ПАРИТЕ

2003 0
333

Източник: http://orthodoxinfo.com
Превод: Павел Стефанов

„Защото корен на всички злини е сребролюбието, на което предавайки се, някои се отклониха от вярата и си навлякоха много мъки” (1Тим. 6:10)

Нищо не е по-близо до сърцето на съвременния материалист колкото неговите пари. Парите определят нашия статус в обществото, нивото ни на самоуважение, и цялата ни идентичност като хора. В повечето общества и в тези страни, които са приели светския материализъм, печеленето и харченето на пари се приема като най-важна част от живота на човека. За обикновения човек на възраст между 25 и 65 години повечето време и усилия са насочени в тази посока.

Това тъжно състояние е много видно също така и сред православните християни, особено на Запад. Повечето хора емигрират в Северна Америка с цел печелене на пари, и много от тях успяват в това тяхно желание. Но какво е правилното православно отношение към парите? Каква е правилната употреба на парите? Кога човек прекрачва границата между благоразумната употреба и алчността? Каква е разликата между богаташа, който оставил бедния Лазар да умре пред дома му и праведния Йосиф Ариматейски? И двамата са притежавали много богатство. Това са важни въпроси, които православните християни в съвременния материалистичен свят трябва да си зададат, защото не е възможно за нас да напредваме духовно докато не поставим придобиването и харченето на пари в правилна насока.

Преди всичко, ние винаги трябва да имаме в ума си, че парите сами по себе си са неутрални. Парите са просто инструмент, средство за постигане на целта. Проблем е любовта към парите, а не парите сами по себе си. Гръцката дума „philargyria” или „сребролюбие” е термин, използван от св. ап. Павел. Този термин се отнася към думата „philargyros”, гръцко прилагателно за „сребролюбец”, която е използвана в Евангелието на св. ап. Лука да опише фарисеите, които отхвърлили предупреждението на Господ, че човек не може да служи на Бога и на мамона (Мат. 6:24), (Лука 16:13). Същата тази дума е използвана от св. ап. Павел да опише хората от последните времена: „Защото човеците ще бъдат самолюбци, сребролюбци, самохвалци, горделиви, хулници, към родители непокорни, неблагодарни, нечестиви, недружелюбни” (2Тим. 3:2). Както виждаме от изброените греховни състояния сребролюбието е много опасно за душата. Но какво имаме предвид под „сребролюбец”?

Веднага след като Адам паднал, Господ ясно показал, че човек ще работи за своя хляб в този паднал свят. Следователно честният и усърден труд е добродетел, която е възхвалявана от всички Св. Отци на Църквата. Отците от пустинята се поддържали чрез ръчна работа, плетене на кошници и рогозки. Св. Лев Оптински през 19-ти век в Русия непрекъснато е плел колани, като е съветвал същото и своите духовни чеда. Дори и днес всеки от нас трябва да работи нещо, за да си набави необходимите храна, облекло, подслон и транспорт. Тези, които се стремят да получат тези неща, без да се трудят за тях, стават лениви паразити, които постепенно губят всяко самоуважение и мотивация. По думите на Цар Соломон „Мързеливец потапя ръка в блюдото и не иска да я подигне до устата си” (Притчи 19:24). Вместо това ето какво трябва да правим: „Иди при мравката, ленивецо, виж нейната работа и бъди мъдър. Тя няма нито началник, ни настойник, нито заповедник; но приготвя храната си лете, събира през жътва храната си. (Или иди при пчелата и се научи, как е трудолюбива, каква похвална работа върши; труда й употребяват за здраве и царе и прости човеци; нея всички обичат, и тя е славна; макар по сила да е слаба, но по мъдрост е почтена.) (Притчи 6:6-8).

Така че съвсем естествено е, че всички християни трябва да се трудят и да поддържат себе си и семействата си чрез тази работа. Реалният въпрос е: „Колко работа и колко пари са достатъчни?”

В притчата за талантите Христос ни показва, че на различни хора са дадени различни по вид и количество таланти или ресурси. Господарят в тази притча дал на един пет таланта, на друг два и на друг – един. Ето защо ние не трябва да се изненадваме ако някои от нас станат много богати, някои от нас живеят комфортно, и много от нас притежават съвсем малко в този живот. В Божиите очи няма особена чест, за който и да е от тези хора, било то богати или бедни.

По-скоро всеки има различни степени на отговорност. Човекът, който удвоил своите два таланта получил от Господаря си еднаква чест с този, който удвоил петте таланта и върнал общо десет. Всеки от тях удвоил както получил и това била предпоставката за наградата му. Същото важи и в живота ни днес. Ако някой е роден в богато американско семейство, даващо му предимствата на удобен живот и високо образование, Господ ще очаква много повече от него ,отколкото от някое дете, родено в бедните квартали на Мексико Сити или Калкута. Бог обича и двамата еднакво, въпреки това позволява тяхното положение в живота да бъде съвършено различно.

