Отричането на “аз-а” и вдигането на Кръста

37703 0
nedelia

Автор: Георгиос Патронос
Източник: pemptousia.gr
Превод: Мартин Ганев

Неделя Кръстопоклонна

1. Смисълът от следването на Иисуса
Да последвам Иисуса не означава, както обикновено разбираме, да изоставя всичко – приятелите, роднините, близките, работата, творчеството и всекидневните си занимания. Това е едно външно, пространствено и географско изоставяне. То обаче не е онова вътрешно и методично напускане, за което ни говори ниптическото и аскетическото богословие. Такава абсолютна форма на следване не са преживели дори и учениците на Господа. Те са последвали Иисуса за определен период от време и отново са се завръщали при своите близки, по своите дела и всекидневни занимания. Вътрешното им отношение с Господа обаче било постоянно, а богословската логика на тяхното учение била решителна и абсолютна. “Ученичеството” означава “битие с Иисуса”, а не просто следване на някого като негови последователи. Вървенето подир Христа не било случай от една или три години, т.е. в рамките на някаква обществена активност, но било въпрос на живот и смърт.

Ученичеството означава да последвам следите, които Учителят е оставил, да подражавам на образеца и начина на живот, който Той е очертал. И както Иисус е бил посрещнат не със слава, но с отхвърляне, кръст и страдания, така и учениците трябва да се подготвят за едно такова съществено и мъченическо развитие. Точно затова Той ги призовава с израза “който иска”.  Всеки трябва първо да вземе своя кръст и след това да Го последва, а не да Го последва, и впоследствие да вдигне кръста си. Вдигането на кръста не се представя като голямата безизходица на пътя. Това е избор и приоритет от едно решение за живота. Тук наблюдаваме логика на превишаване и отхвърляне на всяко общопризнато човешко право спрямо живота и душата. Какво ще рече обаче да погубиш живота и душата си?

По принцип Християнството не бива да се представя като някаква социална гаранция. Още повече не трябва да се поддържа примамливото намерение, че посредством Християнството ще сполучим социално, професионално или икономически, т.е. че Бог не би могъл да направи нищо друго, освен да ни дари здраве и да преумножи нашите богатства и блага, след като сме добри хора. Също така не трябва да се представя и идеята, че в качеството си на християни ние ще придобием добро име в обществото, и че всичко ще се развива благотворно за нас.

Това е едно напълно светско разбиране и се основава върху логиката на договореността – т.е. очаквам възнаграждение за това, което съм и което правя. Логиката на днешния еванглески откъс обаче е напълно противна. Той визира не възнаграждение, но загуба. “Който иска” да последва Иисуса Христа трябва да е готов и решен да изгуби всичко; не само благата и богатствата, но и нещо повече – своя живот и душа. След като Господ чрез Своето въчовечаване е бил подбуден от възвишеното решение за събличането и кеносиса на божествената слава към човешкото опозоряване на страданията и кръста, то пътят и на Неговите ученици не би могъл да бъде различен.

2. Отричането на егото

От целия исторически път на Иисуса Христа, знаем че и Самият Той не се е ползвал със сила и мощ. Не забелязваме никакво триумфално потвърждение в делата Му. Не виждаме да е приет добре, нито някакви успехи, но по скоро Неговото презрение и отхвърляне. Най-накрая и учениците му Го изоставили “поради страх от юдеите”. Докато всички хора, дори и най-лошите, имат някакви права, Самият Христос нямал никакви. Нито животът Му е принадлежал, нито смъртта. Дори и “лисиците имат леговища, и птиците небесни – гнезда; а Син Човеческий няма, де глава да подслони”. Той не само че е бил отхвърлен, но накрая и умъртвен.

Пътят в следването на Христа не е лесен. Той е труден и мъчен – “тесни са вратата и стеснен е пътят”. Затова и не съществува принуда в призива на християнската вяра: “който иска”. Но онзи, който го поиска, трябва да бъде решен на всичко; да погуби живота си и да вземе кръста. Това решение обозначава по-скоро смъртта, отколкото живота.

