Пета неделя на Великия пост (Преподобна Мария Египетска)

57891 0
ned

Автор: митр. Антоний Сурожски
Източник: blogs.sch.gr/kantonopou/
Превод: Мартин Ганев

Размисли на митр. Антоний

Днешната Пета неделя от Великия пост бележи завършването на втория период от Триода. Първите четири недели преди Четиридесетницата ни въвеждат в добродетелите на смирението, покаянието, любовта и послушанието към Божията воля, като цели на духовното ни развитие.

Посредством първите недели на Светата и Велика Четиридесетница, вторият период от Триода ни въвежда в смисъла от присъствието ни в Църквата чрез паметта на свети Григорий Палама, който ни говори за Бога като Светлина. Светецът поставя като най-висша цел за духовното развитие общението ни с Нея, представайки ни Православието не като някакво народно разбиране или магично вярване, но като начин на живот.  Впоследствие чрез изнасянето на Кръста като върховен момент на радостна тъга, Църквата ни припомня, че животът ни трябва да премине през послушанието на Божията воля, през опазването на Неговите заповеди и страдания, за да дойде Възкресението. Представяйки образа на свети Йоан Лествичник, на нас ни се напомня за аскетическата традиция на любовта и молитвата като начин на общение с Бога и постоянно предложение на Църквата спрямо света.

И така, авва Зосима срещнал преподобната, търсейки в пустинята някой подвижник, който би му бил полезен духовно и би му отговорил на безпокойството по Съвършенството. Светицата живяла там дълги години, придобивайки всички онези духовни дарби, които Бог предлага на онези, които Го обичат.

Родината ѝ е Египет. На 12 години тя заминала за Александрия и цели 17 години живяла като блудница. Веднъж видяла хора да се приготвят, за да заминат към Йерусалим за празника Въздвижение на Светия Кръст. Тя пътувала заедно с тях, но не заради поклонението, а за да съгрешава. Стигнала при храма на Възкресение, а на входа някаква сила я възпрепятствала да влезе. Осъзнавайки нечистотата на своите дела,  тя започнала да плаче и ридае. Видяла иконата на Пресветата Богородица и поискала от нея да я допусне, за да се поклони на пречестното дърво на Светия Кръст, като ѝ обещала, че ще напусне света и греха.

И действително оттогава Богородица повела стъпките ѝ към пустинята на Йордан. Там тя прекарала цели 47 години. През първите 17 години била измъчвана от една непрестанна борба, която преодоляла с постоянното призоваване на Пресвета Богородица и доверието в Божията любов. След това успяла да превиши човешката природа и нейните необходимости благодарение на непрестанното общение с Христа.

Преподобната помолила светеца да се върне следващата година на Велики Четвъртък, за да се причасти. Отивайки, авва Заосима видял, че тя да ходи по водите на Йордан. Причастил я, а светицата поискала от него да отиде и следващата година. Когато пристигнал на другата година, тоя я открил упокоена в Господа още от деня, когато я причастил с пречистите Тайнства. Един лъв му помогнал да изрови ров и да погребе преподобната, чието житие било разказано на монасите от манастира, а също и останало в съзнанието на Църквата като точен образец за покаяние, но и за уникална промяна в начина на живота.

Братя мои!

Колко често се е случвало да чукаме и ние на Божията врата по същия начин, по който се е опитала и Мария да влезе в пространството на Неговото Присъствие? Колко често сме опитвали да се помолим, да Го приближим в мълчание. Колко пъти сме копнели по Бога и колко често сме чувствали, че съществува някакво препятствие, което не сме могли да прескочим. Преграда между молитвата ни и Него, между мълчанието ни и Него, между копнежа ни и Него…

Колко често обаче и Той е чукал по вратата на нашето сърце! Помните ли израза от Откровението: – “Ето, стоя пред врата и хлопам…”? Колко често, колко ли пъти е чукал тази порта – чрез словата от Евангелието, чрез събитията в нашия живот, чрез немощните движения на нашата душа, чрез шепота на Светия Дух, и изобщо по всички начини, с които Бог си служи, за да ни доближи. И колко често ние сме рашавали, че тази врата ще остане затворена! Или просто не сме се погрижили тя да бъде отворена, тъй като в онзи момент сме били заети с неща по-важни за нас от Неговото присъствие, което е идвало, за да ни прекъсне и обезпокои! И колко ли често сме отказвали да отворим вратата, тъй като дохождането на Господа би означавало краят на някои неща, които са били скъпоценни и важни за нас… А нашата порта била затворена точно пред Неговото Лице по същия начин, когато всички врати били затворени пред лицето на Неговата майка и Йосиф в нощта на Рождеството…

Изправена срещу отсъствието на Бога, срещу отрицанието Му да ѝ позволи да влезе в пространството на Неговото Присъствие, изправена срещу една затворена врата вътре в нея, Мария Египетска почуствала, че ако не отвори тази порта, всичко би било напразно. Така тя се отвърнала от всяко нещо, което стояло между нея и Бога, от всичко възпрепятстващо я вътре в нея…

Дали това не е един пример, призив и образ на това, какъв би могъл да е животът на всеки един от нас? Но може и да възразим: “Да, това важи за нея, една бъдеща светица…”. Всеки един от нас обаче е призван да общува с Бога по такъв начин, така че Бог и ние да можем да станем едно…! Това е нашето призвание; може ли то да бъде постигнато само с наши сили? Не, не може. Бог обаче може да го постигне в нас, само ако се обърнем към Него с целия си разум, с цялото наше сърце и очакване. Решително. Да, необходима е решителност и копнеж, хроничен и отчаян копнеж… И тогава… тогава всичко става възможно. Апостол Павел поискал от Бога сили, за да изпълни неговата мисия, а Господ му рекъл: “стига ти Моята благодат; защото силата Ми се в немощ напълно проявява…”. А в края на неговия живот, завършвайки своята мисия, Павел казал: “Всичко мога чрез Иисуса Христа, Който ме укрепява”.

Ние сме толкова слаби! Братя мои!

Колко надежда и вдъхновение обаче можем да почерпим от всеки светец, в чието лице са се разгърнали и осъвършенствали славата, силата, победата и самият живот!

Следователно нека се вдъхновим за пореден път от това, което чуваме, от всичко, което черпим от Евангелието, от Божественото причастие, молитвата, мълчанието и присъствието на Бога. И нека направим още една стъпка напред към виждането на Неговата любов, която ще се прояви през Страстната седмица, в последните стъпки към Голгота, чрез крайната победа на Кръстната Любов и Възкресение.