Нито сме съвършени, нито сме светѝ

2242 0
post-9

Автор: архим. Павел Пападопулос
Превод: Константин Константинов

Човек трябва да бъде най-малкото смел, непринуден, човечен, смирен и да приема това, което му поднася животът, т.е. да не се тревожи за нищо. Да не се тревожи нито за себе си, нито за църквата, нито за обществото, нито за бъдещето, разбира се, ако има доверие в Божия промисъл.

Ние, християните, понякога си измисляме какво ли не и имаме чувството, че животът ни е в опасност, че погиваме. Но нека помислим – нима Христос някога е в опасност? Нима някога е възможно делото на Божието домостроителство да бъде под заплаха?

Внимавайте обаче! Нека не мислим, че Христос дойде, за да промени света по един светски начин. Нека не мислим, че когато приемаме Христос в живота си, Той ще го подобри по светски, ще ни даде повече пари, телесно здраве, ще заличи проблемите ни. Христос идва в живота ни и вече го променя реално, ако и доколкото Го оставим. Той не заличава проблемите ни, а ги превръща в освещаващи средства за нашето битие, прави ги стъпала към небето, а не ров на тъга и унилост.

За съжаление, някои хора се нуждаят от Христос, за да им реши проблемите, да има даде един светски покой и радост. Те искат Христос, за да им изпълнява желанията. И когато получат това, за което са мечтали, или когато осъзнаят, че Христос няма да им го даде, те престават да Го искат в живота си. И така християнството става за такива хора алъш-вериш, търговска сделка. И те се чувстват нещастни, злочести, ако тази сделка е успешна. В крайна сметка за такива хора Христос става потребителски обект. Престава да бъде нашият Богочовек Спасител. Става просто съществото, което е длъжно да ни помогне, защото, както казваме, Той Самият е „добър и ни обича“.

Все още не сме осъзнали, че Христос ни дава вечен живот. И поради своето незнание, поради липсата на разкаяние ние искаме всъщност един земен спасител. Когато Христос „предаде“ нашите светски очаквания, ние Го оставяме, предаваме Го, разпваме Го. Без покаяние, без смирение, без светотайнствен живот ние никога няма да разберем целта на нашето съществувание. Проблемите в живота ни винаги ще ни сломяват, ще стават непреодолими планини, ще стават океан от отчаяние. И това е така, защото не се уповаваме в Христос, не възприемаме земния си живот като нещо преходно, не виждаме възкресението зад кръста, не виждаме живота зад смъртта.

Нека не хленчим! Да си спомним думите на стареца Емилиян Симонопетритски: „Злочестивеца и хленчещия го остави и се махни, защото няма да види напредване в живота си, нито в духовния, нито в мирския“.

Нека винаги бъдем преизпълнени с радост, защото съществува Христос. Нека винаги сме преизпълнени с живот и въодушевление и ако имаме някакво малко затруднение, нека бъдем силни – дори и в най-голямото ни падение, и в най-голямата опасност. Силни не защото сме значими хора, а защото значим е спътникът в живота ни, Христос.

Не сме светѝ, но сме призвани да станем светѝ.

И свят означава преди всичко роб на Божията воля.

Човекът, който не вижда Бог във всекидневния си живот, се опитва постоянно да намери свой начин да реши проблемите си. Води една битка, която го кара да се чувства или отчаян, ако тя завърши с неуспех, или тщеславен и самонадеян, ако завърши с победа.

Наистина е удивляващо човек да види Бога. Наистина е блажен този, който не се уповава единствено на себе си, на своите възможности, а осъществява плановете на Бога, които се простират пред него. Но дали сме готови да приемем в сърцата си думите „да бъде Твоята воля“, защото, докато постоянно го казваме в Господнята молитва, почти никога не го приемаме?!


П. П. Не наричай своите планове Божии планове. Защото повечето пъти твоите планове са пълни със злоба и имат за цел едно земно себеоправдание и един земен триумф – докато Божият план е пълен с любов към всички и има за цел спасението на всички нас – Бог „иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината“ (1 Тим. 2:4).