Опрощението е изцеление

1253 0
oproshtavane

Автор: о. Джорд Морели
Източник: antiochian.org
Превод: Елена Попова

В почти всеки духовен текст гневът е представен като един от смъртните грехове. В своя класически труд „Лествица“, Св. Иоан Лествичник говори за гнева в осмото стъпало, а в деветото стъпало говори за завистта и злобата на гнева. Св. Иоан ни казва: „Гневът е спомняне на скрита ненавист, т.е. злопаметство. Гневът е желание да сторим зло на онзи, който ни е огорчил. Сприхавостта е неуместно пламване на сърцето. Огорчението е неприятно чувство, което се гнезди в душата. Яростта е лесно променливо раздвижване на нрава и обезобразяване на душата.“ (Св. Иоан Лествичник, „Лествица“, Св. Гора, Атон, 2004, т-ка 5, стъпало 8, стр.128)

Когнитивната клинична психология и гнева

Настоящата изследователска психология ни е помогнала да разберем дисфункционалните емоции като гнева, в който има когнитивна тема и изкривени ирационални когнитивни структури, които го инициират (Бек, Шау & Емери, 1979, Бърнс, 1980; Елис, 1962). Бек, например, открива, че темата за гнева е значително смущение. Ядосаният човек счита, че някой му се е намесил или се гневи заради някой или нещо, което обича и притежава, и което смята за част на себе си. Стойността на това, което смята за значимо е толкова голяма, че той решава, че има „право“ да се ядосва. Това е завишено състояние на лична значимост, чрез което човек определя себе си и смята, че има това „право“ да се гневи. Това разкрива един основен постулат за самоопределение, който позволява на човека да оправдае всеки свой гняв.

Към тълкувателното възприятие са добавени емоционалните когнитивни изкривявания като селективното фокусиране: когато човек не зачита някои хубави неща, които друг е направил за него, а се съсредоточава само върху лошото, което са му направили; четене на мислите: когато човек заключава, без доказателства, че причината за неподходящите постъпки на другия е била да се „добере до“ ядосания и / или да насочи тези постъпки срещу него; предсказване: когато човек предсказва неприятни и неприлични неща, които ще му се случат и това ще продължи и в бъдеще; и катастрофиране: когато човек оценява на грешките, неправилните действия и непристойното поведение на другите спрямо него и ги определя като над 100% лоши. Тези изкривявания позволяват на човек да създава в ума си постоянни ирационални сценарии, които подхранват неговите гневни емоции. (За по-подробно обяснение на това как се предизвикват тези нарушения и как те си взаимодействат с гнева, виж Морели, 2005 и 2006 б.)

Духовно разбиране на значителното нарушение – „гняв“

Основната причина не може да бъде по-ясна от това, което Св. Иоан Лествичник(1982) ни казва: „Гордостта е отхвърляне на Бога, измислена от дявола, презрение към хората. … Източникът на гнева е портал на лицемерието.“ Св. Иоан Касиан нарича гнева демон на гордостта“… най-зловещ, най-жесток от всички…“ (Philokalia I).

Духовното лечение на гнева е смирението

Крайният модел на смирение е нашият Господ Бог и Спасител Иисус Христос. Това е казано на филипяните от Св. Павел, който казва: „Понеже вие трябва да имате същите мисли, каквито е имал Иисус Христос, Който, бидейки в образ Божий, не счете за похищение да бъде равен Богу; но понизи Себе Си, като прие образ на раб и се уподоби на човеци; и по вид се оказа като човек, смири Себе Си, бидейки послушен дори до смърт, и то смърт кръстна.“ (Филипяни 2:5-8)

 

Св. Силуан Атонски (Софроний, 1999) ни казва, че разсъждаващият ум, например, ще отхвърли заповедта „Не съдете, за да не бъдете съдени“ (Матей 7:1) като безсмислена, настоявайки върху факта, че способността да отсъжда и преценява, е отличително качество в човека, което го прави по-висш от целия свят и му дава власт да господства.