Като православни християни ние разбираме, че Бог е сътворил небето и земята. Това означава, че Той е сътворил всичко, което чрез парите се купува – дори златото и среброто, от които се правят парите или чрез които те са покрити. Ние трябва да разберем ясно, че Бог притежава всичко и че ние не притежаваме нищо. На нас само ни е дадено позволение да бъдем като „управители” на Неговата собственост, както слугите от притчата за талантите. Докато ние поддържаме тази нагласа на настойници или слуги, което пряко е свързано с християнското смирение, ние сме в състояние да използваме тези неща, които Господ ни е поверил за Негова слава. От друга страна ако ние си позволим да вярваме, че тези богатства, с които разполагаме, са всъщност наши, тогава ще започнем да подхранваме в себе си дух на гордост и превъзнасяне, което е крайно противоположно на Божията воля. Псалмопевецът описва тези бедни души по този начин:

Вие, които се надявате на силите си и се хвалите с голямото си богатство, чуйте: човек не може да изкупи брата си, нито да даде откуп Богу за него: скъпа е цената за изкупване техните души, и това не ще бъде никога, щото някой да остане да живее завинаги и да не види гроб. Всеки вижда, че и мъдрите умират, както и невежите, и безсмислените загиват и оставят имота си на други. Те си мислят, че домовете им са вечни, и че жилищата им са от рода в род, и земите си наричат със свои имена. Но човек в почит не ще пребъде; ще се уподоби на животните, които загиват. Тоя техен път е тяхно безумие, макар следващите подир тях да одобряват мнението им. Като овци ги затварят в преизподнята; смъртта ще ги пасе, а на утрото праведниците ще господаруват над тях; силата им ще се изтощи; гробът е тяхното жилище. Но Бог ще избави душата ми от властта на преизподнята, кога ме приеме. Не бой се, кога човек богатее, кога славата на дома му расте: защото, умирайки, нищо няма да вземе; славата му не ще отиде подире му; (Пс. 48:7-18).

Оттук виждаме изобразени арогантността и пълното безумие на тези, които си позволяват да мислят, че това ,с което те разполагат ,е тяхна собственост, а не на Бога. Това отношение е причината младият богат момък да се отвърне от Христос, когато е бил посъветван да се откаже от имотите си и да последва Христа (Мат. 19:21-22). Поради това Господ Иисус Христос казал: „и още ви казвам: по-лесно е камила да мине през иглени уши, нежели богат да влезе в царството Божие” (Мат. 19:24). Господ е обичал и богатия, и бедния еднакво. Богатия не е бил по-малко обичан от Бога, отколкото бедния, но неговите богатства го въвличат в мрежата на самоизмамата, която в крайна сметка води или до отричане на Бога или до създаване на бог във форма, приемлива за богатия (т. нар. „социална религия” на онези, които смятат, че богатството им е лична „благословия” от Бога). И в двата случая резултатът почти винаги е духовна смърт.

Докато ние помним, че земните ни притежания всъщност не са наши, но на Господа, всичко по естествен път ще си дойде на мястото. В края на краищата винаги е лесно да бъдеш щедър с парите на някой друг, и в този случай Бог повелява така да бъде (т.е. с нещата, които Той ни е дал – да бъдем щедри). Но веднага щом започнем да се привързваме към парите или към нещата, които се купуват с тях, или започнем да вярваме, че Бог ни благославя чрез материални придобивки, ние падаме в греха на сребролюбието. Трябва да разпознаем това в себе си и в нашите семейства ако се надяваме да тръгнем по пътя на сериозния духовен живот. Никога в историята не е било 6% от населението на света да консумира 75% от световните ресурси. При такива обстоятелства ние трябва да отхвърлим идеята, че „всичко” е наше и да разберем, че всички неща принадлежат на Бога. Това, което с право можем да търсим, е Бог да ни даде необходимото за нашите нужди, а не това, което искаме.

Като православни християни в този материалистичен свят ние имаме специалната отговорност да търсим по-простото, по-духовното съществуване. Ние трябва да обърнем традицията, насаждаща материализъм в нас, и да се стремим да минимизираме взаимодействието си с материалистичния свят, за да се изкачим по пътя на Православния максимализъм.

Епископ Авксентий казва:

Ако имаме професия, то тази професия трябва да я възприемаме като служба на Бога. Ако тя ни дава храна и подслон, така че да имаме повече време за Църквата, то това е Божие благословение. Ако пък нашата земна работа ни носи слава, богатство или престиж, тогава ние трябва да предадем тези неща на Църквата, т.е. използвайки това, което е дошло до нас, да доведем и други в Църквата.

Всяка връзка в живота, всяко задължение в света и дори самия живот са второстепенни по отношение на Църквата. Мирянинът е обвързан с това правило. Ако на някой работата или заниманията му пречат, вместо да спомагат за духовния живот, то тези занимания трябва да се оставят настрана, а не духовния живот. Отпуските от работа не бива да се разглеждат като поводи за отдих или разни пътувания, но като време, през което можем да усилим службата си към Църквата или да посетим манастири и други свети места. Ако на някой заетостта му не му позволява това, той трябва да потърси друга работа, друг начин на препитание. И ако това означава спадане на стандарта на живот – добре, по-добре е един живот в бедност ,отколкото цяла вечност прекарвана в духовна загуба.

Всички въпроси, засегнати от епископ Авксентий са пряко свързани с нашето отношение към парите: колко ние обичаме парите. В това материалистично общество, нашите заплати, големината на нашите домове, марките коли, които караме, видовете забавления, за които плащаме – всичко това има влияние върху нашия собствен образ. Следователно, как ние харчим парите е един външен показател за нашето вътрешно духовно състояние. Сляпото преследване на парите, стремежът към тях и отвличането на вниманието от духовния живот индикира болест на душата, която ще ни доведе до катастрофален край, и този живот, и в бъдещия:

Авва Исидор казва, че страстта на алчността е страшна. Тя никога не се задоволява с това, което тя може да придобива и води душата към най-голямата от всички злини. Нека, след това, от самото начало да я отхвърлим с цялата си мощ; защото ако тя преобладава в нашата душа, става невъзможно да бъде подчинена.