Правото да съдиш някого

1374 0
pravota

Автор: архим. Павел Пападопулос
Превод: Константин Константинов

Не прави на другия това, което теб отблъсква. Отблъсква те туй, че някой казва нещо срещу теб? И ти не казвай лоша дума за никого. Отблъсква те ропотът? И ти не роптай при най-малкото нещо. Много пъти, докато нещо ни отблъсква, напр. множеството страстни състояния, в които изпадат другите, ние сме подвластни на подобни състояния, навярно под друга форма и в различно време, и оправдаваме своето Аз-че.

Но злата дума винаги е зла, ако ще да има оправдание за нея. Ропотът винаги е ропот, ако ще другият да е виновен. Да не живеем в заблудата, че другият няма оправдание, каквото и да прави или казва, докато ние имаме. Ако попиташ един човек, който говори със злоба за друг, той ще ти обясни, че с основание прави това по еди-каква си причина. Също така, ако попиташ някой човек, който се оплаква и роптае, той ще ти обясни причините за своя ропот и оплаквания. Тоест, както ние имаме своите причини, така и другите имат. Въпросът обаче е да спрем да оправдаваме своя егоизъм, когато се чувстваме засегнати. Наистина, другият човек може да ни е засегнал, може да е допуснал грешка в преценката си за нас, но в такива случаи ние не трябва нито да го клеветим пред другите, нито да роптаем срещу него. Защото вместо да разрешим „проблема“, който се е появил, ние само ще налеем масло в огъня с това наше поведение. Когато другият ни стори нещо „лошо“, ние сме длъжни да подходим към него християнски; да съзрем в това възможност за смирение, за укрепване на търпението, на мълчанието, на молитвата, на прошката, на снизхождението. В крайна сметка каквото и да ни е сторил другият (нещо, което смятаме за толкова голямо зло), със сигурност той не ни е разпнал – така, както ние разпнахме (и разпваме) нашия Христос.

И какво прави безгрешният Христос, когато Го разпваме с нашите грехове, с нашия богохулен и неразкаян живот? Не ни осъжда, не злослови, не роптае срещу нас. Сърцето Му остава открито за нас. Прощава ни, обича ни, приема ни.

Това сме длъжни да правим и ние – всеки според силите си: да живеем с образци като Христос и светците, а не с образци като приятелите ни, роднините ни, известните звезди, философите, учените, спортистите, успелите социално и икономически хора.

Нека разберем, че виждайки злото у другите, това не ни прави добри и добродетелни. Въпросът е ние да живеем добродетелно, т.е. христоподражателно. Защото, докато признаваме злото у другите, може и ние да вършим злини. Например, това, че признавам и осъждам кражбата, която другият е извършил, не означава, че аз автоматично съм праведен и милостив!

В този смисъл искам да кажа, че ако видим нещо неправилно в другия (защото сме хора, за съждение), ние сме призвани да се поучим от неговата грешка, за да поправим своите и да изцелим нашия грях.

Нека грешката на другия стане повод за духовно пробуждане, а не повод за осъждане и предизвикване на по-големи проблеми, свързани с нашата злоба и ропот, които говорят за липса на смирение и покаяние, т.е. за нежелание да признаем нашите грешки, несъвършенства, пропуски и грехове.

Четем в Патерика, че авва Исаак Тивеец отишъл в един манастир и видял един брат да съгрешава и го осъдил. Когато се върнал в пустинята, Ангел Господен дошъл, застанал пред вратата на килията и му казал: „Не ти позволявам да влезеш!“. Тогава авва Исаак Тивеец го попитал: „Какво става? Какво направих?“. Ангелът му отговорил: „Бог ме изпрати с думите: „Кажи му да отреди къде да поставя брата, който съгреши и когото сам осъди – в Рая или в ада?“. Когато чул тези думи, аввата паднал на земята, заплакал и казал: „Съгреших, прости ми!“. А Ангелът му отговорил: „Стани, Бог ти прости, но оттук нататък внимавай да не съдиш никого, защото само Бог има това право!“.