Св. Иоан Лествичник (1982) отбелязва, че гордостта ни кара да забравим греховете си …, а споменът за тях води до смирение. Но трябва да обърнем внимание и на следващите думи на Св. Йоан, който казва, че човек не трябва да позволява споменът за нещата, които го притесняват, да бъде запечатан върху разума му, за да не предава своята вътрешна човешка природа, отделяйки се от другите, въпреки че и той самият е човек. Когато волята на човека е в съзвучие с принципа на природата, по този начин Бог и природата са естествено примирени.

Св. Исаак Сириец казва, че човек, който е придобил знание за собствената си слабост, е достигнал до върха на смирението. (Брок, 1997)

Плодът на смирението е прошката

Какво е прошката? Прошката не може да бъде разбрана, без да има разбиране за природата на греха и резултатите от него. В евангелието на Св Матей 22:37-40 са записани думите на Иисус: „…възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум: тази е първа и най-голяма заповед; а втора, подобна ней, е: възлюби ближния си като себе си; на тия две заповеди се крепи целият закон и пророците.“ Грехът е нарушаване на Божия Закон да обичаме Него и нашия ближен, въпреки и в лицето на Неговата безгранична любов към нас.

Грехът прави така, че да сме извън общение или това, което наричаме разединение с Бога и ближния. Св. Йоан Златоуст казва: „Извършил ли си грях? Влез в Църквата и се покай за твоя грях. Защото тук е лекарят, а не съдията. Тук човек не го разследват, а получава опрощение на греха (Св. Йоан Златоуст http://www.goarch.org/en/…). Ако църквата е „лекар“, то тогава това разединение с Бога и ближния трябва да бъде изцелено. Затова грехът се счита за болест или недъг. А чрез изцелението, ние биваме възстановени към нашето предишно състояние.

Знаем, че това изцеление се случва в Светото Кръщение, Светото Тайнство на Покаянието, Светото миропомазание и чрез достойно приемане на Светата Евхаристия: Тялото, Кръвта, Душата и Божествеността на Христос. Св. Йоан Златоуст, в своята Божествена Литургия ни напомня за всичко, което Бог е направил за нас: приел е нашата плът, кръста, гроба и Възкресението. А краят на всичко това е нашето примирение с Него: „…когато паднахме, не престанахме да правим всичко, докато не ни върна на небето.“ Трябва да ни бъде напомнено, че когато Христос ни дава Евхаристията, Той каза: „Вземете и яжте: това е Моето Тяло, което за вас е разчупено за опрощение на греховете…“ и „…Пийте всички от това: това е Моята Кръв на Новия завет, която за вас е пролята и за мнозина, за опрощение на греховете.“

Опрощението означава да бъдем помирени с Христос и с цялото човечество. Св. Матей ни казва: „Аз пък ви казвам, че всеки, който се гневи на брата си без причина, виновен ще бъде пред съда, а който каже на брата си: „рака“, виновен ще бъде пред синедриона; а който пък каже: „безумнико“, виновен ще бъде за геената огнена. И тъй, ако принасяш дара си на жертвеника, и там си спомниш, че брат ти има нещо против тебе, остави дара си там пред жертвеника и иди първом се помири с брата си, и тогава дойди и принеси дара си. Помирявай се с противника си скоро, докле си още на път с него към съдилището, за да не би някак противникът ти да те предаде на съдията, а съдията да те предаде на слугата и да бъдеш хвърлен в тъмница; истина ти казвам: няма да излезеш оттам, докле не върнеш и последния кодрант.“ (Матей 5: 22-26). А това изисква активни поведенчески усилия с цел помирение.

Покаянието е условието за опрощение

Когато човек е обидил Бога или нас, трябва да се покае. Бог, а ние, като Негово подобие, трябва да прегърнем каещият се грешник с Божията любов и да му простим. Трябва да се молим за себе си или за някой, който е обидил нас или Бога, да бъде примирен с Бога и с нас чрез Неговата Църква. Основата на това покаяние е той да почувства своята невярност към Бога и това, че ни е обидил, да се покае в сърцето си, да вземе решение да се поправи и да преживее истинската metanoia, т.е. фундаментална промяна на ума и сърцето, така че да не наскърбява отново.

