Подвиг и пост

3585 0
bob

Автор: Протопрезвитер Михаил Кардамакис
Източник: www.svetiapostoli.com
Превод от гръцки: Здравко Пено
Превод от сръбски: Татяна Филева

„Постът, бдението, молитвата, милосърдието и всяко друго добро дело, извършвано заради Христос, е начин за придобиване на Дух Свети, което е истинската цел на християнския живот… Само доброто дело, извършвано заради Христос, принася плодове на Дух Свети. Нито едно дело, което не се върши заради Христос, дори и да е добро, няма да има награда в бъдещия век, тъй като и в настоящия живот не получава Божието благословение.” (Св. Григорий Нисийски).

„Постът е една от класическите форми на подвиг, той е главният израз на телесния подвиг. Неговото уникално значение е в това да напомня на християните за тяхното паднало състояние, в което ще се намират до деня на Второто Христово пришествие, въпреки че в същото време им се разкрива пълната увереност в собственото спасение.” (Й. Майендорф).

„Постът е средство, а не самоцел. Сам по себе си той е похвален, но не пред Бога, тъй като е само средство, което помага на желаещите да бъдат целомъдрени. Вярващите не бива да мислят високо за себе си поради поста, а с вяра в Бога да приемат осъществяването на целта.” (Св. Диадох Фотикийски).

„Постът е свят Божи път, път към Бога. Именно, целта на поста, както и на всяко телесно въздържание, не е самовластието – власт на ума над материята, обуздаване и подчиняване на бунтовната природа – а практическо отхвърляне на възможността тялото и неговите желания да се явяват цел сами по себе си. Постът е пряка връзка на тялото с Бога, участие в съборното послушание на човека към Божията воля, личен принос на неговите стремежи пряко да подчини своята природа на Бога.” (Х. Янарас).

„Като аскетически принос на целия човек към Бога или като опит в делото на съборната святост на човека, постът, по своята онтологична мяра, е основа на всички блага, защита на всяка добродетел и принцип на духовната борба, венец на въздържанието, красота на девството и светостта, сияние на целомъдрието и начало на пътя на християнския живот, майка на молитвата и извор на мъдрост, учител на безмълвието, предшественик на всяко добро дело. Постът, извършван с разсъждение, е чудесно изграждане на всяко добро. Този, който е равнодушен към поста, бива тромав, ленив и немощен и за всички останали подвизи… и оставя победата на сатаната, който винаги го побеждава, защото е невъоръжен и влиза в борбата без оръжие… А този, който непрестанно се подвизава в пост, придобива твърд разум, готов за отговор и способен да отблъсква всички неприлични страсти.” (Св. Исаак Сирин).

„Постът е израз на нашето истинско смирение, на отсъствие на увереност в самите себе си и собствените добродетели и същевременно, свидетелство за нашата истинска свобода да се отворим преди всичко за разбирането на собствените си немощи и чувството за греховност пред благодатта, която ни е дадена, и пред Божието дълготърпение. Така постът придобива духовни измерения и неговите плодове са духовни постижения (Мат. 4:4). Той е противоположност на чревоугодието и пиянството, основаващи се на самодостатъчността и абсолютизма на природата и нейното отчуждение чрез чувственото наслаждение и плътското мъдруване. Между другото, вярващите разбират поста и като отсичане на лошите помисли, пазене на ума, спасение от безчувствието, врата на умилението, смирени въздишки, ведро съкрушение, почивка от многословието, повод за безмълвие, пазител на послушанието, виновник за безстрастието, опрощаване на греховете, врата и блаженство на Рая.” (Преп. Йоан Лествичник).

„Бог не търси въздържание от храна и постът не е само въздържание от храна, но и отделяне от земните неща, за да посветим цялото си свободно време на духовните неща.” (Св. Йоан Златоуст).

„Постът е изискване на духовния подвиг и произлиза от неговия опит. Той ни дава освобождение от злото и личната бедност, както и добротворство и самопожертвователност в любовта. Истинският пост е освобождение от злото, развързване на веригите на неправдата. Прогони скръбта на ближния, прости му дълговете. Вие не постите, докато се намирате в разпри помежду си: ти не ядеш месо, но ядеш брата си; не пиеш вино, но изговаряш обиди; вечер чакаш да се причастиш, а прекарваш деня по съдилищата. Каква полза имаш да постиш телесно, а да изпълваш душата си с множество злини?” (Св. Василий Велики).

„Става дума за духовния пост (св. Григорий Нисийски), който има общ характер и става средство за добри дела и човеколюбие. Безплоден е постът, който няма (за цел) общността с другите (Евсевий Александрийски). Днес постът трябва да бъде отхвърляне на изобилието и прахосването на земни блага, и да бъде път на праведността, който още не е достигнат. Истинската праведност не е в това да се постигне някакво техническо и обществено равновесие в човешкия живот, а да признаем ненарушимите права на всички хора без разлика, да участваме в техните потребности и заедно с тях да делим не само своите вещи, но и своето битие. Тогава постът е добро дело и умножаване на любовта.

Посредством свободния подвиг се връщаме в пълнотата на Божията любов и благодат, в богоначалния, благодатен живот, в пълнотата на Божията любов и милосърдие, връщаме се към евангелското призвание и действие, което от наша страна изисква самопознание и познание, свобода и отговорност. Става дума за упорит, дълъг процес, който няма край, и в който човек става причастник на благодатта и истината, с които преобразява своето същество и го прави истински свободно. Подвигът всъщност определя мярата на човешкото участие в новия Христов живот, в живота на Тялото на Църквата, където с помощта на Дух Свети се осъществява и изпълнява Христовата тайна и Христовите тайнства. Подвигът е майка на светостта. От него се ражда първото предвкусване на чувството за Христовите тайни.” (Св. Исаак Сирин).

„Съборността на подвига изключва неговото отъждествяване с морализма или с добродетелите на автономната етика. Подвигът, видим от опита на Църквата, не представлява система от добродетели или етическа философия, нито се основава на етични образци, тоест на обективно установени добродетели, които могат да бъдат само естествени предимства. Той се основава на опитността на човешката свобода, която се стреми да се върне при Бога, противно на реакцията на съпротива от страна на човешката природа.” (Хр. Янарас).

„Подвигът е абсолютна промяна на човешкото същество посредством благодатта и обожение на целокупния човек с помощта на Божията любов. Той е процес на връщане към единството и целостността на човешката личност, към утвърждаването и пълнотата на човешката свобода, към тайната и духовния закон на съборната любов. Всичко това наистина не се осъществява чрез насилието на етичните принципи или категоричните заповеди. Те в своята трансформация формират строга и неопределена етична система, която лесно води до лицемерие и равнодушие, към робство на студеното задължение и бедност на индивидуалния морализъм.