Отрицанието на нашето его и вдигането на кръста не се представят на теоретическо ниво за някакво богословско разбиране на себеотрицанието и жертвената решителност. То има и практическа страна. Въпреки че вярващият познава много добре своите интереси и е способен да ги постигне, въпреки че познава своите юридически и физиологически изисквания на живота, законното му право на работа, богатство и социално призвание, той е призван да се осмели в отказването и лишаването му от всичко това в името на Христа. Християнската логиката е противна и различна от логиката на света.

Вярващият е призван към отрицание на несъществения всекидневен живот, за да спечели действителния такъв. И това не само в смисъла на вечен живот, но и на настоящ. Призван е да се избави от стресиращата и унищожителна грижа за придобиване на блага. Да трансцендира себе си и логиката на света, които водят към действителна тирания за богатство. Човек е призван към едно истинско качество на живота. В този смисъл Христос използва определението “душа”. Той призовава човека да “погуби душата си” т.е. своя биологичен живот, който пълзи по ниското и тривиалното. Онзи, който придобива автентичен живот, трябва да бъде готов да пожертва доста неща от всекидневната му форма в настоящия свят.

3. Вдигането на кръста и загубата на “душата”

Дори и да приемем, че с употребата на думата “душа” Христос е имал предвид онова, което и ние днес приблизително разбираме, това отново ни води към мисълта за една върховна жертва. Този призив се отправя главно към Неговите ученици и всички духовни водачи. Същото е направил и Самият Господ заради хората, и бих се осмелил да кажа, че Той съществено е погубил “душата” Си, вземайки върху Си греха на света. Затова и е слязъл в ада заради нас.

В един подобен случай апостол Павел е казал онзи класически израз, че е готов, ако е възможно, самият той да отиде в ада, стига верните да бъдат отведени към рая. Това е възвишената жертва и предложение на един духовен водач в името на неговия народ. В крайна сметка това е и преобладаващото разбиране за вдигането на кръста. Призивът за вземането на кръста не се отнася до повърхностното и безболезненото, до несъщественото и тривиалното. Отнася се до самите нас – “нека се отрече от себе си”. Отнася се до самата ни душа било в смисъл на живот, било в най-дълбокото разбиране за духовното ни съществуване – “да погуби душата си”.

Тук встъпваме към решителния проблем от същественото вдигане на нашия кръста и основните предпоставки за това действие. Вземането на кръста е едно възвишено изпитание. Изпитание дълбоко, екзистенциално и онтологично – както по смисъла на себеотричането на “аза”, така и в смисъл на погубване на нашата душата. Човек бива изпитан и “изкушен” като личност в най-дълбокото и свещено, което има; в самия негов живот и душа, в действителното му съществуване като историческа и есхатологическа реалност.

По повод  нашия подход към евангелския откъс за вземането на кръста, някой би казал, че по този начин човек, и в частност вярващият, е поведен към някаква трагична безизходица и в крайна сметка изоставен в безизходна лична присъда. Може и да изглежда, че Църквата води вярващите към действително гранични ситуации, за да активира съзнанието и волята им, но тя не ги изоставя сами. Екзистенциалната самота е извън кинотичното функциониране и еклисиологичното общение на Църквата.

На това дава отговор паралелният апостолски откъс за деня. Там четем, че “ние имаме не такъв първосвещеник, който не би могъл да ни съчувствува в нашите немощи”. И ако сме слаби и немощни, и не можем да вдигнем нашия кръст чрез отрицанието на егото и погубването на душата, ние отново няма да бъдем извън любовта и състраданието на Христа. А това така, защото Христос биде изпитан и “изкушен” както никой друг, и не само е взел Своя Кръст, но и е бил разпнат заради нас. Това е едно послание на надежда и оптимизъм. И накрая, ние нямаме някакъв критичен Господ с неразумни изисквание, но съчувстващ и “изкушен във всичко”. Един Господ с абсолютно разбиране за човешката действителност.