Сериозната опасност от поставяне на условия за покаяние

Поради човешката съкрушеност, някой, който е бил пренебрегнат и обиден, е ядосан и често иска „кръвно“ възмездие. Божиите условия за покаяние, от друга страна, са толкова милостиви, че почти не се забелязват. Помислете върху казаното в евангелието на св. Лука за двамата разбойници, които висяха на кръстовете си до разпнатия Иисус: „Един от увисналите на кръста злодейци Го хулеше и казваше: ако си Ти Христос, спаси Себе Си и нас. А другият, като заговори, мъмреше тогава и казваше: та и от Бога ли се не боиш ти, когато и сам си осъден на същото? А ние сме осъдени справедливо, защото получаваме заслуженото според делата си; но Тоя нищо лошо не е сторил. И казваше на Иисуса: спомни си за мене, Господи, кога дойдеш в царството Си! И отговори му Иисус: истина ти казвам: днес ще бъдеш с Мене в рая. …“ (Лука 23: 39-49).

В предишната статия обърнах внимание на трудността, която човек изпитва да помоли за прошка и една такава първоначална молба, често бива недиректна или просто жест (Морели, 2007). Тя често е под формата на възобновяване на приятелското общуване, или някакво добро дело, което другият не очаква, предложение за помощ при проблем, разказване на хумористична история или предложение за подновяване на някаква дейност, която е била прекратена.

Думите на нашия Господ са дори по-силни от това само да се поставят условия за покаяние. Всички познаваме Неговата твърда забрана: „Слушали сте, че бе казано: „око за око, и зъб за зъб“. Аз пък ви казвам: да се не противите на злото. Но, ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата. И на тоя, който поиска да се съди с тебе и да ти вземе ризата, дай му и горната дреха. И който те принуди да вървиш с него една миля, върви с него две. Томува, който ти проси, давай, и не се отвръщай от оногова, който ти иска назаем. Слушали сте, че бе казано: „обичай ближния си, и мрази врага си“. Аз пък ви казвам: обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят, за да бъдете синове на вашия Отец Небесен; защото Той оставя Своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни.“ (Матей 5: 38-45).

В Неговия призив няма никакви условия. Изглежда Иисус ни казва, че просто трябва да обичаме тези наши врагове повече от всички останали.

Едно от най-силните разбирания върху това трудно поучение намираме в духовните просветления на Св. Силуан Атонски. Св. Силуан (Софроний 1999) ни казва: „Бог е любов, абсолютна любов, която обгръща изобилно всяко живо същество. Бог присъства и в ада като любов. Позволявайки на човека да познава тази любов, доколкото той е способен на това, Светият Дух му разкрива пътя на пълнотата на съществуването.“ Струва си да се припомни един очерк, разказан от житиеписеца архимандрит Софроний, за диалога между св. Силуан и един гостуващ монах пустинник, за които писах в предишна статия. (Морели, 2006 б). В него виждаме неизмеримата дълбочина на любовта, която Бог има и която ние трябва да имаме към всички, които са ни обидили. Монахът пустинник казал с видимо задоволство, че Бог ще накаже всички атеисти и те ще горят във вечния огън. Очевидно притеснен, старецът рекъл: „Да предположим, че ти си отишъл в рая и от там си погледнал надолу и си видял някой, който гори в огъня на ада. Щеше ли да се радваш?“ – „Нищо не може да се направи. Това си е по тяхна вина.“ – отвърнал монахът пустинник. Старецът му казал с тъжно изражение: „Любовта не може да понесе това. Ние трябва да се молим за всички“.

Св. Исаак Сириец (1989) ни казва, че ако и милостивият не отиде отвъд правосъдието, той не е милостив. Това означава, че не само от своя страна, човек трябва да бъде милостив към другите, но с радост и доброволно трябва претърпи несправедливост. Той няма да установява и да търси пълна справедливост в своите взаимоотношения с ближния си, а ще бъде милостив към него, защото, когато превъзмогне справедливостта чрез милостта, ще изплете за себе си венец, не като онези, които са справедливи според Закона, а като съвършените, според Новия Завет.

