Постът без Христос и постът в Христос

6298 0
post

Автор: Марко Радакович
Източник: www.prijateljboziji.com
Превод: Татяна Филева

Постът не е диета, нито обикновено въздържание от блажна храна, нито пък дори въздържание от лоши мисли, думи и дела, както са се опитвали да го определят някои. Постът не е вървене по пътя, който проправят правилата, а слизане в същността на нещата и израстване в Христа.

„Трябва ли да постя цяла седмица без олио, за да се причастя?” „На този и този празник не бива да се яде риба”. „Необходимо ли е да се изповядвам преди всяко Причастие?” „Не мога да се причастя, защото вчера ядох нещо, в което има следи от мляко”.

Един прост въпрос, който би могъл да замени всички тези въпроси, и който наистина дава отговор дали целта на поста е изпълнена: „Срещнал ли съм се с Христос?”

Това е същността на поста, същността на нашето съществуване. Всичко, което е повече от това, е външно, а понякога и маловажно. Стълбата служи за това да се изкачим по нея до върха. Онзи, който започва да се изкачва по стълбите, и тогава анализира всяко стъпало, тълкува го, спира се, връща се – очевидно не е имал ясна цел, с която е тръгнал да се изкачва. Или няма ясно желание и копнеж да се срещне с Този, Който го очаква на върха на стълбата.

Постът не е диета, включваща въздържание от блажна храна, нито само въздържание от лоши мисли, думи и дела, както някои са се опитвали да го дефинират. Ако постът се сведе до това, той би бил обикновено отрицание, отхвърляне на нещо, което така или иначе присъства в нашия живот. Тогава постът е нравствено и телесно очистилище, през което преминаваме, та след като се очистим, Бог да ни възнагради със Своите блага: човек заработва своето спасение с личен труд. Всичко това води човека до лицемерно пуританство и привидно, външно благочестие. Той става ласкател на Бога, с цел да получи от Него някаква полза: душевен мир, телесно здраве – главна цел на поста става нашето лично благо. Постим, за да ни бъде добре. Но това не би трябвало да бъде наша главна цел, то е само следствие от осъществяването на целта.

Христос е цел. За да се приближим към Христос, просто трябва да излезем на среща с Него. И то не само чрез Причастието. Да не се заблуждаваме, само по себе си Причастието не е цел. Целият наш живот е Анафора – Приношение на Бога. Ако литургийното приношение и бездушният пост е всичко, което сме принесли на Христос, тогава с нищо не сме по-добри от евреите, които са принасяли жертва, а не милост (Мат. 9:13).

Такъв ли е постът, който съм Аз избрал, – денят, в който човек изнурява душата си, когато навежда глава като тръст и под себе си постила вретище и пепел? Това ли ще наречеш пост и ден, Господу угоден? Ето поста, който избрах: разкъсай оковите на неправдата, развържи връзките на ярема, и угнетените пусни на свобода и всеки ярем разкъсай; раздели хляба си с гладните, и скитниците сиромаси заведи у дома си; видиш ли гол, – облечи го, и от еднокръвния си не се крий. (…) Тогава ти ще позовеш – и Господ ще чуе, ще извикаш – и Той ще каже: ето Ме! Кога отстраниш изсред себе си ярема, престанеш да дигаш пръст и да говориш оскърбително, и отдадеш на гладния душата си и нахраниш душата на страдалеца, тогава твоята светлина ще изгрее в тъмнината, и мракът ти ще бъде като пладне (Ис. 58:5-10).

Христос е цел. Той не иска ние да се чувстваме така, сякаш жертваме нещо заради Него, а да се радваме на срещата с Него. Ако Господ е в нас, Той ще свидетелства за Себе Си чрез нас. Ще оказваме милост, ще разпространяваме мир, ще бъдем утеха и помощ, ще се радваме с онази истинска евангелска радост, а това не е радост, която ограничава и забранява, а радост, която призовава и протяга ръце. Ще вършим дела на любов не за да заслужим спасение, като че сами по себе си можем да заслужим нещо. Не, ще обичаме и ще свидетелстваме за тази своя любов заради Христос в нас, без да търсим нищо свое, както постъпва истинската любов (1 Кор. 13:5).

Нашата молитва трябва да бъде и вик на душата, и песен на Небето, ако имаме жива вяра и доверие в Бога. Всичко това е нашият свободен принос към Бога, и когато приемем Светите Тайни, Господ прави целия наш живот светиня и тайна. Ако направим всичко това, тогава няма и да делим времето на постно и блажно, защото през цялото време, което сме тук, ще живеем с Христос, започвайки още тук своя живот в Небесното Царство. И със сигурност постът за нас няма да бъде време на забрана, а време за още по-усърдно опознаване на себе си другите. Време, когато да плачем и да се веселим пред Възкръсналия и с ближните. Когато разберем колко сме малки, но и велики. И колкото вечност е поставил Добрият Бог в нашите ръце, за да разполагаме с нея. Единственият начин да я задържим, е да протягаме тези ръце към другия.