхува прекалено много от самолетите и искам да дойдете да я утешите.

– И дойдохте при мене?

– Да, вие, отче, можете.

– След като мислите, че мога, да дойда, какво да се прави!

Отидох, седнах до жената и ѝ казах:

– Не се бой, детето ми, пътуването ще бъде благополучно, не се бой! – а нещо в мен ме караше да се чувствам още по-зле.

Спомням си, че веднъж, когато влязохме в самолета, изведнъж се чу шум, угаснаха всички светлини и ни казаха да слезем, защото имало срив в електрониката и трябвало да възстановят системата. Слязохме. Чакахме близо 30 минути. Хората изпаднаха в паника. Когато дойде време да отлетим, две-три жени ме доближиха и ми казаха:

– Отче, да ви попитаме – със същия ли самолет ще отлетим?

Въобще не бях разсъждавал върху този факт. И казах:

– Сега, като го казвате, се замислям, че не видях да идва друг самолет. Значи със същия ще отлетим!

А те отсякоха:

– Отче, след като сте заедно нас, от нищо не се боим!

Аз ги успокоих допълнително:

– Не се бойте! Всичко ще мине превъзходно, ще бъде хубав полет!

Как пък все на мен се случва!… Е, какво да се прави… Когато не разрешаваш някакъв проблем, Бог постоянно ти го поднася, докато ти не се справиш с него.

Друг път имах за спътничката в самолета жена от Финландия, която живее в Гърция. Не е гъркиня, но обича много Гърция. Имам навика, когато пътувам със самолет, винаги да разпитвам съседа си по място дали се страхува от полетите. Та тази жена ми каза:

– Изобщо не се страхувам.

– Браво! – възкликнах аз.

Говорихме за страха, а тя ми каза, че не познава такова чувство. Все пак я попитах от какво се бои, тъй като не можех да повярвам на чутото. Тогава тя ми каза, че се бои единствено от това да не случи нещо с нейните деца. И дори ми разказа за своите болестите. Природата на тази жена е такава – тя не се бои, не се е борила за това си качество. Просто така се е родила.

Св. Йоан казва, че съществуват и хора, които имат за противник самата си природа и затова принуждават себе си да придобият добродетели.

Както се вижда, един човек се ражда и изпитва страхове. Друг е меланхоличен, трети не е толкова въздържан. Хората не са еднакви. Но тези от нас, които се борят срещу самата си природа, макар и понякога да бъдат побеждавани (светецът приема, че понякога падат, поради страстите си), оценявам по-високо от първите. Те се борят със своите призраци, със своите сенки. Св. Йоан се радва повече на тях, отколкото на онези, които са се родили без страх. Затова не чувствайте вина, тъй като малкото, което правим, Бог го приема като нещо голямо.

Веднъж, когато бях семинарист, ни заведоха при св. Паисий в Света Гора, в килията му, за да ни поговори. Нашият учител го призова:

– Геронда, децата тук са семинаристи, може да станат и клирици, кажете им нещо.

А той отговори:

– Е, какво да им кажа, мόре, изяжте по един локум, пийте малко вода, какво да ви кажа, не зная нищо.

В даден момент се вдъхнови и започна да ни разказва различни неща за молитвата, за чистотата, плътската чистота, за въздържанието. Спомням си разказа му за един 17-18-годишен юнак, който отишъл да работи на един остров с много туристи. В хотела, където работел, получил много агресивно сексуално предложение. Въпреки че бил млад, той се възпротивил много силно. И какво станало? Вечерта видял нетварната светлина – светлина, която някои от Света Гора, стопени от (молитви с) броеницата, постите и бденията, никога не са я виждали. А младежът я видял. Не съществува броене в тези неща. Не знаеш кога ще дойде – може да се появи и от едно просто твое движение. Затова не се разочаровай! Защо? Ами ако падна – ще попиташ ти. Да, падаме. Имам нерви – казва друг, – не мога да ги контролирам. Да, такава е природата му – нервен е, гневлив е. Друг не спира да говори – при този човек усилието, което трябва да положи, е да утихне, да замълчи, да води своята борба и по този начин да се освещава. Видяхте ли св. Нектарий Егински? Това е светецът, чул най-много неща против себе си. Колко е претеглил този човек! Дори в съдилището в Пирея още се пазят папките с лъжесвидетелства, клевети и обвинения срещу него. Нима светецът не се е ядосвал, не се ли е гневил?! Не е ли имал душа, не е ли имал кръв? Имал е, но какво е направил. В името на Христос е мълчал, в името на Христос е прощавал. Защото е имал любов. Ето така, когато положиш дори малко усилие, благодатта идва при теб, изпълва те и ти чувстваш такова спокойствие и благословение, че осъзнаваш това като небесно преживяване.

Св. Йоан Лествичник казва: Не всичко, което блести, е Христос, защото много пъти обличаме нашите пороци в добродетели. Трябва да внимаваме, защото много пъти зад една предполагаема наша добродетел стои страст. Тоест може да се правим на изповедници и зилоти, но зад това да се крие агресивност, да се правим на страннолюбиви, но зад това да се крие чревоугодие. Може да се правим на благотворителни хора, но зад това да се крие егоизъм. Ето защо св. Йоан Лествичник е признат за голям анатом на душата и във Франция от много години го четат и използват при изследвания, провеждани в психиатрични школи и от психоаналитични групи. Толкова дълбок смисъл имат неговите текстове.

В заключение може да повтори, че не всичко, което блести, е Христос. Трябва да се вгледаме по-дълбоко в себе си и да намерим своята истина и в същото време да разберем, че добродетелите не ни се дават, за да се гордеем с тях и лично да се прославим, за да проявяваме егоизъм и да изградим своя профил, а за да ги споделим с хората. Когато Бог дава дар на един свят човек, знаете ли какво прави той с него? Смирява се, защото знае, че не го заслужава. Примерно му дава мир. Кой днес говори за такъв дар?! Никой. А мирът е велика харизма. Никой не може да отнеме мира в сърцето, дори когато навън е истински хаос. Бог ти е дал тази харизма и ти какво казваш – аз, съгласно това, което съм, което съм направил и правя, не го заслужавам. Оттук дарът смирява духовно здравия човек. И той осъзнава – имам дар и ще го споделя с моя брат.