Бележка за обществено одобреното отмъщение

В шестото изменение, съставляващо законопроекта за правата в Конституцията на Съединените щати, правосъдието трябва да бъде сляпо. Отчасти измененията предвиждат съдебни процеси: „от безпристрастно жури на страната и района, където престъплението е извършено“. Повечето съдилища изобразяват ясно образа на правосъдието със завързани очи и държащ везните на справедливостта. Следното описание е от официалния уеб сайт на Върховния съд на Съединените щати:

Един от най-признатите правни символи, видими в архитектурата на сградата на Върховния съд, е женска фигура, представяща правосъдието, която е изобразена в три скулптурни групи. Пресъздаването на справедливостта като женска фигура датира от изображенията на Темида и правосъдието в древната митология. Темида, известна със своята яснота, е гръцката богиня на правосъдието и закона. В римската митология Справедливостта е една от четирите добродетели, заедно с благоразумието, издръжливостта и въздържаността. С течение на времето Справедливостта се свързва с везни и показва безпристрастността и меча, който символизира властта. През ХVI век правосъдието често се изобразява със завързани очи. Произходът на завързаните очи не е неясен, но изглежда е добавен, за да посочи толерантността на или невежеството към злоупотребата със закона от страна на съдебната система. Днес завързаните очи се възприемат като символ на безпристрастността … „(http: //www.supremecourtus …).

Каква подигравка със самата конституция, да позволи на онези, които по някакъв начин са свързани с жертвата на някакво нечестие, да отидат на емоционална изобличителна реч, като призовават за „възмездие“ и „наказание“ на човека, юридически обявен за виновен. В Основните поведенчески изследвания (Бек, 1979, Бек и съдружници, 1995, Бърнс, 1980, Морели, 2006 a) са разкрити някои изкривени поведения, от които може да се направи заключение за дисфункционални емоции. В тази ситуация изкривеното познание е емоционално разсъждение. Емоционалните разсъждения могат да се дефинират като: събития, които се възприемат като такива, каквито човек ги чувства. Човек, който ридае, плаче и назовава виновния с язвителен глас, крещи за смърт или друго ужасяващо наказание, това обикновено е резултат. Може ли това да е сляпо? Не казва ли Св. Петър за Христос в прекрасното си послание: „…кога Го хулеха, Той не отвръщаше с хули; кога страдаше, не заплашваше, а предоставяше това на Праведния Съдия.“ (1 Петр. 2:23 ). Къде е Христос в тази ужасна съдебна система, която се е развила в Съединените щати?

Спомням си, че преди години гледах едно интервю с баща на убит колежанин в Ню Йорк. Той каза, че трябва да се молим за убийците на сина му и че да те трябва да бъдат хвърлени в затвора, за да може по този начин да бъдат защитени други хора, но отбеляза, че прощава на убиеца, защото само Бог може да го съди. Това е непонятно за езическото западно общество, но е изискване към всички, които се наричат християни. Какво свидетелство за Христос!

Какво не е прошката

Прошката не означава, че ние забравяме, извиняваме, отменяме сторената щета или изискваме отплата за нея. Прошката не означава, че имаме някакви топло размити чувства към някой, който ни е обидил. Тя също не означава, че автоматично се доверяваме на това, че човекът ще действа оттук натам правилно. Доверието е процес и трябва да се печели с времето и опита. Тя също не означава, че извършителят на престъпления, показани от научни изследвания, за които може да няма лечение, или които имат висок процент рецидивизъм, трябва да бъде повторно „възстановен“ в общността със същия статут (професия, начин на живот и т.н.), които е имал нарушителя преди престъплението. Чували сме израза: „да мразим греха, но да обичаме грешника“. Авва Доротей (Уилър, 1977) описва това по един прекрасен начин: „Когато осъждаме някого, все едно казваме, че той е зъл лъжец или гневен човек, или е прелюбодеец. Но по този начин той само съдим състоянието на душата му и правим заключение за целия му живот, като казваме, че той е такъв и го осъждаме като такъв. Това е много сериозно нещо. Защото е едно да кажем: „Той се ядоса…“, а съвсем друго нещо е да кажем: „Той е раздразнителен…“. „Той се ядоса“ – това е проблем, който трябва да бъде решен и на който трябва да се обърне внимание. „Той е раздразнителен“ – това е етикет и осъждане на неговата същност

