Никой и нищо не може да ни навреди

1195 0
snimki

Автор: архим. Павел Пападопулос
Превод: Константин Константинов

Никой не може реално да ни навреди, освен ние самите. Не се бойте, казва Христос, от тези, които могат да навредят на тялото, тоест да ви убият. Бойте се от онези, които могат да навредят на душата ви. Но за да навреди някой на душата ни, първо трябва ние да му го позволим. В противен случай не може да ни промени, да увреди нашата вяра и божествена ревност. Никой не може да ни навреди духовно, ако не му го позволим.

Другите могат да ни навредят доколкото сме обвързани със света. Колкото повече съм обвързан за някои неща, толкова повече чувствам, че ми наврежда този, който ме лишава от тях. Виждате, на мъчениците им обещавали „небето и звездите“, за да ги примамят и да се отрекат от Христос. Но те били свободни от всичко земно и светско, затова и останали твърди във вярата си до смърт.

Ако съм свободен от всичко материално, тогава, ако някой ми отнеме някаква вещ, която използвам, няма да се смутя и няма да чувствам, че ми наврежда. Същото става и със здравето, с лица, с позиции и т.н.

Естествено християнинът живее в света и използва вещите, свързва се с хората и заема някакво място в обществото. Но не трябва да е обвързан с никоя вещ, с лице или с място.

Призвани сме да живеем, както казва св. ап. Павел, сякаш нищо нямаме, сякаш нищо не ни принадлежи и затова накрая имаме всичко и се чувстваме вътрешно изпълнени и свободни. Но за съжаление много пъти щастието ни се определя от материалното, от мнението на другите, от положението, което заемаме в обществото. С други думи „успехът“ на живота ни се определя от бездушни неща и от тленни, преходни и много пъти страстни, греховни състояния. Естествено, ще използвам примерно мобилния си телефон, но ако го използвам, за да празнословя, да многословя, да осъждам, да си губя времето в безсмислени игри… и накрая придобия зависимост от него, тогава телефонът става предмет, който ме отделя от Христос и ми наврежда поради лоша и безразсъдна употреба. И зависимостта ни се проявява, когато телефонът се развали или някой ни го вземе. Тогава се чувстваме ощетени, защото са ни лишили от това, към което сме пристрастени. Но в крайна сметка, ако помислим логически, ще видим, че нямаме нужда от този телефон. Ние може да живеем и без него. Може да се спасим и без него! Може да ни послужи и понякога да улеснява живота ни, но нямаме нужда от него, за да се чувстваме изпълнени и щастливи. Ако се чувстваме така, означава, че този предмет е станал център на живота ни. С други думи, няма място за Христос, в най-добрия случай Го поставяме в някой ъгъл на живота ни и ще си спомним за Него само в трудни моменти.

Никой не може да ни стори зло, освен ние самите. Ако съм се предал напълно на Бога, какво зло може да ми стори другият? Възможно най-голямото зло е да ме убие. Това обаче ще стане благодеяние за човека, който живее и диша за Христос. Ако сме привързани към този живот, тогава нарушаването на всяко нещо, дори то да е малко, го смятаме за голямо зло, заплаха и проклятие. Скърбим за най-малкото нещо, защото нямаме радостта, която се ражда в душите, които живеят с Христос. Това не е изключено дори за тези, които живеят по християнски, но повърхностно, спазвайки някои правила, тъй като те не са отдадени изцяло на Божия промисъл. Затова вместо да черпим нашата радост от присъствието на Христос в живота ни, ние я черпим от нашия телефон, автомобил, здраве, дете, работа, пари, връзка и т.н. Затова и ако нещо от това „се отклони“, се тревожим, скърбим, объркваме се, много пъти се гневим, че нещата не са станали така, както сме искали.

Никой и нищо не може да ни навреди, ако в центъра на живота ни стои Христос, защото тогава не сме оковани за светското и сме готови да умрем, за да живеем. Защото тогава сме роби Христови и сме напълно свободни. Нищо не чувстваме като заплаха освен нашия егоизъм, който дебне да ни хвърли в греха, в нагаждането, в тщеславието, в празнославието, в сладостта на земните наслади. Най-голямата заплаха е да забравим, че сме преходни в този живот. Затова и някои блажени хора, които са обикнали Христос не със слова, а с живота си, са го доказали. Те приветствали крадците като хора, които ще ги освободят от излишните неща; възприемали клеветниците като свои ласкатели; гледали на своите палачи като на свои благодетели.

Нищо не може да ни навреди. Никой не може да ни навреди. Стига да живеем по този начин, за който говори отново св. ап. Павел: „защото тук нямаме постоянен град, но бъдещия търсим“ (Евр. 13:14). В крайна сметка нямаме „земен град“ и не сме обвързани с него (със семейство и познати, родина, материални неща), а бъдещия търсим, тоест търсим и сме обвързани с надеждата за вечното небесно царство. Ако не приемем това, винаги ще чувстваме заплаха и ще се разстройваме от най-малкото нещо. Всичко е добро и благословено в живота ни. Но нищо не трябва да застава над Христос, над копнежа ни да се съединим завинаги с Него. Само тогава от устата ни и от сърцето ни ще излиза едно автентично „Слава Богу!“. Както тогава, когато в живота ни ще дойде някакво благословение, така и тогава, когато ще дойде някакво неочаквано изпитание.