Средства, които подпомагат прошката

Думите на Христос на кръста говорят много по този въпрос. Нашият Господ каза: „Отче, прости им, понеже не знаят що правят.“ (Лука 23:34). Иисус прозря мислите на онези, които призоваваха за Неговата смърт и които всъщност Го разпнаха. Всеки от тях си е имал свои лични причини да участва в Неговата смърт. Нашият Господ прозря перспективата на своите убийци: те „не знаеха какво правят“. Докладът на Енрайт (2001 г.) се позовава на изследвания, които показват, че когато се взима перспективата на хората, които са нанесли някаква обида, се оказва, че това е значителна помощ, която помага на наранените да простят. Той препоръчва на пациентите си да се замислят върху въпроси като: „Какъв е бил техният живот, когато са расли? Какъв е бил животът им в момента на извършването на престъплението? Какви са те, когато ги виждаш в тяхното духовно и религиозно състояние?“ Този процес, който Енрайт нарича вземане предвид на перспектива, е подобен на психологическия процес на емпатията, който може да бъде дефиниран като „да мислиш и да чувстваш това, което мисли и чувства другият“.

Изследването на Хофман, 1988; Айсенберг & Мюсен 1989; и Грийнбърг, Куше, Куук, & Куама 1995 е свързано с увеличаване на емпатията и отслабване на агресията. Кънингам (1985) докладва за успешното прилагане на емпатия към „прошката“ в пастирска обстановка.

Помирението води до любов

Любов към Бога означава да Го обичаме с цялото си сърце, ум и душа. Любов към ближния означава просто да използваме целия си сърдечен ум и душа, за да желаем и работим за неговото доброто и за неговото благоденствие. Брок (1997) ни напомня за мъдростта на св. Исаак Сириец: „Само защото термините „ярост „,“гняв“,“омраза“ и останалите са използвани от Твореца в Библията, не трябва да смятаме, че всъщност Той прави нещо с гняв, омраза или ревност. В Писанията се използват много фигуративни термини за Бога, които са далеч от Неговата истинска същност. Сред всички Божии действия няма, нито едно, което да не е изцяло въпрос на милост, любов и състрадание. Това постановява началото и края на Неговата работа с нас.“ Мога да добавя, че това всъщност трябва да бъде началото и края на нашите взаимоотношения с цялото човечество, в което всички сме създадени по Божия образ. Тези, които са обидили най-грубо и са извършили най-ужасни престъпления, трябва да бъдат обичани най-много. В същия дух ние трябва с любов да се помирим с онези, които сме обидили.

Какво не е любовта

Любовта не е чувство. Любовта не означава, че ние отменяме или извиняваме или принизяваме значението на злодеянието. Любовта не означава, че трябва да бъдем слепи за съкрушеността и греховните човешки пристрастия. Не казва ли нашият Господ на Своите ученици: „Ето, Аз ви пращам като овци посред вълци: и тъй, бъдете мъдри като змии и незлобиви като гълъби.“ (Матей 10:16). Трябва да използваме нашия разум и да бъдем мъдри.

Както бе посочено по-горе при обсъждането на това какво не е прошката, прилагането даже и на простата мъдрост и дадения ни от Бога разум, опит и любов (прошение и помирение), това не означава например, че може да се позволи на един алкохолик да се върне към бившата си работа като барман или някой педофил да стане детегледач. Това може да се приложи към много примери за неща, към които хората имат склонност, и които са били открити от модерните научни изследвания като потенциално вредни и опасни и за самия човек, и за околните: злоупотреби, използване на наркотици, сексуални проблеми и т.н.

Какво означава да простим?

Опрощението означава, че сме сигурни в това, че този, който ни е обидил, се е покаял и е показал, че съжалява за своя грях или обидата, която ни е нанесъл, а също и, че ние сме се погрижили за него във физическо, умствено и духовно отношение. Дори ако някой, който ни е обидил, не се е покаял и не е показал, че съжалява, ние пак трябва да му предложим основни физически и духовни грижи, а даже и повече от това. Трябва да гледаме на всички като на Божии синове и дъщери. Към всички да проявяваме уважение и учтивост. Ние трябва да се молим за тях и се опитваме да се приближим към тях, за да се помирим. Тези, които са ни оскърбили, но са се покаяли, получават Светите Тайнства в Църквата, за да могат да растат в благодат и да бъдат в сюъз с всички блажени в рая.

Обожение – жътвата на опрощението

Св. Силуан отбелязва, че тези, които не харесват и отхвърлят своя ближен, са бедни в своето съществуване. Те не познават истинския Бог, който е всеобхватна любов. Св. Петър във второто си послание ни казва какво ни е дал Бог: „Понеже божествената Негова сила ни е подарила всичко потребно за живот и благочестие, чрез познаване Оногова, Който ни е призвал със Своята слава и съвършенство, чрез които ни са дарувани твърде големите и драгоценни обещания, та чрез тях да станете участници в божественото естество, като отбегнете световното разтление от похоти.“ (2 Петрово 1: 3-4 ). Ние знаем, че това не е участие в Божественото естество, нито ни превръща в Бог според Неговата Същност. Това е само споделяне на топлината и светлината на Неговата „Божествена Енергия“ (Staniloae, 2003).

Изцеляването на страстите води към обожение

Епископ Иеротей Влахос (1994 г.) посочва, че това може да се случи само, ако излекуваме страстите на нашата душа. За извършителя това означава изцеление на страстта, довела до престъплението. За онзи, който трябва да прости, това означава изцеление на страстта на гнева и увеличаване на добродетелите на смирението и кротостта. Прошката и покаянието са две страни на една монета. Едното не може да съществува без другото.

Св. Максим Изповедник ни показва пътя: „Първото безстрастие е тяло, неподвижна з греха (има подбуда, но не му се дава ход). Второто – съвършено отхвърляне на страстните помисли, което спира възможното при първия случай движение, като няма подбуждащи го към действие помисли. Третото безстрастие е съвършена неподвижност на похотта, заради която второто е в чистота на помислите. Четвъртото е съвършено отстраняване на всички чувствени мечтания, на което дава начало третото, като няма мечтания, представящи картините на страстите.“ (Из „Добротолюбие“, т. III, точка 188, стр. 287, бълг. издание). В психологично и духовно отношение, това означава решението и волята да спрем греха, да действаме в съгласие със съветите на нашия Господ и да правим всичко, което можем, за да се отървем от събитията и образите в нашето съзнание, които възбуждат греха. Това означава да ги заменим с и да имаме достъп до Божиите дела, да упражняваме и практикуваме Божествените добродетелни мисли и действия и да основаваме всичко на молитвата и Светите Тайнства.

Нека сами себе си, един другиму…на Христа Бога да отдадем

Теосис означава не само да бъдем вдъхновен от огъня на Божията топлина и светлина, а да бъдем в общение един с друг. Авва Доротей (Уилър, 1977) сравнява с компас нашия растеж в единство с Бога. Бог е в центъра. Всеки човек е като радиалите, излизащи от центъра до всичките 360 градуса в неговата окръжност. Както всеки човек се приближава към Бога, към центъра, те също се приближават един към друг, и както всеки човек се отдалечава от Бога, от центъра, те също се отдалечават на разстояние един от друг.

Нека завършим като видим молитвата на Св. Ефрем Сириец (1997): „Ако брат ти се разгневи на теб, тогава и Господ се е разгневил на теб. И ако си въдворил мир с брата си, който е долу, тогава въдворил мир с Господа, който е горе! Ако приемаш брата си, тогава приемаш и твоя Господ.“